Здравейте, Гост [Логин]
Територия на истината и свободното слово

КОГАТО ВУЙЧО ТИ НЕ Е ВЛАДИКА, А ТЪРКА ЗАТВОРНИЧЕСКИТЕ НАРОВЕ, ПОНЕЖЕ Е БИЛ СЪВЕСТЕН ПАТРИОТ…


 

 

Отзвук от Следствено  Дело № 211 / 1978 г.,  разгледано на 9 и 10 април 1979 г. от състав на Софийски окръжен военен съд с председател офицера Борис Нехризов 

 

 

 

 

Това се случи точно преди 35 години. Работех като помощник-технически ръководител на строителен обект – жилищна сграда,  в строящия се тогава нов жилищен комплекс „Йордан Лютибродски“, а сега „Дъбника“ на Враца. Бях завършил строителен техникум през 1975 г.  и след казармата трябваше да си изкарвам хляба вече сам. Тогава се строеше под път и над път, така да се каже. На прогонените от родните им места селяни освен да им се подсигури някаква работа, трябваше и да бъдат набутани някъде да живеят. Затова строяха панелките. И се бързаше, много се бързаше.

 

Обезлюдяването на селата вървеше с пълна сила. При посещенията си на обектите и по време на т. нар. оперативки, началниците постоянно ни се караха, че се бавим. Напрежението беше голямо. Работниците бяха хора от околните села. Значителна част от тях – доста възрастни. Всяка сутрин ги докарваха със специални автобуси, а вечер ги връщаха обратно. По разговорите, които водеха помежду си, разбирах, че това са отрудени селски хора, все още неоткъснати напълно от естествената им среда. Освен със строителството, с което бяха ангажирани, продължаваха да обработват земята си и да отглеждат животните.

 

Например на един бай Георги от село Лиляче някаква надута партийна секретарка му направи забележка да си продаде овците, за да си гледа работата. А той взе, че си купи и крава.  Това бяха „последните мохиканина българското село. На тях обаче началниците не им се караха. Напротив, дори фамилиарничеха с тях, защото знаеха, че други няма. Макар тези хора да работеха бавно – поради възрастта си и своята неопитност – трябва да призная, че изпълняваха задълженията си съвестно и никога не претупваха възложената им работа, стига някой изрично да не им наредеше.

 

В тази обстановка не се чувствах комфортно – за мен това беше антистроителство. Но не за това е думата ми сега.

 

Точно по това време във Враца се състоя шумен съдебен процес. Бил разкрит убиецът на някогашния партизанин Ангел Георгиев Алексиев от с. Рашково, Ботевградско. За това беше обвинен и осъден съпругът на бащината ми сестра и мой вуйчо Ангел Матов Митов. Осъдиха го на 12 години, които прекара в Старозагорския затвор. Тогава беше на 63 години.

 

Тук искам да отбележа, че шумкарят е бил убит през май на 1944 г. По време, когато вуйчо ми е бил фелтфебел на ловна рота към 35-ти пехотен полк. Тоест,  изпълнявал е задълженията си и то във военно време. Когато терористичните действия на т. нар. партизани и помагачите им са станали изключително дръзки.

 

Делото и присъдата не желая да коментирам. Но искам да кажа, че от това пострада по-малкия син на вуйчо ми и мой първи братовчед Богомил Ангелов Матовинженер-химик в пречиствателна станция в Панчерево. Уволниха го от работа, отнеха ведомственото жилище, в което живееше. В резултат на което семейството му се разпадна, а в безизходицата той се принуди да работи като общ работник в някаква фабрика в София. Не издържа психически. Поболя се и през 1986 г., едва 40-годишен, почина. А беше много умно и борбено момче, всичко беше постигнал сам.

 

Леля и вуйчо бяха обикновени хора с основно образование. Майката на братовчед ми беше домакиня, а съпругът й – дърводелец. Синът им Богомил обаче се оказа изключително ученолюбив. Беше завършил математическа паралелка (тогава все още нямаше такива специализирани училища). Математиката му вървеше. След гимназията завърши Висшия химико-технологичен институт.

 

Не подминаха и брат му, по-големият ми братовчед Матей Матов. И него уволниха от работа в циментовия завод „Вилхелм Пик“ в близкото до Враца село Бели Извор. Не пропуснаха да лишат и него от ведомственото жилище. Само че той оцеля – не беше толкова чувствителен.

 

След 2-3 месеца мен ме съкратиха от работа. Признавам, че не съм възприел това като репресия. Никой не ме е заплашвал, но и не ми е обясниха причините. За изумление на другарите даже почувствах облекчение, задето вече не върша нещо, което не ми е по сърце.

 

Обаче съм запазил един много неприятен спомен. След 2 месеца без възможност да се трудя и без пари се наложи да работя една година като сценичен работник в Драматичен театърВраца. Помогна ми моят приятел Монката Бакърджиев, също сценичен работник, който все още е там и чака пенсия. Да е жив и здрав! Дори ме направиха театър-майсторнещо като началник на работниците, защото единствен от тях имах средно образование.

 

По това време в театъра по разпределение играеше група млади,  току-що завършили актьори: Петя Силянова (моя връстница), Ивайло Герасков, Красимир Ранков, Стефан Делев (сега е в Старозагорския театър), Лина Гладийска (озлочестеното либе на капитан Петко войвода, което се самоуби в едноименния филм). Барабар с тях беше и Константин Христоврежисьор, син на режисьора Христо Христов, който преди години се изявяваше в телевизия СКАТ в компанията на Цветан Начев.

 

Та през ония години, когато още работех там, по улиците на Враца често срещах едно лице от женски пол, около петдесетте, с вид и телосложение на хипопотам, което работеше в администрацията на предишната ми работа и с което никога, ама никога не бях контактувал. Та това лице, колчем се разминавахме по улицата, обръщаше глава към мен и с ехидна усмивчица ми казваше: Вуйчо ти е в затвора!

 

Един, два, три, четири,… десет пъти.  Сигурно е изпитвала удоволствие от това натякване. Срещат се такива твари… Тогава не съм обръщал внимание на това, но съм го запомнил.

 

След казаното до тук искам да споделя, че винаги съм се питал: В какво е бил обвинен от тогавашните власти убитият партизанин (ятак) Ангел Георгиев Алексиев от село Рашково, Ботевградско. За себе си съм наясно, че този човек не може да е бил произволно лишен от живот. Ей така, за нечий хатър. Имал е някакви грехове, но това не е споменато никъде. Ако някой знае – да каже!

 

Господин Ифандиев ме покани лично да дойда в студиото на телевизия „Евроком“ и да разкажа този случай. Дори се извини, че не е в състояние да ми заплати пътните. Не е въпросът в това. Не бих взел никога пари, та дори и пътни. Просто нямам възможност да пътувам сега. Имам други задължения.

 

Смятам, че така повече хора могат да разберат какви времена са били не толкова отдавна.  И да се интересуват от истината  и фактите.

 

И съм убеден, че много хора имат близки,  пострадали несправедливо. Нека споделят тези случаи на страницата „Диагноза“.

 

 

 

 

 

 

 

 

Анкета:

Редно ли е 27 лета след промените все така да ни ръководят и поучават комунисти, ченгета, московски възпитаници, номенклатурни рожби учили на Запад, и нагаждачи?

View Results

Loading ... Loading ...