„Производството на души е по-важно от производството на танкове. Ето защо аз вдигам наздравица за вас, писателите – инженерите на човешката душа.“

Й.В.Сталин, 26 октомври 1932 г.

 

 

 

 

 

Тези дни в София протече поредната раздумка (публичен дебат) на ЕС-тематика под мотото „Европа на солидарността или Европа на егоизма?“. На пръв поглед нищо ново, обичайната скука и общи приказки. Подобни сбирки се случват вече ката месец, организирани от многобройните НПО-та с брюкселски субсидии. Лично аз обаче, за първи път чувам в България така остро и директно да се говори за конструирането на бъдещата ни обща „европейска идентичност“, през трупа на националните държави, като безалтернативен изход от кризата на Съюза. В този дух бе изказването на журналиста от „Дойче Веле“ Александър Андреев.[1] Андреев е просто говорител на федералистите в Берлин, но смятам, че си струва да извадя няколко пасажа от речта му, все пак произнесена от трибуната на Народното събрание.

Та нали Европейският съюз по замисъл е общност на солидарността! Ако ни трябваха националните егоизми – тях си ги има предостатъчно и без ЕС. Очевидно обаче в тази общност на солидарността през последните години се е случило нещо, което актуализира въпроса за егоизмите. Или пък – нека разсъдим и над тази възможност – в някогашния хармоничен и безкризисен Европейски съюз солидарността е била просто смокинов лист, прикриващ настървеното опазване на отделните национални градинки.

Да, знам, че всички на висок глас настояват за повече демокрация в ЕС, но знам също така, че тя още се гърчи в родилни мъки. Защо е така ли? Сигурен съм, че това не е така, понеже стотиците милиони европейци не я искат или пък защото тя им е безразлична. Напротив. Допитванията показват, че в мнозинството си тези стотици милиони харесват Евросъюза и искат да имат глас в него. Работата обаче е там, че къде осъзнато, къде не, те се опитват да се доберат до този глас и да въздействат върху европейската политика по един много по-дълъг и заобиколен път: през националните си избори и политици. Получава се един порочен кръг. Самите национални политици се съобразяват със своите избиратели и затова непрекъснато удрят спирачките на федеративното развитие на ЕС.

В Германия например никой не се замисля за това гигантско преразпределение. Хората са убедени, че то е нормално и естествено. Е, ще чуете, разбира се, да се говори за стотиците милиарди, които се наляха в Източна Германия, но същински конфликт по тази тема няма. Когато обаче се оказа, че такова преразпределение е необходимо вътре в ЕС, че някои от по-бедните страни-членки по една или друга причина се нуждаят от тази солидарност – скандалът беше невероятен. Защо?

Ами защото хората възприемат националната си държава като даденост, към която имат ангажимент.
Ключът е политически. Така, както през столетията са възниквали националните държави и се е избистряла националната идентичност на техните граждани, така – но много по-бързо – трябва да възникне и Федерална Европа, чиито граждани да развият своята нова, федерално-европейска идентичност. Това е големият проект, за който всъщност става дума. И към който вече гледат някои от най-прозорливите европейски политици, без да смеят обаче да го назоват с истинското му име

Какво прави впечатление? За федералистите, „национална държава“ е мръсна дума, равна на „егоизъм“, съответно е наложително е да бъде „преодоляна“ (унищожена). От друга страна ни се пробутва откровената неистина, че европейците си харесвали Съюза. Това твърдение се опровергава на всеки пореден вот за Европарламент, типичен с апатията и ниската активност у избирателите. Тук федералистите ще оспорят, че ниският интерес се дължи на слабите правомощия, които имат депутатите в Страсбург. Да, но опитите за придвижване към Федерална Европа чрез плебесцити претърпя дори по-шумен крах. Европейската конституция бе бламирана още на първите два провели се референдума, а единственото допитване до гражданите относно Лисабонския договор (в Иралндия) беше „преиграно“, до постигане на желания резултат. Очевидно федералистите вече добре си дават сметка, че не могат да постигнат целите си в обозримо бъдеще с инструментите на демокрацията.

„Няма човек, няма проблем“, обичаше да казва другарят Коба. След като французи, холандци, англичани, чехи, фини и т.н. са пречка, на тяхно място ще бъде конструиран човек от нов тип, освободен от „тежестта“ на националната си принадлежност и традиции. „Homo Europaeus“ – „летлив“ космополит без сантименти, прагматик с ляво-либерален уклон, с охота принесъл жертва локалните си „предрасъдъци“ пред олтара на „солидарността“, „дружбата между народите“ и, то се знае, „светлото съвместно бъдеще“, олицетворено от неизбежното завръщане на всеобщото материалното благоденствие, този път окончателно.
И пак, нищо ново под слънцето.

Подобна социо-ментална инженерика е добре позната на изток от Берлинската стена. Експериментите бяха всъщност два, в СССР и в Югославия. От „съветския човек“ се очакваше да изгради последната фаза на бленувания комунизъм. Ключовата за болшевиките цел „оправда“ изключително жестоки средства – депортация на балтийските и кавказките народи, геноцид над украинския народ (Гладомор), затвор, психушки и ГУЛАГ за неподатливите на менталната асимилация индивиди. Катастрофалния резултат от експеримента, описа още в разгара на перестройката, руският социолог в емиграция Александър Зиновиев.

Същите тези т. нар. „совки“ и техните деца, съставляват в съвременна Русия ядрото гласоподватели на Владимир Путин, срещу чието преизбиране брюкселските бюрократи лицемерно пищят.

Югославският експеримент протече малко по-различно. Тито използваше по-често моркова и по-рядко тоягата (концлагера Голи оток), за да направи „югославяни“ от десетте етнически групи населяващи Федеративната република. Самоопределящите се като „югославяни“ развиваха по-бързо кариери и се радваха на специални привилегии, особено в армията и системата за сигурност.

Като студент съм чел интересни изследвания на феномена „югославянин“. С най-голяма охота новата си идентичност са приемали бошняците и албанците – двете групи в страната, изповядващи исляма. Югославският идентитет за тях е бил удобният компромис, чрез който да преодолеят изолацията на малцинство и по-успешно да се впишат в новто общество. Силно подозирам, че по-сходни подбуди най-възторжено и първи, за „европейци“ ще се обяват четрите милиона граждани от турски произход в Германия, наред с всички по-слабо интегрирани имигрантски общности на територията на Европа.

Нека обаче си припомним как завърши експериментът в Югославия. Зад казионно приетата нова „идентичност“, повечето сърби и хървати съхраниха етническото си самосъзнание, част от което е взаимната ненавист и споменът за кървавите кланета по време на ВСВ.

Стъпвайки върху така натрупания опит, другарите от Брюксел са решили да комбинират позитивния стимул от югославския експеримент (модата на лагерите вече поотмина), с активното промиване на мозъци по съветски модел. А мозъци се промиват най-ефективно в ранна детска възраст. Вече са създадени и необходимите за целта „европейски училища“.

Забележете думите на Денис Абът, говорител на комисаря по образованието (поредна „заемка“ от болшевиките) – „нашата цел не е пропаганда или промиване на мозъци, ние искаме просто да информираме хората, да ги информираме защо ЕС е ХУБАВО нещо“.

Щеше да е много смешено, ако не беше ужасно тъжно…