Можем да посочим без затруднение водещите медийни теми от последния месец. Цената на яйцата, сагата със заплатите на работниците в „Горубсо“ и ОЦК-Кърджали, помилванията на президентската двойка Първанов–Марин, цените на горивата и на парното... Дори официалният отказ на правителството от изграждане на АЕЦ „Белене“ и бумът на поръчковите убийства останаха зад тях. Съвсем бегло пък бе отразена съдбата на поредния правителствен законопроект по Закона за съдебната власт.
И надали мнозина ще намерят тук някаква изненада – естествено грижата за насъщния, за топлото, за цените и работните места доминират над „отвлечени“ теми като правосъдие и реформа на съдебната власт. Пък и правосъдието в България напълно се е компрометирало, никой не разчита на него, няма смисъл да се занимаваме с това – смята мнозинството от българите. Малцината, които наистина знаят повече за въпросния законопроект, също ще махнат безнадеждно с ръка. Защото няколкото смислени предложения на неправителствени организации бяха напълно зачеркнати, а единствената „сериозна“ промяна останаха персоналните гаранции за бившите членове на Висшия съдебен съвет при връщането им в съдебната власт.
Съпоставката на тези теми се налага не само поради очевидния контраст в медийното им отразяване и интерес. Монополните цени на основни стоки, неизпълнените трудовоправни и договорни задължения и проблемите в дейността на държавните институции със сигурност се дължат на нарушение на законите и поради това би трябвало да имат директна и задължителна връзка с темата за правосъдието. Там, където има проблеми и спорове при прилагането и изпълнението на закона, би следвало да е неприкосновената територия на съдебната система, която по конституция защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл.117, ал.1 от основния закон). Министерският съвет според чл.105 и 106 от Конституцията има съвсем други правомощия – свързани с вътрешната и външната политика, обществения ред, националната сигурност, общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили, изпълнението на държавния бюджет, стопанисването на държавното имущество, сключване, утвърждаване и денонсиране на международни договори. Но при никой от споменатите по-горе проблеми мнозинството от българите дори не си помислихме за намесата на съдебната власт. И наистина цените на яйцата бяха „нормализирани“ („дали и докога?) след намесата на свръхактивния министър на земеделието, заплатите на бедстващите миньори се изплатиха след личната намеса на вездесъщия премиер, който дори намери и нов собственик на закъсалите частни предприятия... Никой не спомена прокуратурата или съда като институции, които трябва да разрешат проблемите, да потърсят и наложат отговорност за нарушен закон и неизпълнени задължения.
Дали си даваме сметка какво означава гаранцията за спазването на закона да бъде самата изпълнителна власт? Тогава кой ще ни защити, когато същата тази власт нарушава закона? Например когато министър неоправдано се намеси в определен икономически бранш и поради това цените скочат до небето? Или когато самият министър-председател даде благословията си за прекрояването на един икономически отрасъл в полза на „свои хора“, и от това хиляди загубят работата и хляба си? Или, да предположим, вътрешният министър набеди един изключително способен бизнесмен за организатор на незаконни залагания, и така окуражи и улесни мафията в неговото физическо ликвидиране?
Примерите могат да бъдат безкрайни, а и не се налага да ги измисляме. Всичко е много просто и в края на краищата опира до здрав разум и елементарна житейска логика. Има ли бъдеще една страна, в която няма правосъдие? Колко струва една държава, чийто закон не струва нищо? Колко и кои инвеститори биха рискували в икономика, в която законът се олицетворява от премиера и неговите министри? Кой би вложил парите си в банкова система, в която милиони изчезват от частни сметки, а прокуратурата не реагира? И най-после – кой в края на краищата ще пожелае (ако има избор, разбира се) да отглежда деца или да прекара остатъка от живота си в страна, все повече затъваща в бедност, разруха и беззаконие.
Нерадостната съдба на българската съдебна реформа и поредният смехотворен опит за промяна в Закона за съдебната власт са показателни за съзнателната съпротива на поредните управляващи да направят най-важното, от което страната ни се нуждае. Да, съдът и прокуратурата днес са провалени и ненадеждни, но тяхното възраждане и стабилизиране е задължение именно на тези, които имат законодателната власт. Борисов и Цветанов са прави, че съдебната система е проблем, но решаването на този проблем е тяхното основно (а ако нямат възможност за друго – и тяхното единствено) задължение. За подобно разбиране обаче са необходими ниво и качества, които посоченият управленски тандем досега не е показал, че притежава. Да се реформира съдебната система и да се създадат независими от политическата (законодателна и изпълнителна) власт съд и прокуратура означава да се поеме и сериозен риск. Защото една истински независима съдебна система няма изобщо да се церемони с премиер, прекратяващ митническа проверка по телефона, или с министър, „закупил“ половин дузина апартаменти със заем от средностатистическа пенсионерска двойка. Очевидно е, че Борисов и управляващата партия ГЕРБ имат интерес от слаба, зависима, демонизирана и критикувана от всички съдебна власт. И че най-голямата опасност за безконтролната им в момента власт би била реалната правосъдна реформа и изграждането на независими от управляващите съд и прокуратура. Затова и нищо не правят по въпроса. Нищо няма да направят и занапред, това е абсолютно сигурно – въпреки че дойдоха на власт именно с гръмките заклинания за справянето с престъпността и организираната престъпност.
Осъзнава ли се това от гражданите и бизнеса? Даваме ли си сметка, че ако възлагаме надеждите си върху една партия и един човек, а забравяме закона и правосъдието, ние се връщаме към безсмислието на това, от което уж се отървахме преди повече от 22 години? Когато правовата държава е мит, демокрацията и просперитетът се превръщат в произволни понятия, цинично (пре)дефинирани от демагози и диктатори. Безропотното игнориране на независимото правосъдие като ценност и цел да обществото ни подлагат на изпитание самото оцеляване на нацията. Имаме ли обаче дори базово разбиране за това, което трябва да направим, за да наложим закона и спазването на правилата за всички? Замисляме ли се изобщо каква държава ни е необходима, и че гарантирането на правосъдието трябва да е нейната първа и най-важна функция? Как е възможно хората във властта да погазват постоянно и брутално закона пред очите ни (като очевидните издевателства на полицейски шеф над задържан?!) и от това да не последва нищо?
Правосъдието не бива се възприема единствено в неговите най-познати практически измерения – имуществени спорове, делби, бракоразводни дела, дори не и толкова като ефикасно наказателно правораздаване. Правосъдието преди всичко е повсеместно прилагане на принципа за върховенство и еднакво действие на закона по отношение на всички – без значение от личността, служебното, материално или обществено положение на когото и да било. Затова гарантирането на правосъдието е немислимо без истинско разделение на властите. А то няма как да се случи, докато овластяването и кариерното развитие на съдии и прокурори не започне реално да зависи от хората, върху чиито съдби те се произнасят и отсъждат. Т.е. – правосъдие може да има едва тогава, когато гражданите имат думата за назначаването на съдиите и прокурорите – така, както избират своя президент, своите народни представители, своите кметове и общински съветници.
За всички, които не са във властта, е жизнено важно отделните власти да заявисят и да се назначават поотделно от гражданите. Да се разкъса връзката между политическа власт и съдебна система, която връзка обезсмисля самата идея за независимо правосъдие. В противен случай властите винаги се съюзяват и действат заедно – в свой собствен интерес и против интересите на отделния гражданин. Което и неизбежно се случва през всичките години на т.нар. „преход“ – независимо от театралните пози и режисирани искри в различните издания на пиесата „властта срещу гражданите“.
Безнадеждността на сегашната система на организация и функциониране на съда за нас не е резултат на теоретични конструкции и логически заключения. В последните няколко години кампанията на „Справедливост“ срещу различни режими на незаконни такси и други финансови задължения върху гражданите ни доведе до практическото осъзнаване на илюзията, наречена българско правосъдие. „Системата“ действа безотказно, засега... По ключови дела, засягащи властта, няма случайни съдебни състави и случайни решения. И това при положение, че съгласно чл.9 от Закона за съдебната власт делата и преписките се разпределят на принципа на случайния подбор. Оказа се, че например за Върховния административен съд това означава „случайно“ определяне само на един от тримата (или петима) съдии - докладчика по делото. Но не и на останалите двама или четирима съдии, които се определят от председателя на отделението (разбирай – от председателя на самия съд). Всичко това показва защо за управляващите е толкова важно за административни ръководители на съдилищата в България (особено за ключовите – Върховен административен, Върховен касационен, Софийски апелативен, Софийски градски съд) да се назначават „свои“ хора. Резултатът – по важните за властта дела съдът се произнася по „правилния“ начин. При всички останали случаи на съда е предоставена свободата да работи, както намери за добре – включително и за „себе си“. Това е всеизвестна конспирация на властта срещу гражданите, която, при настоящата организация на съдебната система, очевидно няма от кого да бъде санкционирана. Публична тайна са съдебните състави, от които не могат да се очакват „изненади“ – въпреки това всички продължаваме да мълчим и да съучастваме в абсурдния театър, наречен „българско правосъдие“.
Разбира се, в България има честни и принципни магистрати, които никога не биха направили компромис със закона и съвестта си. Но при задълбочаващата се липса на система, която да гарантира независимост на правосъдието от силните на деня, тези честни и принципни магистрати ще се оказват все по-често в ролята единствено на алиби и изкупителни жертви на мафиотския комплот между политици, съдии и прокурори, работещи за себе си и за запазване на монопола върху единната си и неограничавана от закона (т.е. нелегитимна) власт.
Съдебната система обаче е призвана да работи не за съдиите и прокурорите, още по-малко – за политиците и за хората във властта. Затова ясните принципи за нейната дейност не са и не могат да бъдат вътрешно гилдиен, експертен или абстрактно-теоретичен въпрос. Те са преди всичко смисъл и здрав разум, които трябва да проявим всички – и да осъзнаем и ясно да заявим каква съдебна система искаме, как да се гарантира, че съдията ще спазва закона, как да можем да го сменим, ако не го прави. Да сме убедени, че има здрав разум и житейска логика в овластяването и кариерното израстване на съдии и прокурори – за да бъде правосъдието независимо от властта, но зависимо от хората, заради които самото то е призвано да съществува.
В противен случай единственият ни шанс (ако преди това не са ни пребили „законно“) ще бъде безропотното чакане на една огромна „опашка“ – за ред при юнака-премиер. Който след „Горубсо“, ОЦК и цената на великденските яйца, да „огрее“ и за нас.
Иван Груйкин
|
Автор
Властта срещу закона – къде сме ние?
Loading ...