- Диагноза с Георги Ифандиев - http://diagnosa.net -

ПОЛИТИЧЕСКАТА КОРЕКТНОСТ

 

 

 

 

ТЕКСТ, КОЙТО НИТО ЕДНА ДРУГА МЕДИЯ НЕ СЕ СЪГЛАСИ ДА ОБНАРОДВА

 

 

 

 

 

 

ХІ. Политическата коректност

 

 

 

            1. Поне за нас е несъмнено, че за коректния принадлежен към европейската цивилизация човек е невъзможно да пише политически коректно за политическата коректност, просто защото самата съвременна, в началото на ХХІ век, постановка за политическата коректност е политически и всякак, НЕКОРЕКТНА. Поне за нас е несъмнено, че т. нар. „съвременна проблема за политическата коректност има характера на,макар и посткомунистическа, по същество експанзионистично комунистическа,националистическа и религиозно-фундаменталистическа идеологическа и прагматична платформа, насочена срещу сърцевинната основа на европейската либерално-демократическа цивилизация – а именно идеите на индивидуализма, на личната отговорност, на свободата и на толерантността.

            Ние приемаме за несъмнено,че доктрината за политическата коректност има характер на опит за взривяване отвътре на съвременното европоцентрично и либерално-демократично по своя характер общество;при това чрез използуването на средства и методи, външно-формално взети от същата тази обществена формация, но спекулативно използувани като оръжие за нейното ликвидиране и унищожаване.

            За нас е несъмнено, че доктрината за политическата коректност има характера на базисна форма на цензура,налагана върху словоупотребата и непозволяваща да бъдат произнасяни думи,официално или конклудентно обявени за политически некоректни, тъй като били имали характера на недопустимо назоваване на нещата с, макар и истинските им,но цензурно обявени за недопустима употреба, имена. Или малко по-иначе казано: това е цензура, официално незабраняваща провеждането на дискусия – в която, обаче, не е позволено да се произнасят думите, които са налични за обекта на дискусията и е позволена свободната употребята на всички думи, които, всъщност, нямат нищо общо с предмета на дискусията.

            Така, според конкретната посткомунистическа историческа ситуация или контекст в България едни от най-„невинните“, но в същото време и недопустими за произнасяне думи, са„мафия“- вместо която политическата коректностизисква употребата на „оперативно интересни лица“ или в краен случай „лица от престъпния контингент“ и само в най-краен случай – „лица,принадлежащи към организираната престъпност“; както и вместо етнословоформата„циганин“трябва да се употребява думата „ром“. А в САЩ и Канада вместо „индианци“следва да се употребява думата „коренни американци“, а вместо „негри“ – „афроамериканци“.

 

          2. В научната и популярната лингвистична практика днес понятието„политическа коректност“ се употребява като полисемно и съдържащо поне три основни смислови натоварености:

            *имащо цензурен характер изискване за задължителна употреба във всекидневно-битовата говоримо-комуникативна реч, както и в официалната писмена журналистическа,административна и научна езиковотерминологична практика, на специфичен евфемистичен език;

            *имащо цензурен характер изискване за задължително политическо поведение, изцяло съобразено със считаните за от самосебе си разбиращи се правила за коректно обществено-политическо поведение;

            *имаща строго цензурен характер идеология,налагаща задължителни изисквания за строго придържане към определен стандартен модел на езикова комуникация и официална публична поведенческа изява,безпрекословно изискващ показване и дори демонстриране на неутралност,безпристрастност, търпимост и почтеност към определени, обичайно считани за и категоризирани като дискредитиран, социални, професионални, етномалцинствени,религиозни и прочее, групи (проститутки, хомосекуалисти, алкохолици; негри,индианци, цигани; евреи, араби, азиатци, балканци; жени, политически дейци, и пр.), общоприетата истина или кквалификация на които е обявена за „израз на вербална агресия“, „език и поведение на предубеждението“, „език и поведение на омразата“, „език и поведение на ксенофобията“, „недопустим радикализъм“,„антилиберализъм“, „расизъм“ и пр.

            В основата на научните съображения относно необходимостта от налагане на политически коректния език е залегнало схващането, че различните форми на лингвистичните конструкции отразяват различните форми не само на възприемане на света, но и на собственото разрушително или творческо вписване в картината на света, и дори имат характера на стратегия, насочена към променяне и конструиране на света; или иначе казано,съгласно гледището на тези автори не само езиковата конструкция е такава,какъвто е светът, но и светът трябва да стане такъв, каквато е езиковата конструкция за него.

            Като едно от най-често изтъкваните достойнства на изискването за политическа коректност се сочи изискването за неутралност, изискването да бъде намерена такава интерпретация на фактите, с която да се съгласят и двете страни на един диспут или дори (дори най-често!) военно стълкновение на защита на непримирими ценности; и в този смисъл неутралното се приема за еталон (или един от еталоните) за коректността.Това изискване, обаче, е абсурдно, и хилядолетната история на човечеството е доказала тази абсурдност, тъй като така възхваляваният „неутралитет“,всъщност, винаги е имал характера на камуфлирана подкрепа на Злото, най-често силово заставяне за примиряване със Злото, за приемане на несправедливостта; и тъй като не неутралитетът, а обективността е и трябва да бъде водещото изискване за същинската коректност.

            В литературата често пъти се обръща внимание на обстоятелството, че като правило езикът на историята съвсем не е език на истината за историческите факти, процеси и феномени, а е преди всичко прецизно формулиран манипулативен език, тенденциозно-манипулативна гледна точка на победителите. Впрочем, още Конфуцийе казвал, че възприемането на историческата истина зависи от думите, с които са коментирани фактите; че обективната, реалната истина е нещо съвсем различно от историческата истина; че дори да бъде променена само една дума, с нея може да бъде променен и действително се променя целият смисъл на историята; и че едно нещо е да бъде казано, че „владетелят е осъдил на смърт пленения философ“ и съвсем друго нещо е да се каже, че „владетелят е убил пленения философ“.

            Все пак, въпреки така визираната древна интерпретация на същността на политическата коректност, самата идеология на политическата коректност е продукт на най-съвременната история;според редица изследователи тя е късен ляво-либерален теоретичен проект, появил се през 60-те и 70-те години на ХХ век, при това в разгара на проявлението на трите коренно преобразуващи модерното общество революции – информационната,сексуалната и либерално-демократичната.

              В литературата се приема за безспорно, че „баща“ на тази идеология е видният леворадикален и неомарксистки немски философ и социолог Херберт Маркузе (1898-1979),

            според когото не пролетариатът, както казваше Карл Маркс, е революционният двигател на обществото, а това са и ще бъдат голямото множество ощетени от природата и от живота отделни малцинствени групи;

            и това е и ще е така,защото Марксовото пророчество за абсолютното обедняване на пролетариата и превръщането му в мощна революционна сила просто не се е сбъднало и няма да се сбъдне поради постоянното обуржоазяване на пролетариата;

             поради което и истинската бомба, която ще взриви отвътре буржоазно-капиталистическото общество, са и могат да бъдат единствено аутсайдерите, субстратът от най-отхвърлените от обществото малцинствени групи – цветнокожи, етнически и религиозни малцинства, социално слаби и социално изключени, феминистки, хомосексуалисти, и пр.;

            поради което и тези именно „репресирани“ маргинални и аутсайдерни групи се нуждаят от „нова толерантност“, от интензивно толериране и издигане на техните недостатъци в ранг на предимства,

            при което и всичките онези „нормални буржоазни човешки качества“, които именно са подкупили и декласирали пролетариата,

            трябва да бъдат квалифицирани и обявени за недостатъци;

            така, едва след всичкото това, едва благодарение на интензивното насаждане на новата толерантност,ще стане възможно и най-после ще бъде разрушено буржоазното общество.[1]

            Така, както удачно е отбелязъл Питър Дракър, новият обществен феномен, който ще бъде постигнат, ще има характера на коренна противоположност на тиранията на мнозинството, която Токвил характеризираше като „класическа опасност за демокрацията“, и този феномен ще е именно тирания на крайно малобройното малцинство – на довчерашните аутсайдери.[2]

            Това, както казва Патрик Кенън, ще е общество, в което индивидът ще престане да бъде индивид и ще се превърне в член на група, която ще е изпълнена с подозрение към всички останали групи и няма да позволява да бъдат потъпквани правата й – които, впрочем, до вчера са били третирани като обществено укорими и недостойни.[3]

            Това общество на политическата коректност, както казва Патрик Бюкенън, несъмнено е общество,подобно на обществото на инквизицията.[4]

 

 

 

София, 29 юли 2012 г.

 


 



[1] Marcuse, H., Der eindimensionale Mensch, 1964; L’Homme unidimensionnel, 1964; One-Dimensional Man, 1967; Marcuse, H., Repressive Tolerance, 1965; Repressive Toleranz, 1970.

[2] Кенън, П.,Залезът на демокрацията, С., 1995, с. 356.

[3] Кенън, П., Залезът на демокрацията, С., 1995, с. 356.

[4] Buchanan, P. J., The Death of the West, 2002, p. 89.