СЕДЕМДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ ЗЛОДЕЙСКОТО УБИЙСТВО НА ГЕНЕРАЛ ХРИСТО ЛУКОВ

 

 

 

 

 

 

 

 

Септември 1918-а.  Явни и скрити врагове на Българя настървено подготвят унищожението й.

Мощни войски на Антантата, световни финансови, шпионски  и пропагандни чудовища, безнравствени политици, алчни гешефтари, обезумели от отровата на нихилизма и продажничеството  „революционери” и „миролюбци” вкупом впиват зъби в снагата й. В средата на този септември Родината ще изгуби хиляди от най-достойните си синове, защитили с кръвта си при Дойран и Добро поле земята българска, честта на българското име, славата на българското оръжие.

В края на този септември, на дипломатическата маса при така нареченото Солунско примирие, след толкова лишения и военни победи, на българското племе ще бъде отнета последната му възрожденска възможност за държавно единение. Но не загива българският дух! Когато всичко изглежда изгубено, той продължава да гори, па макар у малцина.

Така е и след пробива на съглашенските войски при Добро поле, и предварително организираните от народогубци  войнишки бунтове. Дезертьорите и парализиралите разума им агитатори се отричат от Третото българско царство, превземат главната щабна квартира в Кюстендил и на 27 септември обявяват своя „република” в Радомир.

Един български майор е останал сам с четири гаубици при артилерийските гнезда между осоговските Царев връх и Калин камък. Това е Христо Луков, роден през 1888 година във Варна, завършил през 1907-а Военното на Негово Величество училище. Заклел се във вярност към своите народ, родина, цар. Не престъпил тази клетва!

Денят е 28 септември. Голяма сръбска пехотна част напредва към Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък. Сръбски оръдия предхождащо бият по опразнените български окопи. Само чудо може да спре врага. И чудото става. Майор Луков обсипва с ураганен огън сръбските редици, използвайки четирите оръдия. На помощ са се притекли няколко овчари и козари от близките колибаци. Те подават на офицера шрапнелите. През цялата нощ стрелбата кипи. Настъплението на сърбите е спряно. На следващия ден е подписано примирието в Солун. Сръбска войска не стъпва в Кюстендил. Градът остава в пределите на осакатена България!…

Ще изминат 25 години до злокобния 13 февруари на 1943 година.

Доблестният офицер ще продължи да служи на отечеството си. Ще командва полк, Артилерийската стрелкова школа, елитните Втора и Трета пехотни дивизии. Ще напише ценни учебници и студии по артилерийско и общовойсково дело. С любов ще редактира авангардното за тогавашната световна военна наука  списание „Артилерийски преглед”, ще пише авторски статии за него и други военни издания. Като любимец на патриотичната младеж още през 1932 г. ще застане начело на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ). От 1935 до 1938 г. ще оглавява Министерството на войната. В мандата си на министър ще осъществи истинското възраждане на съсипаната от Ньойския диктат Българска армия, ще закрие т. нар. Военен съюз – гнездо на превратаджии, постоянно заплашващо конституционния ред в страната. Като запасен генерал-лейтенант и водач на СБНЛ пак ще се изправи срещу българомразците. Този път не да спасява един град, а цяла България! И тогава чрез ръцете на безродни комунистически терористи ще го застигне смъртта.

Успехът на болшевишката армия при Сталинград, който предизвестява победителите във Втората световна война, развързва ръцете на най-тъмните елементи в коминтерновската Българска работническа партия (комунисти). Според волята на дълбоко скрити външни фактори ръководството на БРП (след 1948 г. – БКП) изготвя списък за ликвидиране на някои от най-изявените български патриоти, сред които е водачът на СБНЛ, генерал-лейтенант о.з. Христо Луков. От първите разкрития около терористичния акт до ден днешен комунистическата пропаганда продължава нагло да твърди, че генерал Луков е убит, за да не извършел държавен преврат с помощта на Легиона (патриотично сплотената невъоръжена българска младеж, предана на царя и законно дошлите на власт правителства!), след което да се превърнел в български фюрер и да изпрател наши войски на Източния фронт. Срещу тази клевета е добре да се чуят аргументите на един от съвременниците на събитията, задълбочен изследовател на делото на Христо Луков:

„Че генералът не е имал приписваните му намерения, може да се заключи както от свидетелството на оцелели дейци на СБНЛ, така и от някои, за щастие, съхранени документи. Още в есента на 1942 г. ръководството на легионерския център около генерала (в СБНЛ е имало няколко лидерски центъра от създаването му – П.А.) разпространява позив, внушаващ резервираност към обвързването на България с военни съюзи и особено към участие във военни действия, освен ако страната ни бъде нападната. Ген. Луков е вещ военен. Той е следял и разбирал по-добре от всеки друг каква е действителната обстановка по фронтовете. Особено през зимата на 1942-1943 г. генералът си е давал сметка, че Германия губи с всеки изтекъл ден. Един български патриот в такъв момент можеше да мисли само за едно: как по-безболезнено да бъде изведена България от съюза й с Германия, който я обричаше да сподели докрай последиците на едно тежко поражение.

Именно в тая насока са били генералските планове, държани в строга секретност дори и от най-близките му сътрудници в легионерските среди, но въпреки това доловени от политическата полиция. В архивно дело 1358, с. 45-46 и сл., полицейският доклад съдържа данни за срещи на Луков с чужденци (есента на 1942 г.) и водени тайни разговори с представители на англо-американците с германско съгласие. Упоменати са и срещи на Луков с Никола Мушанов, Кръстю Пастухов, Софийския митрополит Стефан – всички противници на съюза с Германия, но не комунисти; срещи и с представители на Турция, с които Луков е разговарял свободно на езика им. За какво? За да прави преврат и хвърля България във война със СССР? Абсурд!

Та всеки български фелдфебел може да прецени, че 10-12 български дивизии на Източния фронт не ще изменят хода на войната, а ще подействат като любезна „покана за танц” към турската армия на Балканите.“[1]

Цялата историография не разполага с документ, който да потвърждава, че Германия е искала изпращането на български войски на Източния фронт. Но че нашата дипломация е посредничила за воденето на тайни преговори между Германия и СССР го разкриха вече някои европейски архиви.[2]

Евентуалното отделяне на Българя от „Оста” е щяло да постави в много по-затруднена ситуация „съюзниците“ в политиката им спрямо нея и може би щеше да ни се размине съветската окупация. Патриотът и зрелият политик генерал Луков се е стремял към това! А интересите на огромни, враждебни към България сили, проникнали и в Двореца, са желаели унищожаването му. Не случайно Методи Шаторов, един от доста издигнатите слуги на световната конспирация, представян днес за „ляв български националист” (?!), неколкократно с прикрита самоличност настоява пред Славчо Радомирски час по-скоро да бъде убит Христо Луков.

Радомирски като пряк ръководител на действащите тогава в София комунистически терористични бойни групи – 14 души на възраст между 27 и 17 години, четирима от които евреи – възлага покушението срещу генерала на Иван Буруджиев и двадесетгодишната Виолета Бохор Якова. И Буруджиев, и Якова са спечелили доверието на ръководителя си още през есента на 1942 г., когато заедно с него участват в подпалването на големия склад на кожухарската кооперация „Св. Илия” в центъра на София. Подлото убийство на генерал Луков е описвано в стотици публикации. Дори комунистите го включиха като „най-героичния” епизод в сатанинско възпитателния им, насочен към младежката аудитория, игрален филм „Черните ангели”.

Ще припомним само, че убийството на генерала е извършено пред очите на невръстната му дъщеря. Ръката на отдавнашния познайник на Гешев, по-късно полковник от комунистическата ДС и генерал от БНА, е треперела и според материали от следствието първият куршум, изстрелян от него, е ударил прага при външната врата на апартамента на Луков. Вторият се е забил високо в тавана, миг след което страдащата от ментално и физическо уродство Виолета Якова прострелва великия българин в сърцето.

Същата терористка  пет дни преди 13 февруари 1943 г., когато е извършено убийството на генерал Луков, участва в убийството на Никола Христов Кутуза. Злощастният дърводелец е посочен от висши функционери в БРП като виновник за полицейското неутрализиране на част от подривния й Централен комитет през 1942 г. Виолета Якова („Иванка“) участва на 3 май 1943 г. и в убийството на полковник о.з. Атанас Пантев – председател на Върховния касационен съд, бивш директор на полицията. Добре е да се знае, че полковник Пантев е оправдан още през 1945 г. по всички задочни обвинения от т. нар. Народен съд! Това говори, че един невинен гражданин е станал жертва на терористи. Решението на „Народния съд” е крито от комунистите повече от 45 години, а семейството на полковника в това време е подлагано на унижения и репресии.

Иван Буруджиев дни след атентата срещу генерал Луков е арестуван, но поради „липса на доказателства” е освободен. Въпреки желязната конспиративна дисциплина изчезва от полезрението дори на Славчо Радомирски до преврата на 9 септември 1944 г. Според една от прикриващите го легенди бил мобилизиран в Беломорието, според друга –  затворен в концлагер.

Виолета Якова заедно с наставника си участва в създаването на Радомирския партизански отряд. През юни 1944 г. е заловена и екзекутирана от полицейски служители в радомирското село Кондофрей.[3] 

След утвърждаването на комунистическия режим тялото й е препогребано в градината на Младежкия дом в Радомир с паметник и почести на „народна героиня”. На една от най-старите радомирски улици е наложено нейното име, същото е гудено и на градския промкомбинат. Безброй са пропагандните комунистически писания, партийни, комсомолски и пр. чествания в нейна памет. В края на 70-те години радомирската управленска номенклатура се престара, като й издигна втори, по-голям, паметник на втория градски площад, волунтаристично наречен от другарите „Войнишко въстание”. Всички тези еднозначни „забележителности“ продължават да „красят” скромния градец до ден днешен.

Комунистите се опитаха да създадат култ и към Методи Шаторов, предпоследния разпоредител на убийството на генерал Луков. След убийството Шаторов е назначен за ръководител на така наречената Трета въстаническа оперативна зона с център Пазарджик. Поради това след 9. 9. 1944 г. най-голямото промишлено предприятие в града на Марица –  Заводът за акумулатори, получава неговото име, като за работа в най-вредните производства неотменно са използвани политически затворници. Дом за деца и една от централните пазарджишки улици също са именувани „Методи Шаторов”. Не се минава и без съответните пропагандни писания, церемонии, стряскащия бюст-паметник на „героя“…  

Иван Буруджиев се възползва от привилегиите на „активен борец“ и доживява до завидната социалистическа генералска пенсия. Дъщеря му, доцент Татяна Буруджиева, е мастит демократски политолог, отскоро и началник на кабинета на другаря Сергей Дмитриевич Станишев, председател на БСП и президент на европейските социалисти.

 

Почти сто години след подвига на генерал Христо Луков и седемдесет години след трагичната му гибел Кюстендил продължава да е част от Отечеството ни. За Българолюбеца – какъв по-драг, по-достоен от този паметник!