През 1996 година аз осъзнах, че с всеки изминал месец семейството ми потъваше все по дълбоко в дългове, като пропорционално на това нарастваше и страхът ми. Когато се наложи да платя телефонната си сметка с кредитната карта, разбрах, че сме в беда. Знаех, че играта с кредитните карти е измама, тъй като през 1990 година бях чела книгата на Тиъдър Р. Торън  „Истината за парите“. Също така, от курса „Въведение в свръхестественото и чудесата“ (ВСЧ) бях наясно, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Въпреки това не знаех какво да правя, когато всеки ден ми се обаждаха от банката с настояването да „платя“. По отчаянието в гласовете им аз установих, че подсъзнателно те също разбираха, че не трябва да плащам дълга от кредитните карти. Това, което не знаех е как да се освободя от това привидно задължение. Ако наистина бях длъжна да платя дълга по кредитните карти, тези които ми се обаждаха щяха да бъдат по-любезни и щяха просто да ме попитат как бих могла да им изпратя част от това което им „дължа“. Яростта им ги издаваше, че блъфират.

            Един сутрин, докато бягах, избухнах в сълзи и се принудих да попитам Създателя какво да правя. От курса „Въведение в свръхестественото и чудесата“ (ВСЧ) аз знаех, че на сутринта Бог няма да сложи 50 000 долара на масата за да платя сметката по кредитните карти. Също така знаех, че истинският ми проблем не беше самият факт, а чувствата които той предизвикваше. Както е казал Кришнамурти: „Не съществуват никакви проблеми освен тези на душата.“ Ако само можех да си променя съзнанието за това, което изглеждаше като проблем, бях сигурна, че ще го разреша. И така, аз се помолих на Светия дух да промени съзнанието ми при тези обстоятелства.

 

„Не се опитвай да промениш света; опитай се само да промениш начина по който го възприемаш.“ – ВСЧ 

 

            На следващия ден ми позвъни една жена, която ме помоли да проведа сеанс по метода „Магическото око“ (енергийно лечение). Тя се тревожеше, че IRS са конфискували добавките за ветеран от войната на съпруга и, за да изплатят нейния „дълг“ към тях. Всичко което можех да и кажа, от това което научих изучавайки $$$, данъците и т. н. е: „Ти трябва да знаеш, че не съществува закон, който те задължава да плащаш данък върху доходите си.“ Тя го ЗНАЕШЕ!  Бях възхитена. Аз също така и казах: „Ако това може да те облекчи, ти не си единствената – банката смята, че и дължа 40 000 долара. Зная, че всъщност не им дължа нищо, но не зная как да го докажа.“

 

О, чудо! Тя ми каза: „Ти само изпрати писмата.“ Аз подскочих от стола – получих отговор на молитвата си – поискай и ще получиш. След това тя извади няколко писма, идеята на които беше да помоля банката да ми покаже три документа:

 

1. Потвърждаване на дълга (счетоводството по дълга);

2. Доказателство за техния иск срещу мен (писмена клетвена декларация или даже фактура с подпис);

3. Копие от договора обвързващ двете страни.

 

Трябваше да напиша, че с удоволствие бих платила всички законосъобразни задължения които имам към тях веднага, след като получа тези три документа.

 

Банките не могат да потвърдят дълга, тъй като не са понесли никакви загуби, те не могат да докажат какъвто и да е иск срещу мене, тъй като аз не съм ИМЕТО, което e натоварено с тези задължения (за това ще говорим по-късно). Те не могат да представят копие от договора, тъй като такъв не съществува. Това, което те имат, е неприложим едностранен договор. Това, което банките наричат „вашият договор с нас“, не е валидно двустранно споразумение, тъй като “молбата“ за издаване на кредитна карта не отговаря на четирите изисквания за да бъде един договор законосъобразен и обвързващ и двете страни, а именно:

1. Пълно оповестяване (не ни се казва, че създаваме кредита с подписа си);
   1. Равностойно насрещно задължение (тъй като не залагат нищо, те няма какво да загубят);
   2. Законосъобразни срокове и условия (те се основават на измама);
   3. Подпис на страните / среща на умовете (корпорациите не могат да подписват, тъй като те нямат това право, или ума да се договарят, защото са правна фикция). Кредитните карти са безрискова печалба за банките и абсолютно сигурна загуба за всички други – това е най-хитрата измама на планетата.

 

             Писмата ми постигнаха успех при всички сметки, с изключение на една. Банката заведе дело. Размишлявах върху разнообразието от юридически безсмислици, които не можеха да ми помогнат – днес много добре знам как да се справям с банките, но тогава правех първите си непохватни стъпки – и тъй като картата беше на ИМЕ подобно на това на бащата на моите синове, банките подгониха него. Той не искаше да се яви в съда и понеже за мене това беше проучване, както и приключение, аз отидох вместо него (ако не живееш на ръба, ти разполагаш с твърде много пространство). Когато

администраторът („съдията“) произнесе името му, аз се изправих и казах: „Аз съм тук по това дело.“ Една година преди това използвах подобна тактика в съда по обвинение за шофиране без колан и веднага бях хвърлена в затвора, защото заявих, че името ми не е написано нито на глобата нито на призовката. Въпреки че това беше вярно, аз не знаех следващата стъпка. Този път знаех какво да правя. Областният съдия ме попита как се казвам. Аз отговорих: „Ако Ви кажа името си, ще вляза ли в договорни отношения с Вас?“ Това го раздразни. Знаех, че нещо става. Гласът му беше разярен:  „Питам Ви отново: как се казвате?“ Повторих същото, след което тялото ми беше буквално изхвърлено от залата. Докато излизах от съда, казах на пристава: „Мисля, че засегнах болезненото му място.“ Бях във възторг. 

             Както се оказа, наистина бях засегнала единствения от значение проблем – ДОГОВОРА. Договорното право е единственото право. Няма „Конституционно право“, няма „Декларация на правата“, няма „Харта за правата и свободите“, кодекси, правила, разпоредби, заповеди, подзаконови актове, постановления. Всичко това, което повечето хора смятат за закони, не се отнася до свободните суверени (независими хора). Те се отнасят единствено до корпоративните единици. Има само един закон, който важи за нас: законът защитаващ живота, свободата и собствеността на всички живи същества. Това, което ни кара да си мислим, че всички тези „закони“ ни задължават е договорът / споразумението, който съзнателно или несъзнателно сме сключили. Ако няма договор, няма казус. Договорът е закона. Договорните финансови задължения са всичко, което е от значение и те трябва да се докажат.

 

АВТОРИТЕТ[1]

 

             Когато бях в трети клас (1957 г.), учителката ни каза, че Магелан е бил първия бял човек обиколил земното кълбо. За мене това не беше особено трудно да възприема и все пак се облегнах назад, погледнах съучениците си и внезапно бях озарена от една мисъл: „Тя можеше да ни каже каквото си поиска.“ От този момент, аз започнах да се съмнявам във всичко, което можеше да се изтълкува като пропаганда или както майка ми казваше: „Проверявай източника“. Това означаваше винаги да търся кой има интерес. Съмнявайте се в достоверността на източника. Кой го казва? Quo warranto (на какво основание)? Кой има полза от това? Това е всеизвестната истина: „Следвайте парите“.

 

             От този ден, аз сериозно започнах да се съмнявам в истинската причина да ходим на училище. На тези, които се интересуват от „образованието“, препоръчвам да четат Джон Тейлър Гато и особено „Тайната история на американското образование“.  Годините прекарани в училището, са пилеене на време, талант, енергия и творчество. Малко от това, което учим в училище ни е от полза когато завършим и започнем да правим това, което искаме да правим. Усвояването на занаят беше полезно и затова властимащите не го желаят вече; те ни искат в държавни училища за да пропилеем живота си в учене на безполезни неща, които никой не желае да научи и да знае. Основната идея в живота е, че ние се учим в движение; училището е анатема за това естествено разбиране. Според Гато:

„Децата, на които се позволява да поемат отговорност и които вземат активно  участие в светските дела, винаги превъзхождат тези, на които им се позволява само да бъдат пасивни участници. На дванадесет години адмирал Фарагут е получил първото си назначение като командир. Когато научих това, бях в пети клас. Ако Фарагут беше в моето училище, щеше да бъде в седми клас.“ 

 

            Един психолог ми каза: „Не прави нищо на момче над 10  години, освен ако изрично не те помоли.“ Ние унищожаваме децата си като удължаваме детството им. Такъв е планът на корпоративните чудовища, Дюи[2] и подобните им . На дванадесет години децата трябва да правят това което искат, а ние трябва да сме им полезни САМО чрез съветите си. На момчетата си казах, че в моите книги, възрастта на съзряване е 13 години. 

 

            Изглежда, че целта на така наречената образователна система не е да ни научи да бъдем свободно мислещи творения на природата, а да изопачи това което се случва около нас и да ни убеди, че ще бъдем щастливи ако получим добро образование, за да получим добра работа, за да получаваме много пари, за да купуваме колкото се може повече непотребни неща, за да създадем колкото се може повече дълг, като по този начин се заробваме по всички показатели – програмирано поробване, пристрастяване към живот назаем с крайна цел конфискация на собствеността – първата точка от Комунистическия манифест. Имайте предвид тази цел докато четете и ще ви стане ясно, че не само че точно това се случва в момента, но и че съществува законосъобразен и духовен начин да се измъкнем. Вашето духовно спокойствие зависи от това – не е ли това всичко което наистина искаме?

 

На деветгодишна възраст, когато родителите ми натякваха: „Изяж си храната, децата в Китай гладуват“, знаех, че има нещо напълно сбъркано. Фактът, че някои са знаели за гладуващите деца означаваше, че те са имали средствата да направят нещо, а аз бях сигурна, че нищо не се правеше … от тези, които имаха средствата. Разбира се пакети с продоволствие, зависещи от щедростта на хората се изпращаха и въпреки това аз скоро разбрах, че проблемът продължаваше да съществува, защото някой искаше това да е така. Проблемът може да бъде лесно решим, ако властимащите го желаят – както е и с всеки друг „световен проблем“. Така, от най-ранна възраст, аз научих че системата не е създадена за да работи и следователно нещата не са такива, каквито изглеждат.

 

            На деветгодишна възраст аз постигнах първия си търговски успех. Исках да си купя обръч. На връщане от училище се отбих в местния магазин за цигари и подаръци и с копнеещи очи се загледах в един голям червен обръч, който висеше на стената. Цената беше $2.98. Бях шокирана и ужасена. Казах цената на обръча на баща си, който разбираше от бизнеса за производство на пластмасови тръби и той ми отговори, че разходите за производството на един обръч са няколко цента. На следващия ден, отново отидох в магазина, за да му се любувам, мислейки си: „Ех, да можех … .“ Най-после казах на собственика на магазина: „Аз наистина искам да купя този обръч, но смятам, че $2.98 са твърде много пари за едно дете.“ На връщане от училище същия ден, отново влязох, забелязах че цената беше намалена на $1.98 и си го купих. Ако не поискаш, няма да получиш.

 

            През 1968 г. казах на майка си: „Не знам какво да правя с $$$ си; не вярвам на банките.“ Не съм сигурна защо направих това изказване, тъй като татко смяташе, че банките са нещо прекрасно и затова не потърсих съвет от него. Напротив, когато брат ми трябваше да повтори една година в училище, той му каза: „Ти току що изгуби $10,000.“ За него животът беше средство да се трупат $$$ и всяка грешка се измерваше по този начин. Мама ме изгледа подозрително, а след това каза: „Може би си права. Купувай! Всеки ден стойността на парите намалява поради инфлацията и твърде скоро ще предпочиташ да имаш предмети, отколкото обезценени пари.“ Мисля, че тя предчувстваше още една депресия. Ако беше жива днес, тя със сигурност щеше да е наясно с неизбежността на икономическата катастрофа. Също така смятам, че тя щеше да възприеме това като „добра новина“ за разлика от многото хора, ако някой въобще разбираше какво става.

 

            Когато бях на двадесет години аз работех в банка. След 6 седмици казах на касиерката до мене, че съм открила начин да ограбя банката, и и обясних как ще го направя. Бих го казала и на вас, но не си го спомням, а освен това може би няма да е успешен поради наличието на EFT (прехвърляне на парични средства по електронен път). Мислех си, че ще и хареса, но вместо това тя изглеждаше ужасена, а на следващия ден получих предизвестие за напускане. Баща ми винаги ми казваше: „Трябва да работиш в добра компания.“ Странно беше, че това го казваше 59 годишен човек, чиято „добра компания“ го караше да работи през нощта. Това още повече затвърди убеждението ми, че ние сме създадени да правим това, което обичаме да правим … и нищо друго.

 

            Когато отпаднах от университета започнах работа в American Airlines. След един месец, казах на едно от момичетата, което караше предварителната подготовка с мен, че искам да живея самостоятелно и я попитах: „Как бих могла да плащам наема си, ако нямам работа?“ Тя ми каза, че е глупаво да се тревожа. Месец по-късно всичките пет момичета от нашата група бяхме уволнени. Всяко едно от другите момичета, с изключение на мене, беше отново назначено. По-късно научих, че бях постигнала твърде висок успех на теста за умствените възможности. Някой от големите клечки беше решил, че излизам извън рамката определяща годността ми за този вид работа. Не че бях гениална. Причината беше, че и двете полукълба на мозъка ми бяха еднакво добре развити, което някак си не се среща често. Повечето хора се справят добре или само в математическата част на теста или само в езиковата част, но не и в двете, което аз бях направила и затова не влязох в схемите им. Сега, когато мога да си позволя скъпия апартамент, ми се иска да се бях вслушвала в интуицията си.

 

            Винаги съм била различна от другите. Веднъж казах на една приятелка, която беше учителка, че ако някога имам деца, ще ги науча да бъдат свои собствени авторитети и че никога не ще позволя на учител да направи от тях страхливци. Тя беше втрещена и категорично заяви, че това е проблемът в училищата днес – липса на уважение към авторитета. Аз и казах, че не съществува авторитет извън човешката личност. Аз съм своя собствен авторитет. Добавих, че учителите са част от плана за програмиране на децата да вярват, че някой друг знае кое е най-доброто за тях. Не е възможно да се изброят всички агенции, професионалисти и бюрократи, чиято единствена цел е да ни диктуват как трябва да живеем живота си. Учителите, лекарите, министрите, правителството и банкерите прахосват време, пари и усилия за да накарат децата да мислят така, както те искат. Аз реших, че моите деца ще се научат сами да разсъждават.

 

            В книгата си „Вълшебното дете“, Джозеф Чилтън Пиърс съветва родителите: „Децата си мислят, че родителите им са идеални, така че използвайте това и бъдете пример за тях. В момента в който отидем при „авторитет“ (лекар, учител, министър) ние губим силата си. Детето иска да бъдем всемогъщи, тъй като знае, че един ден ще стане като нас … ако наистина сме такива.“

 

            Прочетох следното изказване на Дж. П. Морган: „Аз не искам някой адвокат да ми казва какво не трябва да правя. Аз наемам адвокат за да ми каже как да направя това, което искам да направя.“  По същия начин аз казах на момчетата си: „Разбирам, че не искате да ви казвам какво не трябва да правите; Вие сте ме наели за да ви кажа как да направите това, което искате да направите.“ Уви, от този момент научих, че и моите момчета са обект на мозъчната манипулация (училище, телевизия, приятели) и че те не ми вярваха. Аз бях страхотен родител преди да имам деца. Да бъдеш родител е като да прекараш 20 години в затвор, с тази разлика, че в затвора ти разрешават да четеш. 

 

            Най-хубавото нещо с децата е, че най-после осъзнаваш защо (ние всички) сме се чувствали пренебрегнати от родителите си. Ние, (както и те) живеем живот в който децата са само една част. Като деца сме си мислили, че сме единствената им цел в живота. Чувството, че сме пренебрегнати беше болезнено единствено, защото стоварвахме вината за това, че ни липсват качества, върху недостатъчното внимание с което сме обградени. Когато имаме свои собствени деца, осъзнаваме, че колкото и да ги обичаме, те не са всичко в нашия живот, въпреки че за известно време ние сме всичко в техния живот. Това ни позволява да разберем, че нашите родители не са посвещавали 100% от времето си на нас не поради липсата на качества у нас, а защото ние сме били само една част от техния живот.

 

            Преди около 30 години чух в едно шоу Питър Фонда да казва: „Опитайте се да не плащате данъците си и да разберете кой притежава къщата ви.“ Очите ми се ококориха и веднага осъзнах,  че съм знаела това и че цялата история е заровена някъде в дълбините на душата ми.

 

            Като тийнейджърка аз работех и за корпорации, и за по-малки частни компании. Без да се замислям (това го осъзнах доста по-късно) забелязах, че докато работех за малка фирма от себеподобни души, аз с уважение слагах 10 цента за кафе, тъй като това беше „въпрос на чест“. Нещата, които принадлежаха на частната компания не бяха мои, докато не я възмездях по някакъв начин. Доста по-късно разбрах, че когато работех за корпорации, аз правех всичко възможно за да ги ограбя. Мисля, че интуитивно разбирах, че всичко което корпорацията притежаваше беше вече мое, тъй като предварително бях платила за него (за това ще говорим по-късно). За известно време смятах източника на това познание за неизвестен, но не беше така – този източник беше убеждението, че всичко е мое  … и бях права. Интуицията ми подсказваше истината и аз никога не изпитвах чувство за вина.

 

            Веднъж, в началото на седемдесетте години, аз, татко и брат ми пътувахме в колата ни. Баща ми казваше на брат ми да слага възможно най-голямата позволена сума в индивидуалния си пенсионен спестовен план, тъй като това е било страхотна инвестиция и нямаше да плаща данък върху тези пари до момента в който ги изтеглеше. Чудно ми е как баща ми не успя да разбере проблема с тази инвестиция след като беше съвсем наясно с коварството на прогресивния данък върху доходите, да не говорим за най-страшния от всички данъци – инфлацията. Брат ми щеше да плати по-късно много по-голям данък, отколкото когато и да е било. Седях на задната седалка, гледах навън през прозореца и интуитивно предчувствах, че не само че нямаше да види инвестицията си в пенсионния план, но и че нямаше да се радва и на пенсията от компанията си. Ако вече получавате пенсия и си мислите, че греша, сигурно сте по-възрастни от мен. Говоря за нашето поколение на бейби бумърите;[3] ние навлизаме в петдесетте, а когато станем на 65 няма да се радваме на пенсиите си. Ако ви обзема страх, докато четете тези редове, бъдете сигурни, че страхът ви не е за бъдещето, а се дължи на убеждението ви, че сте безпомощни. Защо смятате, че липсата на гарантирана от правителството финансова осигуреност е свързана с това кой сте и какво можете да направите? Ще се спра на това в Част 3.

 

 

 

 

През 2002 г. една приятелка ми каза, че e обсебена от $$$ и по-специално от идеята да си изплати ипотеката. Тя размаха ръце от разочарование, когато и казах, че няма за какво да плаща нито пък с какво да плаща. Тя каза: „Ако само успея да доживея още 12 години, (до 65 г.) ще вземам пенсията си.“ Казах и, че няма да дочака този момент. Тя пренебрежително махна с ръка.

 

            „Цялата собственост на тази страна сега принадлежи на държавата и ще бъде употребявана  в полза на тази държава.“ – Франклин Делано Рузвелт, 1933 г.

 

            Тези канадци, които са самодоволни и си мислят, че това не се случва в Канада, трябва да знаят, че Канада е 13-та област на Федералния резерв. Корпорациите USA / CA са подчинени на юрисдикцията на Британската корона и Ватикана. Can/Am не е „свободна страна“. Ние няма да сме свободни, докато не осъзнаем „кои сме“. Това се отнася за Америка, (провинциите както и Съединените щати) а също така и за USA/CA (корпорациите). Разбира се, че има различия в културите ни, но не се залъгвайте относно юрисдикцията. 

 

            Винаги съм си обяснявала тези интуитивни проблясъци в бъдещето с цинизма си, докато през 1993 година не научих, че в Канада е одобрен проектозакон С-124 (Bill C-124), който приблизително гласи: „С цел плащането на националния дълг, (сякаш такъв дълг съществува) от правителството може да се изиска, (а сега съществува и законно основание) да конфискува пенсиите, индивидуалните спестовни пенсионни планове и всички веществени активи на населението.“

 

            Тази схема е измамна. По-късно ще обясня как Фед законно (но не и законосъобразно) ще го направи. Засега запомнете: единствената цел на правителството е да ви конфискува собствеността под оправданието, че сте я изгубили, защото не сте успели да си платите „дълговете“. За съжаление, повечето хора вярват в това и ще продължат да вярват, докато не им остане нищо, което както по-късно ще обясня не е толкова страшно, колкото си мислите … така че не унивайте! Живите същества не могат да имат „дълг“.

 

„Няма защо да се страхуваме от неизбежния колапс на световния финансов затвор.“ – Дейвид Айк

 

            През 1975 г., след като мама почина, започнах да уча за медицинска сестра. По време на стажа ми в психиатрията, имах пациент на име Брус, който беше с диагноза „параноична шизофрения“. Винаги съм смятала, че шизофрениците просто си обясняваха илюзията на живота по-точно от нас и че са съвсем нормални хора; напротив, може би е ненормално някой да лепне определението „параноичен шизофреник“ на друг. Една сутрин ръководителката ни ме попита: „Мери, кажи ни нещо за твоя пациент. Какво му има на Брус?“ „Нищо му няма на Брус. Той е нормално 19 годишно момче – малко наркотици и малко проблеми – нищо особено.“ Моето отношение я разгневи и тя яростно ми отвърна: „Разбира се, че му има нещо, иначе нямаше да е тук.“ Станах и напуснах стаята, тъй като не желаех повече да слушам тези глупости. На излизане се чудех какво трябва да направя. Аха, ще прегледам картона на

 

Брус за „доказателства“, че му няма нищо. В този момент забелязах, че един лекар пишеше нещо в картона на Брус. Казах му: „Ето човека, който ми трябва! Какво точно му има на Брус?“ Той ми отговори: „Нищо му няма, току що го изписах.“ Правилно ли чух? Помолих доктора: „Бихте ли казали това на нашата ръководителка. Тя си мисли, че нарочно и противореча.“ Той го направи. Предизвиках фурор сред колежките си. Тогава осъзнах колко важно нещо е да се избере подходящия момент. Когато една друга случка потвърди това мое откритие, аз си обещах да избирам най-благоприятния момент за действие.

 

            След една две години работа като медицинска сестра, аз бях разочарована. „Идеализмът предшества опитa. След това идва ред на цинизма.“ – Д. Уулф. Беше ми омръзнало и реших, че трябва да прекарам зимата във Флорида. Бях във Флорида и пътувах на стоп, когато един камион спря пред мен. Всеизвестно е, че камионите са безопасни при пътуване на автостоп и без да ми мигне окото се качих. След известно време, шофьорът ми каза, че  ще пренощува в мотел Ramada Inn и ще продължи на сутринта. Тъй като все още беше следобед, реших, че ще мога да се добера до Орландо и му казах, че ще продължа да стопирам. Той великодушно ми предложи в случай, че никой не ме вземе, да вечерям с него и дори ми каза, че мога да преспя при него, тъй като той винаги наемаше стая с две легла.

 

            На пътя, от посоката към която пътувах, видях Фолксваген бръмбар. Шофьорът му си показа главата през прозореца, направи обратен завой и спря до мене. Той беше рус, със сини очи и пленителна усмивка. Попита ме накъде пътувам. „Очевидно не натам накъдето вие пътувате.“ Казах му, че съм от Торонто и че пътувам за Орландо. Той каза, че отива на някаква художествена изложба и че ако на връщане съм все още на пътя, ще ме вземе, тъй като живее в Орландо. Това ми прозвуча смешно и му казах, че няма да съм за дълго време на пътя, тъй като бях решила да отседна в Ramada Inn и да позволя на шофьора да ме почерпи с една вечеря. Той повдигна рамене и ми махна за довиждане.

 

            Никой не ме взе, така че вечерях с шофьора на камиона. След това отидохме в бара, където той се напи. Казах му, че ще си лягам и той ми даде ключа. След още един час залитайки той влезе в стаята. Бях си легнала с дрехите, защото се обезпокоих, когато го видях толкова пиян. След няколко похотливи предложения, аз му казах, че при още едно такова предложение, ще напусна стаята. Последното му предложение беше: „Какво ще кажеш, ако се събудиш на сутринта с усмивка на лице и с 50 долара повече в джоба?“ Това ме изкара от търпение. Изскочих от леглото, взех си багажа и излязох навън. След като никой не ме взе в 4:30 следобед, къде отивах в 11:30 през нощта? Мина ми мисълта, че може да намеря някой добър женен бизнесмен в бара – знаете за какъв тип хора говоря – с дъщеря на моята възраст и да му разкажа ужасяващата си история. Мъжете винаги са готови да защитят млади момичета от други похотливи мъже. Уви, в бара нямаше и жива душа. Обзета от паника, аз отворих вратата и излязох навън. В този момент по пътя се зададе младият мъж със своя Фолксваген: „Хей, Торонто, накъде си тръгнала?“ Хвърлих чантата си на задната седалка, седнах отпред и казах: „С теб.“

 

            От тази случка разбрах, че ако остана вярна на себе си, всичко друго се подрежда правилно във времето. Поради тази причина, някой може да си помисли, че съм имала смелостта да правя каквото си искам, без да се страхувам от неуспех. Уви, страхът беше до такава степен вкоренен в мене, че смятах този епизод повече за случайност, отколкото пример за поведение във всички ситуации, в които съм се оказвала. Трябваше единствено да помня  коя съм.  Забелязах, че когато се борех със себе си дали да направя нещо, което трябваше да направя, събитията не се подреждаха съвсем правилно във времето. Когато просто изпълнявах „следващата задача“, всичко се подреждаше добре.

            В продължение на 25 години работех с прекъсвания като медицинска сестра. Работех, когато се нуждаех от пари и не работех, когато бях отегчена и разочарована от пълната липса на етика. Никога не видях пациент, приятел или роднина да умира от рак. Всички те умираха от „медицинското лечение“ на рака.

 

            Обучението ми за медицинска сестра беше евтино, краткотрайно и можех да отида където си поискам – като например Калифорния – което и направих. В началото на осемдесетте години аз печелех 22 щатски долара на час. Когато IRS ми изпрати сметка за парите, която смятаха, че им дължа, усетих нещо нередно. Всички сме чували зловещи истории за IRS. Тъй като сме програмирани да се страхуваме, тези истории могат да влияят върху поведението ни, обаче ако знаем, че самият страх е убиец (страхът е лош съветник), тогава можем да го забележим и да се държим по благоприятния за нас начин. Така че аз ги предизвиках. Забелязах, че те не можеха да подкрепят иска си.  Забелязах също така, че сумата, която те твърдяха, че им дължа растеше драстично след всяко ново писмо, без да има сериозна причина, освен тази, че добавяха глоби, такси за закъснение, лихви и т.н. Колкото повече нарастваше сумата, толкова повече ми се изясняваше играта им. Направи ми впечатление, че писмата идваха от различни източници и че не носеха и подпис, което ги правеше невалидни търговски документи. За да бъдат валидни, всички фактури трябва да бъдат подписани от някой, който е в състояние да обвърже корпорацията с договор. Ние не сме задължени да плащаме какъвто и да е иск, без той да е подписан. Помислете си колко много „отчети“, на които пише „дължима сума“ сте получили, без те да имат някакво основание, поради това че са били непълни.

 

            Няма да се спирам на всички междинни стъпки: ето най-важното, по пътя ми до прекия сблъсък с IRS. Признавам си, че ми отне години, но е интересно да се каже, че при всички хора, с които не само съм говорила, но и лекувала от стреса причинен от IRS, моделът е един и същ. IRS им изпращаше сметка, стойността на която надхвърляше всякакви нормални представи. Всеки мислещ човек ще разбере, че това ги издава. Ако сметката е за $ 2,000, човек би бил склонен да я плати, но сметка от $ 23,000, при условие, че човек печели $ 30,000 е просто смехотворна. Точно това кара хората да решат, че никога повече няма да декларират доходите си и да плащат данък върху тях. Днес над 45 милиона души в USA не попълват данъчна декларация 1040. Наскоро научих, че тези, които попълнят декларация 1041 могат да си върнат данъка, който някога са плащали. Сигурна съм, че и за канадците има нещо подобно, като например да създадете „попечителски фонд“ (Trust).

 

            Днес агентите на IRS открито си признават, че това което правят може да се нарече „лов на шарани“. Те изпращат няколко милиона уведомления „Оценка на дължимото“, само за да разберат кой ще захапе въдицата. Сумата не е толкова голяма, че да предизвика тревога и допълнителни въпроси, но все пак е достатъчна за да си заслужи труда. Повечето хора смятат, че не си заслужава да се оспорва сметка за $ 2,000 от IRS и да се поема риска да се влезе в затвора заради нея, така че те я плащат. Сметка от $ 25,000 обаче, би предизвикала брожение. Представете си по $ 2,000 от няколко милиона данъкоплатци, които не задават въпроси!

 

            Започнах да подозирам че някак си подсъзнателно, агентите на IRS искат да се разкрие тяхната измама – може би за да си изчистят съвестта – ето защо те изпращат тези безсмислени писма. Както казва Дейвид Айк: „Тези, на върха на пирамидата са манипулаторите на човешкото съзнание. Те са съзнателно програмирани същества без душа.“ Така че при служителите на IRS / CRA няма и грам Божествена намеса. За тях може да се каже:

 

1. че са отчаяни;
2. че ги свързва една обща тайна;
3. че получават процент от $$$, които вземат от нас;
4. че ние трябва да се страхуваме от тях за да оцелеят. Те смятат, че като напишат „дължите ни …“ ще ни изплашат, докато всъщност това е смехотворно.

 

1. Те са толкова обезумели, че правят необясними издайнически грешки. IRS/CRA са до такава степен отчаяни при събирането на лихвите за заемите взети от банкстерите на света, че поведението им е самоунищожително. Те френетично изпращат искове за неплатени суми от всички възможни източници – забелязали ли сте, че никога не получавате подобни искове от  един и същ офис или човек? Това е така, защото са объркани и никой не знае какво прави другия, да не говорим за това, че името в края на писмото е името на компютъра, който го е съставил. Зад тези писма няма човешки същества. Те се изпращат безразборно, като съдържанието им е смехотворно. Всъщност първоизточникът им е ръководство на IRS озаглавено „Как да напишем отговор без да даваме отговор“. Прегледайте няколко от техните писма и ще разберете, че са съставени от група маймуни, които не се различават от тези описани в пародията на Боб Нюхарт „Неограничен брой маймуни“. „Ако съберете неограничен брой маймуни и неограничен брой пишещи машини за един неограничен период от време, те ще напечатат всички велики книги. Без съмнение ще трябва да се наемат и хора, които да следят какво правят маймуните. Ето един ден от живота на един от тези наблюдатели: „Хей, Хари, мисля, че попаднахме на нещо! Да бъдеш … или не … това е … плана.“ Следващият път, когато получите писмо от IRS/CRA, представете си тази сцена и ще знаете с кого наистина си имате работа.

 

1. Това, което IRS/CRA искат е да им противоречите. Те ще раздуят сумата до такава степен, че вие или ще им се обадите по телефона, или ще оплачете от нея, като по този начин влизате в договор с тях. Това е всичко от което те се нуждаят за да затвърдят позициите си. Те са по-лоши от кредитните акули. Ако оспорвате, вие създавате противоречие и въпросът може да бъде отнесен за разрешаване в съда. Ако просто им кажете, че не се договаряте с тях, къде е противоречието? Трябва ли съдия да взема решение? Единствената причина някакъв спор да се решава в съда е, че съдебните служители знаят, че в края на краищата вие, без да осъзнавате това, ще им предоставите юрисдикция над вас. Докато не го направите, те не могат да ви задържат – какво смятате, че сте направили е без значение. Може би съм имала късмет, но един ден получих (подписано) писмо от един висш служител на IRS, че сметката ми е „напълно изплатена“ и че ми се поднасят извинения за безпокойството. Единственото обяснение което имам е, че никога не съм се обяснявала, не съм им противоречала или договаряла с тях; аз само задавах въпроси. Вероятно сте чели за жената пилот, която наскоро спечели дело срещу IRS пред Федералния съд. Тя спечели, защото беше документирала, че постоянно е изисквала от IRS да и покаже закона, който я задължава да плаща данък върху доходите си, а те не са го направили. Показанията и пред съда доказаха твърдението и, и съдията трябваше да отсъди в нейна полза. Познавам един човек от Британска Колумбия, който направи същото. CRA не уважи с отговор въпросите и в трите му писма и съдията обяви: „Искът се отхвърля!“ 

 

1. Всеки служител е озлобен, защото, лично получава процент от парите, които е взел от вас. Не вярвайте на заплахите му. Трябва да знаете, че той се страхува за своята работа не по-малко отколкото вие се страхувате за вашите $$$.

 

1. Преди около 15 години, един човек получи писмо от IRS в което се казваше, че те възнамеряват да го ревизират. Той беше много изплашен и стресиран. Служителка на IRS пристигна в дома му, тъй като там се намираше и офиса му. Казах му, че по закон той не е длъжен да я допусне в дома си, както и да я попита, кой я упълномощава да разследва бизнеса му. Той ми каза: „Ако съм учтив и им съдействам, тя ще прояви здрав разум.“Това, че и позволи да влезе в дома му, беше прието като съгласие от негова страна да се постави под тяхната юрисдикция. Той смяташе, че всичко ще свърши бързо, докато за IRS той беше следващия нещастник, който се хващаше на въдицата им. Служителите на IRS го преследваха около десетина години, като накрая обложиха с данък банковата му сметка и конфискуваха чековете с които клиентите му се разплащаха. Не дръжте парите си в банкова сметка. До ден днешен никой не е откраднал моите $$$ от джоба ми или от къщи, докато банкстерите на два пъти откраднаха $$$ от банковата ми сметка. След като разбра, че ще разорят бизнеса му, човекът напусна страната. Страхът даде на IRS този невероятен контрол над живота му. Ако той се беше обърнал и погледнал чудовището, което го преследваше в сънищата, щеше да види, че то не беше онова, за което той го смяташе. Тази глупава история завърши едва след като изпратих на IRS чек (от банковата сметка която беше закрита) за $284 000. (по-късно ще говоря за това)

 

             Синът на един мой познат беше „остриган“ от IRS, които конфискуваха от банковата му сметка $ 11 000. Той им написа писмо, което съдържаше 5 въпроса. Служител на IRS го покани в офиса си за да отговори на въпросите му. По време на срещата служителят на IRS върна в банковата му сметка $ 11 000. Вие сигурно бихте пожелали да узнаете тези въпроси. Под заплахата от лъжесвидетелство, той пожела да му се дадат отговори на следните въпроси: законът задължаващ американците да плащат данък върху доходите си; разпоредителната и делегирана власт, която им даваше право да се обръщат към него; законът, който признаваше конституционалността на  IRS; декларацията при встъпване на служителя в длъжност и договор с подписа на двете

страни в него. След като НИТО ЕДНО от тези неща не беше налице, той си получи обратно $ 11 000. Тъй като Клетвената декларация на всички „обществени служители“ е клетва, че те ще уважават и защитават правата ни, ние в случая им напомняме за това, че те са длъжни да уважат клетвата си и да спрат да ни атакуват. Ние не сме длъжни да се подчиняваме на служител, който не е попълнил Клетвена декларация. Тя ограничава тези, чиито задължения са да конфискуват нашите права и свободи. Винаги изисквайте Клетвената декларация и ако не я получите, издайте своите  заповеди – накарайте ги да направят това, което вие искате. Помнете кои сте.

 

            Един от незабравимите моменти в живота ми беше, когато лично помолих служител на IRS да ми покаже в „Ръководство на служба вътрешни приходи“, което е над 7 000 страници и с дебелина повече от 10 сантиметра, къде пише, че аз трябва да плащам данък върху доходите си. Той посочи книгата и каза: „Вътре в нея.“ „Вярвам, че е „вътре в нея“, но ми покажете къде.“ Този път той удари по книгата, премина по страниците и, и още по-убедително каза: „В ръководството!“ „Разбирам, но къде по-точно?“ Сега той започна да става по-груб с любимото си ръководство. Аз и приятелката ми се разсмяхме и го оставихме да пелтечи в офиса си. Не обръщайте сериозно внимание на тези глупаци. Изобличете лъжата им.

 

            CRA ми изпрати оценка, в която се казваше, че са ми платили повече $$$, отколкото трябва и че трябва да върна част от сумата. Това се случи, когато работех като медицинска сестра и те ми „конфискуваха“ заплатата без да ме питат. Аз издадох облигация за дълга си и им я изпратих за да го ликвидирам и закрия сметката. Разбира се, получих няколко писма от анонимни източници. Тъй като бях изпратила облигацията на комисаря Алън Наймарк, аз нямах намерение да кореспондирам с никой друг освен с него. Той, като че ли нямаше възражения срещу облигацията. Върнах всички писма от CRA с послание: „Не желая да Ви обиждам, но отказвам да ги приема, поради липсата на основание“. Тъй като писмата бяха несъществени, те спряха да ме търсят. Ако аз наистина им дължах нещо, те безнаказано щяха да конфискуват всичко, което имах в банковата сметка. Те не го направиха. Облигацията ми беше съвсем редовна. Ние не можем да плащаме за каквото и да е било, няма с какво да се плати.

 

            Един ден си карах мотоциклета със седемгодишния си син отзад. Интуицията отново ми проговори: „Стъпи и с двата крака на земята пред знака STOP!“ Аз се усмихнах; всеки мотоциклетист знае, че единият ни крак е винаги на спирачката. След няколко сгради обаче, бях спряна от полицай. Когато го попитах защо ме е спрял, той ми отговори, че не съм спряла на знака STOP. Отговорих му, (това се случи преди да науча, че не трябва да давам показания или да оспорвам фактите) че бях спряла. „Вие не бяхте стъпили и с двата крака на земята пред знака STOP.“ Бях изумена! Нещо вътре в мене, способно да предвижда какво ще се случи, ме беше предупредило – дословно. Ядосах се на себе си затова, че не бях послушала интуицията си. Усложненията, които се получиха след това бяха кошмарни.

 

            На няколко пъти усещах, че получавам предупреждения за неща, които ще ми се случат, без да им обърна внимание. Безспорно, житейският урок, който получих беше да се доверявам на себе си – ДА БЪДА свой собствен авторитет. В това отношение – да правя това което знаех, че е правилно – аз се провалих напълно. Дадох си дума да слушам единствено себе си.

 

             През 1996 г. получих един от тези чекове: „Ето $ 3 500 за една щастлива Коледа. Всичко, което трябва да направите е се да подпишете на гърба на този чек.“ Там беше обяснено за какъв период от време колко трябваше да платя за да се изплати така наречения  „заем“, в случай че каширам чека. Прибягах до банката си, подписах чека и получих FRN (банкноти на Федералния резерв) на стойност $ 3 500. Те бяха прави; аз наистина си изкарах една прекрасна Коледа. Когато ми изпратиха извлечение с намерение да вземат нещо от мене, което не само че не съществуваше, но не им струваше нищо друго освен пощенските разходи и отпечатването, аз поисках доказателство за това, че са понесли загуба. Те бяха озадачени. Те не ми бяха дали в заем нищо. Разберете, банките ви одобряват за заем не за да не изгубят $$$, те ви одобряват за да спечелят $$$; те не желаят да дават заеми на образовани клиенти. Те не могат никога да изгубят нещо, което не са дали в заем. Зная, че вашето его сега ви казва: „Ти получи нещо, срещу което не даде нищо.“ Не, не е така. Аз продадох подписа си за $ 3 500 – добра цена за онези години. Това което получих, бяха полици за дълг на стойност $ 3 500. От тогава започнах да си водя статистика. Днес стойността на подписа ми е 15 милиарда канадски долара.

 

            Това наистина ги раздразни и те започнаха да ми изпращат заплашителни писма. Аз ги помолих да ми покажат загубата си. Каква загуба са понесли? Дали доларите в банката са намалели? Не, счетоводните и отчети са балансирани, тъй като „другата банка“ ги е кредитирала (има само една банка). Дали другата банка е изгубила $$$ ? Не, чекът с моя подпис е техния кредит. Следователно счетоводството им е балансирано. Моето счетоводство балансирано ли е? Разбира се! Дебитът е подписа ми, а кредитът ми са парите в кеш. Всичко се свежда до счетоводни вписвания. Кой на кого дължи нещо? Сметките са изравнени. Всичко се свежда до размяна на дебит и кредит. Защо трябва да им давам повече от това, което вече съм им дала, – подписа си – който впрочем струва много повече от $ 3 500? Срещу подписа ми те ще дадат много заеми и в зависимост от лихвения процент, ще спечелят неколкократно пъти повече пари. Играта се нарича „банково дело с частични резерви“,  а това, че не съм уведомена за нея се нарича „банкова измама“. Всъщност, продавайки подписа си, аз им направих огромна услуга. Те пък ме уведомиха, че „не съм си изплатила заема“. Това се нарича „двойно таксуване“. Двойното таксуване е измама.

 

            Сигурно сте побеснявали от яд, когато корпорация похарчва 50 цента, за да ви изпрати писмо със сметка за 11 цента. Вие си мислите, че те вдигат много шум за една идиотска фискална грешка? Това всъщност е доказателство, че случаят няма нищо общо с $$$. Правят го за да си балансират счетоводството. Сметката, която ви изпращат минава в графа „бизнес разходи“ и това се прави за да се балансира кредитната с дебитната част в счетоводните им книги.

 

            „Парите“, които банките емитират, са просто счетоводни вписвания. Те не им струват нищо и не са обезпечени с някакво богатство, собственост или усилия, нито пък съществува някакъв риск за тях. От 1913 до 1933, САЩ са плащали „лихви“ с нарастващо количество злато. Скоро това което беше замислено и неизбежно стана факт – хазната на американското правителство беше изпразнена, дългът беше по-голям от когато и да е било, и САЩ бяха принудени да обявят банкрут. Това означава, че Кралската корона предяви иск към всичко. В замяна на книжните пари, които банкерите създават от въздуха и които с доверие приемаме, ние плащаме в натура – труд, собственост, земя, продуктивност, бизнес и ресурси – във все по-големи количества.

 

            По онова време аз не знаех това, което зная днес, така че те поставиха петно върху кредитния ми рейтинг. Въпреки това не съжалявам, защото даже и с черна точка осъзнах, че можех да позвъня на всички банки, от които имах кредитни карти и да им задам същия въпрос. Крайният резултат беше, че живях 3 години без кредит, но тъй като си спестих плащането на $50 000 кредит и се образовах за това как да не плащам  повече от два пъти за нещо, което никога не бях получавала, преживяното наистина си заслужаваше. В същото време, аз усъвършенствах този процес и възнамерявам да получавам единствено черни точки в кредитния си рейтинг. Продължавам да работя в тази насока.

 

            За всяка конкретна ситуация, подписът ми струва, толкова, колкото аз реша. Взех кредит за $ 10 000 от банка MBNA. Не ми е ясно за колко те продадоха моя подпис, но след като използвах кредита, който бях създала, аз погасих техния дълг. Да, техния дълг; Позволих им да използват моя кредит чрез подписа си и те създадоха дълга за да балансират счетоводните си книжа. Сега те искаха да им изпратя повече от $ 11 000. Помолих ги да ми изпратят копие от договора между „МЕРИ“ (името с главни букви) и MBNA. Мисля че не можаха да го намерят … може би защото никога не е имало такъв. Аз също така ги помолих за доказателство за дълга (счетоводните им отчети) и доказателство за иска им срещу мене, тъй като името ми (Мери) не беше никъде в договора, който те твърдяха, че имат с мен. Те започнаха да ми се обаждат по телефона и настояваха да им изпратя $$$, но не ми изпратиха нищо написано на лист хартия. Какво ви подсказва това? Че техният иск беше невалиден. Казах им, че имам желанието до им платя всичко, което им дължа, ако ми предоставят доказателство за иска си. Те не го направиха.

 

            Те не можаха да приведат доказателства за иска си. Никога ни получих от тях документ оспорващ плащането ми като недостатъчно, неприемливо, неподходящо нито пък, че не съм погасила дълга си. Освен това, аз наистина им платих. Платих им повече от двойно. Те имаха моя подпис, допълнително им изпратих още един подпис под сумата която те твърдяха, че им дължа, да не говорим за тези няколкостотин, които им изпратих, когато използвах картата за телефонни разговори, следователно те направиха голям удар с мен. Ако наистина имаха законно основание, те вероятно щяха да го направят писмено, както и да възложат на адвокатите си да се занимават с мене, което те направиха, но само по телефона и никога на хартиен носител. Необоснованите словесни заплахи нямат никаква тежест пред съда.

 

            Никого не съм правила на глупак. „Договорът“, който те вярваха, че имам с тях беше невалиден, защото в него липсваше пълното оповестяване – едно от изискванията за валиден договор. Не ми беше казано, че бизнесът им е да мамят нищо неподозиращи хора. Тъй като много хора са съгласни парите им да бъдат конфискувани чрез измама, те обикновено не се занимават с такива като мене. Те не искат истината да излезе наяве.

           Това би означавало край на рекета им, както и на цялата икономическа система. Но не е ли това, което ние искаме? Този бизнес не е в наша полза – 99% от населението на света; той е изгоден единствено за тях – 1% от населението.

 

            След около 1 година, MBNA наистина заведе дело срещу съществото, чието име беше изписано на сметката за кредитната карта. Според Агенцията на потребителите на финансови продукти, MBNA са бандити и те съветват потребителите да ги избягват. MBNA са особено зли, поради това че имат свой собствен адвокатски колектив. Те не продават лошите си дългове на трети страни, посредници по събиране на дългове, както правят повечето банки. Посредниците по събиране на дългове нямат законово основание, защото са натрапници и не са в договорни отношения с този, който те твърдят че им дължи пари, което значи, че са безпомощни да събират пари в случай на неплащане. Вместо да представя множеството документи свидетелстващи, че MBNA са непочтени, защото не са ми предявили иска, който трябва да се възмезди и който аз приех и възмездих, като по този начин ликвидирах всякакви противоречия изискващи съдебно решение, аз само изравних счетоводството и закрих сметката.

 

            Първо уведомих Министъра на финансите, че възнамерявам да упълномощя MBNA да използват привилегированото ми положение,[4] чрез пълномощно за прехвърляне на права, и в случай че той не опровергае позицията ми с уместен, конкретен и законосъобразен аргумент който да е приложим към моя случай, аз ще изпратя на MBNA инструмент за прехвърляне на права. Така и направих. Създадох документ с моите условия. След като им изпратих Договор, Извлечение от сметката, показващо нулев баланс и Потвърждение, че сметката е балансирана и закрита, те никога вече не ми се обадиха. Смятам, че $ 14 000 от моите $ 15 000 000 000. 00 са като ухапване от комар.

 

 

 

 

Следва.