Здравейте, Гост [Логин]
Територия на истината и свободното слово

ОКТОМВРИ 1917-а, СЕПТЕМВРИ 1944-а, НОЕМВРИ 1989-а: ТРИУМФАЛНИЯТ МАРШ НА НОМЕНКЛАТУРИЯ КЪМ ПАРТОКРАЦИЯТА, „ДЕМОКРАТИЧНАТА“ ОЛИГАРХИЯ – Част 1

 

 

 

 

 

 

 

Добре дошли в медийния диагностичен център. Това е територия, свободна от комунизъм, социализъм, фашизъм, нацизъм, либерализъм – изобщо – от идеологическите фрагменти на ционизма и насаждания от тази крайно националистическа теория, превърната в практика, интернационализъм. Тя е предназначена за личности, за хора нормални, без психически отклонения и без комплекси, незасегнати от индоктринация, и с отворено съзнание. Човеци със съвест и морал, способни да мислят, да се справят с по-пространни, подробни творби, които не са просто четива. Готови да търсят истината, като се запознават с повече факти и сами ги анализират. Не изпитващи потребност от онези злободневни случки и постъпки, с които всекидневно и масово тровят и промиват остатъците от ум, възприятия и свяст. За да стигнат до истината. Тази мултимедия е единственото място, в което се съобщава истината, цялата истина и нищо освен истината. Нещо, което нито едно друго подобно средство за осведомяване не само в този провален опит за държава, не може да си позволи.

 

 

 

*    *    *

 

 

 

 

Напоследък всяка статия на лондонския всекидневник „The Financial Times“ започва с призив за материална подкрепа с думите: „High quality global journalism requires investment.“ Което ще рече: „Висококачествената световна журналистика изисква инвестиции.“

 

В тази мултимедия иде реч за публицистика.

 

The Daily Telegraph”, още много световно известни медии с богати издатели, въведоха платен достъп до електронната си версия с малък и то временно действащ гратис от пет влизания седмично. “The New York Times”, “The Wall Street Journal”, “The Economist”, и доста други, вече – само срещу абонамент.  А “The Guardianобяви, че без дарения от страна на читателите, оцеляването му съвсем не е сигурно.

 

Всеки да го разбира, както желае.

 

Освен това е добре да преглеждате илюстрациите и видеозаписите в текста хронологично – така, както са поместени. Те съдържат допълнителна информация и дообогатяват общото възприятие на обсъжданите теми.

 

 

 

 

*    *    *

 

 

 

 

 

 

Москва, Болшой театър, 21 декември 1949 г. Тържествено честване на 70-годишнината от рождението набащата на народитеЙосиф Висарионович ДжугашвилиСталин.

 

 

Бързата памет на „вожда“ наместваше в „компютърните“ мрежи думите на Мао Дзедун: „Вожд на работническата класа по целия свят“; на Палмиро Толиати[1]: „Задължаваме се и занапред да бъдем верни на Вашето учение“; на Ким Ду Бон[2]: „Да живее великият Сталин спасителят на корейския народ“; на Анри Мартел: „Вие сте гениален теоретик и велик революционер“; на Валтер Улбрихт[3]: „Чест и слава на Вас гениалния кормчия“; на Матиаш Ракоши[4]: „Унгарските работници и селяни наричат другаря Сталинроден баща“… Залата се оживи, когато Вълко Червенков поднесе благодарствено писмо, подписано от пет милиона (!) трудещи се от България – почти цялото пълнолетно грамотно население на страната.[5]

 

Вот вам!

 

 

 

Ето какво представляваме: клозетници;

с малки изключения, от които нищо не зависи

 

 

 

Не за оправдание ще нанеса върху унизителната картина на обожествяването на един масов убиец и съвършено безсъвестен негодник няколко не по-малко срамни щриха. Преди самия апогей на тържествата, във връзка снай-великото събитиена епохата, в съветската столица подготвяли сборник със стихове от чуждестранни поети, посветени на вожда и учителя“. Лично Сталин спрял изданието.

 

С преводите бил ангажиран дори Борис Пастернак, впоследствие провъзгласен за „великан на дисиденството и антисталинизма“. Разбира се – комунист и евреин. Естествено – един от т. нар. Група на Маяковски. С кои други?…

 

Доста преди германския националсоциалистически лозунгEin Volk! Ein Reich! Ein Führer!” – „един вожд, една партия, един народ“, същият Маяковски постановил, чеЛенин это Партия, а Партия это Ленин“ – „Ленин е партията и партията е Ленин“!

 

Това било написано от поет, смятан за интелигент и талант?! Тъкмо той сравнил хората с лодки:

 

Ленин и теперь живее всех живых! Наше знанье, сила и оружие.

 

Хората са лодки, макар и на сушата. Засега преживяваш някак своето, множество мръсни рачета полепват по нашите туловища.

 

А после, пробил разразилата се буря, сядаш по-близо до слънцето, и чистиш водораслите – зелената брада и малиновата слуз на медузите.

 

Аз се почиствам под погледа на Ленин, за да плувам по-нататък в революцията; плаша се от тези хиляди стихчета, както детето се бои от лъжата.[6]

 

Когато величието и признанието зависят от отношението към един наследствен еврейски сифилистик, финалът е логиченнастоящият. Но Маяковски все пак почувствал и предупредил:

 

Партияэто единый ураган[7]

 

 Ние не бяхмеотнесени от вихъра“, а тъкмо от този могъщ ураган.

 

За разлика от Берлин, в Москва лозунгът завършваше така:

 

Слава Комунизму!

 

Борис Пастернак стана икона на антисъветизма“! Скудоумието на кремълските старци и пропагандата по повод на неговия следсталински, несъществен и скучен романДоктор Живаго“ – това е само моето мнение – го превърнаха от високо ценен съветски културтрегер внещо като дисидентстващ комунист. Книгата видя бял свят първо в Италия през 1957 година. После обиколи света. В Холивуд заснеха и филм с египетски масон в главната роля. Работата узря съвсем, когато френският анархокомунист Албер Камю, носител на Нобелова награда за литература за 1957 година, на следваща предложи Пастернак. Работата се разсъхна, понеже и двете страниЗападът и СССР не се бяха договаряли за това.

 

Напоследък Боб Дилън направи разногледи Нобеловите бюрократи. Макар и обявен за лауреат, до 27 октомври того още не им се беше обадил. Което даде основания на някои увенчани с Нобеловите лаври и 900-хилядната премия в долари от далаверите с динамит да го сочат с пръст – бил „невъзпитан“, „неучтив и арогантен“ и какъв ли не още.[8] Комунистическа работаДилъновататоже. Претенциозен чифут, който от време навреме се прави на християнин. Но, както заяви един израелски равин, независимо дали е юдей, мюсюлманин или християнин, Боб Дилън завинаги си остава евреина Робърт Цимерман.  Дилън изчурулика, че приема приза, чак на 28 октомври.[9] Явно наградите са толкова девалвирани

 

Но схванахте ли какви са убежденията на поне половината нашенци и то не от днес и вчера? Повечето от тях са „образованив рамките на цитираното: „Ленин и теперь живее всех живых. Наше знанье сила и оружие“.[10]

 

Мнозина нямат друго, различно от официално наложеното мнение. Голямото (мургаво) малцинство (не е оксиморон) със сигурностникакво. Останалите, които си позволявам да приемам като нормални, са шепа.

 

Американският журналист Чарлз Лейниъс, бивш задграничен кореспондент на радио NBC, бил свидетел на нахлуването на Сталиновите пълчища у нас. В репортаж, озаглавен: „Видях как руснаците превземат България“, поместен в октомврийския брой от 1945 година на най-многотиражното списание – “Readers Digest”, той разказал:

 

Наблюдавах как Червената армия нахлу в разрушената от войната София, България, в 14.10 часа на 16 септември 1944 година. Престоях в България осем месеца, за да видя какво става в страна, превзета от руснаците[11]

 

Пристигнах на 7 септември от Турция. Служителите в българското консулство в Истанбул искаха американски журналисти да влязат в страната преди руснаците

 

На следната сутрин се срещнах с новия министър-председател Константин Муравиев, дългогодишен либерал. Неговото правителство – коалиция от демократични партии – беше съставено предната седмица. Той ми направи впечатление на честен и прям демократ. Разказа ми, как отчаяно се опитвал да сключи примирие със Съюзниците. На другия ден коалиционно правителство, доминирано от комунисти, свали правителството на Муравиев, а той беше хвърлен в затвора.

 

Първите руснаци преминаха границата на 8 септември. Уморени като кучета, мръсни от битките, но досущ като завоеватели, те караха своите очукани автомобили. Имаха невъзмутим вид като индиански войници, издялани от дърво. Бяха със снаряжението от битките и изглеждаха така. Розовобузи младежи, съсипани от времето ветерани, широкоплещести великани и измършавели дребосъци – всички имаха нещо общо – приличаха на свирепи, безмилостни воини.

 

Лъскав американскиПакард“ водеше покритата с кал безлична колона. Джипове и камиони, произведени в Америка, съставляваха половината от автомобилите

 

Слухове за изнасилвания и грабежи, идващи от провинцията, предхождаха руснаците. Но радостните поздравителни възгласи започнаха още, когато първата кола премина под портрета на Сталин, окачен върху набързо издигнатата арка на победата, украсена с червени знамена. Българите крещяха своите приветствия.

 

Същата вечер софийските ресторанти и кафенета бяха препълнени с гладни руснаци. Военни полицаи с червени фуражки патрулираха по улиците. Напети рускини, издокарани в ботуши и автомати, изглежда поемаха движението. Седмица по-късно руснаците приключиха окупирането на България.

 

Червената армия започна операции за събиране на храна. Селяни, които допреди часове бяха развявали червени знамена, виеха от мъка, когато съветските войници отнасяха прасета, коне и говеда, и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото искат.

 

Скоро стана ясно, че Съветите ще управляват България по непреклонен тоталитарен начин. Те ръководеха косвено, но ефикасно чрез Отечествения фронт, безпартийна организация от типа, който Москва обикновено предпочиташе и покровителстваше

 

По времето на преврата комунистите не брояха повече от 5 процента от цялото население, което възлизаше на около 6 000 000. Мнозинство са славянски селяни, традиционни симпатизанти на Русия, но със сигурност не и прокомунистически настроени. Почти всеки селянин притежава свое собствено стопанство. И сам си е господар. Гражданите на София, прекомерно разраснал се провинциален град, са синове и внуци на селяни. Когато спечелят пари, обикновено ги влагат в недвижими имоти. Големи богаташи всъщност няма[12]

 

Това представляваме:

 

„… Радостните поздравителни възгласи започнаха, още когато първата кола премина под портрета на СталинСеляни, които допреди часове бяха развявали червени знамена, виеха от мъка, когато съветските солдати отнасяха прасета, коне и говеда, и си присвояваха храната и фуража им. След няколко злополучни случая обаче селяните разбраха, че е най-добре да оставят войниците да вземат каквото искат.

 

Оттогава насетне винаги се намират тълпи от клечащи клозетници, очакващи да посрещнат някакви освободители“. Дали ще са от Вашингтон или Брюксел, от Анкара или пак от Москва, за тях няма значение. Те са професионални приветстващи, елементарни наемници. Както има оплаквачки на надница и люде, сбрани в агитки при домовете на покойниците, или платени, т. нар. кошаревски свидетели във фоайетата пред съдебните зали

 

В столицата едни и същи очакват поредния Годо. Групичкина Орлов мост; вторипред Паметника на Съветската армия; третипред посолството на САЩ (по-рядко и с различни намерения) Всички те са съставени от една и съща болшевишка измет, но понякога си сменят местата. Става дума за петата колона на интернационалния комунизъм. Оредяват, но стават все по-богати.

 

Тези огризки с човешки маски неизменно очакват този път никой да не посегне на технитепрасета, коне и говеда, на храната и фуража им“. До един са потомци на палачи. Хилядите затворници в килиите и концентрационните лагери на комунизма опитаха на гърбовете симедана предците на тези червени комплексари. А комплексът им е един и ги друса яко:

 

Комплексът за властта, вождисткият комплекс, хомосексуалният комплекс на другаря Ленин. За това говореше и главният психиатър на главната психиатрия във Вашингтон доктор Карпман.[13]

 

И ето ви първо на 9 септември 1944 година. Не просто шайка, а цяла армия от психично увредени твари, обладани откомплекса за властта, вождисткия комплекс, хомосексуалният комплекс на другаря Ленин“, се стовариха върху българите. Това бил първият успял болшевишки преврат у нас, извършен под острия проницателен взор на другаря Сталин. Странен, всепроникващ поглед. Веднъж Сталин беседвал с Дмитрий Трофимович Шепилов – бивш секретар на ЦК на Болшевишката партия. След това този комунистически ортодокс си спомнял с ужас:

 

Разговорът продължи повече от час. Сталин започна отдалече…

 

Когато Сталин ме гледаше със своите немигащи очи“, – продължи Дмитрий Трофимович, – „ми прилошаваше. Като че ли надничаше вътре в мен. Неговият поглед изгаряше[14]

 

Поговорката гласи, че на страха очите са големи. Дали наистина е било така? И ако отговорът е утвърдителен, как същият ужас беше пренесен на наша почва, за да ни владее и досега?

 

 

 

Страхът се ражда от робството

и е източник на ново поробване[15]

 

 

 

Как стана така? Откъде се появи страхът? По какъв начин го укрепиха до там, че цели народи да бъдат държани в ужас и това да продължава с десетилетия? Ето как.

 

Методите, с помощта на които другарят Сталин изграждаше своята държава върху пепелището на унищожената Русия, са общоизвестни. Сякаш няма престъпление, на което не е бил способенвождът на всички народи“. Милиони и милиони са разстреляните и превърнатите на лагерна прах. Педантично и последователно изпълнение на всички Ленинови завети. Достатъчен е един поглед върху списъка на обречените, за да стане пределно ясно доколко Йосиф Висарионович е бил верен ученик на Ленин. Той не само стриктно спазва духа и буквата на заветите на своя учител, но и не си позволява никакви импровизации или своеволни допълнения. Сталин беше слаб в теорията на социализма и съзнаваше това. Така че, ако в началото на 40-те години някой от посочените в списъка категории население все още е бил жив, той е можел да се намира само зад бодливата тел.[16]

 

По-възрастните, да си припомнят какво беше. Младите е добре да го запомнят. Когато се сетят за мама и тате комунисти, за баба и дядо активни борци, през гънките на мозъчетата им като мълния да премине стрелата на зверствата на предците. Та да си представят, макар и за миг, колко много са жертвите на техните обични близки. Даже без онези повече от двеста и двадесет хиляди българи, чийто живот комунистите или отнеха по най-дивашки начин, или го скъсиха така, че да напуснат този свят без време. Да ги жегне мисълта за всички най-малко 5 милиона нашенци, които техните предци de facto бяха лишили от правото да бъдат достойни човешки същества.

 

Оставете затворите и концлагерите, целия пряк терор. Помислете само за насилственото коопериране и национализация, превърнало свободните и независими хора, разчитащи на своя труд, в аморфно стадо, отказало се да мисли и забравило мнението си у дома. Достатъчни са тези милиони. Но защо да не поменем и преките жертви? Те също имат наследници, нали? Когато вие, децата и внуците на комунисти и ченгета, изпитвате обич и съчувствие към вашите неизменнодобринай-близки роднини, и ги оправдавате за престъпленията, извършени от тях пряко или като съучастници, да ви жегне мисълта за другитесъс съсипаните съдби. Нима според вас техният живот не е струвал нищо?

 

А Сталин, преди него Ленин, след тях Хитлер, Рузвелт и Чърчил, Хрушчов, Дьо Гол, Брежнев, Джонсън, Никсън, Димитров, Червенков, Живков…? В наши дни двамата Буш, Блеър, Саркози, Обама? Те до един вписаха имената си в историята като тирани и унищожители на хорана цели народи или прослойки от тях.

 

Такава е съдбата на диктаторите. Макар около тях винаги да се суетят множество люде, те са самотни. Диктаторите сами се лишават от нормални, обичайни човешки контакти; подлизурството, угодничеството, подлайването, ласкателството, славословието на обкръжението само подчертават самотата им сред тълпата.

 

Славата, могъществото така изолираха Сталин от хората, че той, живеейки сред тях, отдавна загуби способността за истински човешки отношения и същински чувства. Някак изведнъж застигналата го старост все по-често го караше мислено да се връща в миналото. На старини това е най-достъпният лукс за всички. Старите диктатори не са изключение

 

По-рано Сталин рядко се отдаваше на напразни размисли. Сега все по-често го теглеше към миналото… В живота нищо не може да се върне. Но мислено може да се отиде в онова завинаги отишло си време. Диктаторът вече не можеше само да действа. Дойде времето и на спомените. Той постигна всичко, но усещаше, че приближава все повече до онази черта, от която няма връщане. За никого. Също – и за вождовете.

 

Може би в края на живота си той разбра, че въпреки победата над всички, все пак загуби? Може би го плашеше историческата обреченост на неговата лична победа? Може би сенките на хилядите загинали негови другари, приятели, съратници, които лично отправи към смъртта, докоснаха струните на съвестта, скрити дълбоко в душата му? Какво ли видя, втренчвайки просълзените си от температурата очи, които се превръщаха във въглищна пепел? Като знам какво говореше и вършеше този човек, не мога да повярвам, че е можел да съжалява за нещо. Навярно го е потискала само безпощадността на времето, което се отнася еднакво безмилостно и към палачите, и към жертвите. С тази единствена разлика, че завинаги покрива първите с презрение, а откроява другите с вечната скръб на мъчениците.

 

Той, като земен бог, огледал се наоколо наседмия ден от сътворението“, можеше да каже, че е постигнал своето: създаде могъща държава, направи великия й народ послушен, победи всички свои врагове, сдоби се с неподправената любов на милиони свои съграждани. Но защо ли тъгата не го напуска?

 

Може би, защото не успя със световната революция? Или се убеди, че нейните продължителни кървави социални експерименти в края на краищата не смогнаха да противопоставят нещо по-съществено на частното предприемачество? А може би той зърна обречеността на своите идеи, основани върху насилието? Не мисля. Това не подхожда на Сталин. Той просто се боеше от смъртта. Както през целия си живот се страхуваше от покушения, заговори, диверсии.

 

Опасяваше се и от това, че след смъртта му ще станат известни всички негови злодейства. Боеше се за създаденото от него детище. Не искаше то да стане различно. Защото тогава щеше да се окаже, че там няма място за него. Както си спомняше Хрушчов, през последните години от живота си Сталин често говорел за своите съратници: „Какво ще правите без мен? Ще пропаднете като мачоци!“ Тук сгреши: неговият свят, порядките му, неговият божествен култ просъществуваха съвсем не задълго.[17]

 

Такива са повечето диктатори. Какво говоря – почти всички. Не изгради ли Шекспир галерия от литературни образи, рисувани не от натура, а по спомените на съвременниците и според хрониките? Ричард ІІІ, МакбетИзключенията са рядкост. Например Наполеон.

 

Заобиколени от ласкатели, диктаторите, представяни от медиите като всевластни храбреци, издигнали се именно поради своята храброст, решителност, но и заради ума и идеите си, които отстояват, в действителност са жалки мижитурки. Достатъчно е да си спомните прословутия потулван инцидент с Тодор Живков във Враца.

 

Когато на 1 юни 1980 г., по време на Ботевите тържества във Враца, нещастен, гладен младеж се завтекъл да му се оплаче, „правешкият геройсе опуснал в гащите си от страх.

 

Тичах има около 15 м, стигнах до Живков точно като слезе, един му държеше вратата. Хванах го за ръката, от инерцията леко го повлякох и той залитна“, описа Цветан инцидента.[18]

 

НападателятЦветан Килограмски от Кнежа едва докоснал диктатора и той паднал от шубе. Да го кажем направо – насрал се.

 

Направи ми впечатление колко е тънка ръката му, ръкавът беше почти празен, само кокал.[19]

 

Представяха Живков като безстрашен“, „енергиченисиленмъжага. Така постъпват при подобни насилнически режими. Обикновено диктаторите са гномове. Наполеон, Сталин и Хитлер били ниски. Първите двама не надхвърляли 165 сантиметра

 

Живков смаял Килограмски с още нещо. Вцепенен от страх, той се обърнал към Цветан.

 

Лицето му се сбръчка, той ме изгледа и каза: „Какво съм ти направил?“…

 

Някои твърдят, че Живков е бил повален на земята в суматохата или че охраната го е съборила долу, за да го предпази от евентуална стрелба.[20]

 

Снимките доказват съвсем друго – паднал, тресящ се от страх нещастник, лазещ на четири крака. (Виж илюстрацията.) Такива са ви героите“ – нищожества… „Пръдльо“ – би могъл да отсъди първият зет за Първия своя тъст.[21]

 

Цветан Килограмски терористът“ от Кнежабеше осъден на 5 години затвор. Но го държаха заключен чак до… 10 ноември 1989 г.

 

А ласкателите? Сталин бил заобиколен от много и отвсякъде. На практика ръководителите на най-могъщите държави го венцехвалели и провъзгласявали за герой на героитенай-големия за всички времена. Как да не получи главозамайване, да устои? Той, синът на обущаря от грузинското градче Гори, „възпитан с толкова много лобут от неизтрезняващия си баща?

 

Сталин разбираше, че неговият авторитет – преди войната непререкаем само вътре в страната, а – да, навярно също и в Коминтерна[22]стана международен, световен. При лични срещи лидерите на западните държави, в течение на обширната кореспонденция, въздаваха похвали на ръководителя на съветската държава, върховния главнокомандващ на въоръжените сили на СССР. В послание до Сталин новият президент на САЩ Хари Труман отбеляза, че: „Вие демонстрирахте способността на един свободолюбив и в най-висока степен храбър народ да съкруши злите сили на варварството, колкото и мощни да бяха те. По случай нашата обща победа ние приветстваме народа и армията на Съветския съюз и тяхното превъзходно ръководство.“[23][24]

 

Какъв контраст се съдържа в следващото! През юли 1945 г. американският генерал Джордж Патън пише на жена си Беатрис от окупирана Германия:

 

Берлин ме натъжи. Унищожихме онова, което би било една добра раса и ще я заменим с монголски диваци.“…

 

На 31 август споделя с Беатрис: „Всички неща, които вестниците пишат за някакво побратимяване, са бош-лафВсички писания са дело на евреи, за да си отмъстят. В действителност германците са единствените свестни хора, останали в ЕвропаПредпочитам германците. Същото важи и за нашите братовчеди“ – иска да каже британците. В средата на септември той описва евреите като по-долни от животни“…[25]

 

Да съзирате някакво признание за наличието на някакви „злите сили на варварствотос изключение на евреите? В лицето на онези, което смелият военачалник определя като „монголски дивациХари Труман съзира „в най-висока степен храбър народ“?!

 

 

 

Истината ли? Чия истина?

 

 

 

С примери от еврейски източници по-рано разкрих“ – напомня британският журналист и писател Дъглас Рийд, – „с какви методи с течение на години евреите бяхаотделяниот масата жертви на Хитлер и от ден на ден техният брой се увеличава. (Хитлеровите книжни клади станаха „изгаряне на еврейска литература“; неговите концентрационни лагери, в които 90 на сто от затворниците бяха германци, се превърнаха в концентрационни лагери за евреи; едно военновременно съобщение за избиването на „150 000 белоруси, украинци и евреи в Киевбеше променено на 150 000 евреи“. И така до безкрайност.)

 

Твърдението за „шестте милиона евреи“, което мина, без да бъдат разпитани подсъдимите,[26] беше крайният продукт на този процес. През шестте години на войната германците, японците и италианците, като използваха всички смъртоносни средства, убиха 824 928 британски войници, бойци от Британската общност и американски военни, моряци от търговския флот и цивилни. Ако приемем, че в Европа германците унищожиха половината от тях, да речем, (според горното твърдение) излиза: пак там те са избили петнадесет пъти повече евреи. За да го сторят, щяха да се нуждаят от такова количество хора, оръжия, транспортни средства, охрана и материали, които биха им позволили многократно да победят във войната.

 

Нямаше да обръщаме внимание на това число, ако то не беше използвано, за да жигоса Втората световна война с клеймотоеврейска война“. И по този начин предвещава форма̀та на една трета война. Затова следва да бъде проучена тук.

 

Броят на изповядващите юдаизма, на юдеите или на евреите, живели през определен период, не може да бъде определен никога в историята, от древността до наши дни. Поради това броят на пострадалите в което и да е бедствие също не може да бъде установен. А съществуват още много причини, поради които не може да бъде фиксиран броят на еврейските жертви във Втората световна война.

 

Процесът на мистификация започва от „Битие[27] и продължава в цялата Тора (седемдесетте души, отведени от Яков в Египет, например, очевидно са се умножили до два или три милиона в рамките на 150 години). Във всички епохи се появяват големи, а понякога дори огромни вариации воценките“. А само оценки са възможни, тъй като настоящият термин евреие юридически неопределим и статистически хлъзгав.[28]

 

Ционистите, които хвърлили съплеменниците си на кладата пред олтара на своя нов идолеврейската държава в Палестина, в никакъв случай не били чак такива садисти. Те знаели, че доста от техните ще отидат мърцина, но едва ли правели траурните си изчисления в милиони. Макар – знае ли човек?

 

Например пред участниците в Двадесетия ционистки конгрес, проведен през август 1937 г. в Цюрих, главният им шеф, тогавашният президент на Световната ционистка организация, а сетне пръв президент на Израел, д-р Хаим Вайцман, преразказал своето изявление пред британската комисия за надзор на Палестина, оглавявана от херцог Пийл:

 

Заявих пред Британската кралска комисия, че… надеждата на шестте милиона европейски евреи бяха съсредоточени в имиграцията. Попитах: „Можете ли да отведете шест милиона евреи в Палестина?“ Сам отговорих: „Не.“…

 

Възрастните ще умратТе са прах“, икономическа и морална пепел в един жесток свят[29] (Вижте илюстрацията.)

 

Не коментирам откъде още през 1937 година е знаел всичко, което все още предстояло?…

 

Кой и кога изрича истината?

 

Трудно е да назовете поне един методологичен термин, който благодарение на усилията на специалистите да не се е превърнал в безсмислен път за придобиване на неконтролирано многосмислие. Опитайте да разберете, какво е това причина (вече ни се струва обичайно и няма по-банален термин), и ще получите десетки несъвместими отговори.

 

С многосмислието на терминологията е свързан един нов тип дискусии по спорни проблеми. По идея научната дискусия трябва да се състои в това, че едни учени поднасят някои точно формулирани твърдения, а други ги оспорват. Еднозначността на терминологията, еднозначното разбиране на смисъла на спорни твърденияето необходимото условие за провеждане на такъв научен спор. В обсъжданията от новия вид нарушението на това условие представлява основата на самата дискусия. Затова вероятността за туй, че истината ще се роди в спора, е толкова голяма, колкото вероятността слонът да роди от общуването си с фокстериер на мотоциклет.

 

Истината се губи в спора.[30]

 

Живеем в епоха на постоянно намаляване на индивидуалните свободи на личността и на първо място – на тази да изразяваме безпроблемно нашите убеждения, схващания, мнения. Това е право, уж гарантирано от Хартата на ООН и в сходния документ, недействащ в Европейския съюз. За по-тъпите и необразованите, за масите, които са неосведомени, това не е вярно. Не бих се учудил, ако ме посочат с пръст. Тези дни чух по една телевизия интервю с чешкия кинорежисьор, сценарист и актьор Иржи Менцел. Той сподели ето какво:

 

 

 

 

 

Съгласен съм с кинаджията. Може би, макар да не сме от едно и също поколение, имаме сходни преживявания. И на двамата ни животът мина в трагедията на военния комунизъмпълната несвобода на реалния социализъм. Други ще отхвърлят думите му. Но няма как да отрекат: При комунистическите диктатури действаше тотална цензура. В Европейския съюз – новия СССР, както и в САЩ – напълно съветизирани, в повечето държави по света, или наблюдаваме същото, или то е намерило по-перфидна форма, наречена „политическа коректност“.

 

Каквонекоректно“, тоест – „неправилно“, откривате в това да се търси истината за историческите събития? Понякога се чувствам като Галилей. Я поставете на обсъждане онова, което днес преподават като отделна учебна дисциплина, наречена „холокост“. Откъде накъде трябва да се съгласявам с нейните догми? Ако е новата глобална религия, би било почтено да ни известят, че е така. Да знаем, че ще ни я наложат, понеже живеем в несвободен свят. Пък всеки да му дири колая… Другото е насилие, тоталитаризъм, комунизъм.

 

Толкова по темата за истината и правото на свободно изразяване.

 

Да се върнем към раболепните, сервилничещи угодници, днешните придворни, които, ако не раждат диктаторите, помагат за тяхното оформяне. В най-голяма степен за това да се възприемат насериозно. Дмитрий Волкогонов, комунистически историк, обърнал палачинката и запретнал ръкави да изследва достъпните архиви, пише въз основа на документи:

 

Както винаги, Чърчил се обърна с по-емоционално и, простете, по-задълбочено послание. По поръчение на британския премиер на 9 май госпожа Клементина Чърчил го огласи по радиото. В посланието се казваше: „Изпращам Ви сърдечни поздрави по случай блестящата победа, която постигнахте, като прогонихте завоевателите от Вашата страна, разгромявайки нацистката тирания. Твърдо вярвам, че бъдещето на човечеството зависи от дружбата и взаимното разбирателство между британския и руския народи. Тук, в нашето островно отечество, днес много често мислим за Вас. И от дълбочината на нашите сърца ви изпращаме пожелания за щастие и благополучие. Искаме да стане така, че след всички жертви и страдания в тази мрачна долина, през която преминахме, сега, в лоялна дружба и симпатия, да можем да продължим по-нататък под яркото слънце на победоносния мир.[31][32]

 

Да спрем за малко. Дали, докато е писал тези слова, на онзи, който изготвял речите на comrade Чърчил, Уинстън Спенсърович, „често мислейки за товарищ Сталин“, „разгромил нацистката тирания“, му е хрумвало за другата, многократно по-мащабната, осъществявана от мустакатия генералисимус? Навързвайки думите в горните изречения, сещал ли се е за „всички жертви и страдания в тази мрачна долина“, през която Висарионович прекара народите на СССР? Не малка част от фронтоваците, завърнали се отразгромяването на нацистката тиранияпопаднали в друга, далеч по-страшна. Един такъв бил членът на КПСС, капитан Солженицин, Александър Исаакиевич, представящ се за Исаевич, например.

 

 

 

Съюзници на сатаната

 

 

 

Нито този драскач, нито господарят му били преминали презмрачната долина“, за която споменават. Странно, но за всичките години на Втората световна война, от 5 септември 1939до 8 май 1945-а, Адолф Хитлер – вождът на „нацистката тирания“ – нито веднъж не заповядал бомбардирането на Бъкингамския дворец, на Уайтхол[33] или наДаунинг Стрийтв Лондон.

 

Винаги съм казвал: Ако Великобритания беше победена във война, щях да се надявам, че бихме могли да намерим един Хитлер, за да ни изведе и върне на заслуженото място сред нациите. Съжалявам, че той не беше узрял за огромния успех, който го навести. Целият свят би се радвал да види един Хитлер на мира и толерантността. И нищо не би украсило името му в световната история толкова много, колкото действия на великодушие и милосърдие, и състрадание към отчаяните и самотните, към слабите и бедните.

 

След като е бил достатъчно добър да ме посъветва, рискувам да върна комплимента. Herr Хитлер също така прояви прекомерна чувствителност относно другите предложения, които е възможно да съществуват в Германия, освен неговите. Би било удивително, ако сред 80 000 000 души с толкова различен произход, вяра, интереси и състояние, би имало само един единствен образец на мислене. Не би било естествено: то е невероятно. Без съмнение е истина това, че той има властта и – уви! – волята, да потиска необичайните мнения. По-мъдро би било да си отдъхне малко и да не се опитва да плаши хората, да ги докарва до безразсъдство, задето изразяват честно съмнение и различия. Той греши, като мисли, че не разбирам германците от нацисткия режим, когато идват в тази страна. Обратното, само тази година се срещах, по тяхна молба, с Herr Бьоле, Herr Хенлайн и с Gauleiter[34] на Данциг, и всички те знаят това.

 

Като всички обикновени английски мъже и жени не бих желал нищо по-добро от това, да видя велика, щастлива, мирна Германия в авангарда на Европа. Нека този велик човек претърси своето собствено сърце и съвест, преди да обвинява някого, че е подпалвач на война. Народите на Британската империя и на Френската република изцяло желаят да живеят в мир, едни до други с германската нация. Но също така са непоколебими в позицията си да защитават своите права и отдавна установена цивилизация. Те нямат намерение да бъдат под ничия власт. Ако очите на Herr Хитлер се спрат върху тези слова, вярвам, че той ще ги приеме с искрения дух, с който те са произнесени.[35]

 

Бих могъл да оставя само първото изречение от цитата и да спестя остатъка. Но това щеше да бъде манипулация. Не постъпвам така. На 6 ноември 1938 година сър Уинстън, който произнесълхрабрипредупреждения. Защо не – закани. За това, как британците и французите били непоколебими в позицията си да защитават своите права и отдавна установена цивилизация. Те нямат намерение да бъдат под ничия власт“. За пореден път изтъквам: родният му баща смятал Чърчил за глупак. Не случайно той, „най-великият британец на ХХ век“, тумбил още в първо отделение. Наложило се да го повтори

 

Година и половина по-късно товарищ Спенсърович бил министър-председател. А при Дюнкерк, въпросните „непоколебимивоини били приклещени така от германската армия, че единствено Бог би могъл да ги спаси. Той се появил в лицето на Братството. То скришно прошепнало в ухото на Адолф Алойзович, че се налага да предостави три дни примирие на обкръжените, подгизнали от солените води на Ламанша англо-френски войници, за да се измъкнат.

 

Ето защо и как, пред изумените погледи на неговото Политбюро и при протестите на недоумяващия Херман Гьоринг, фюрерът оставил почти цялата британска флота с натоварената на нея сухопътна войска, барабар с оцелелите позорно бягащи франсета, да се измъкнат от желязната хватка на Wehrmacht-а. Да споменавам ли, че дори кинолентата е запечатала почудата и удивлението на Гьоринг. Командващият Luftwaffe поискал разрешение с бомби просто да заличат напълно, да изтрият от лицето на земята, британските и френските армии. Без да оставят следа.

 

Опитвам се да кажа, че Хитлер и Чърчил били участници в огромна геополитическа игра, завършила с катастрофа за десетки милиони европейци, азиатци, американци и африканци. И с триумф на световното еврейство. Двамата знаели сценария наизуст. Е, понякога се налагало да им суфлират, понеже самото представление налагало известни промени в детайлите. Но мислели еднакво.

 

През 1928 година Адолф Алойзович се насочил към мистиката:

 

Ако днес трябваше да дойде сатаната и лично да ни се предложи за съюзник срещу Франция, щях да му подам ръка.[36]

 

За изненада на мнозина, Чърчил познавал до подробности всичко, написано и изговорено от Хитлер. И с типичната за него „твърдост“ и „безкомпромисност“, произлизащи от предварително известния му изход на фабулата, заявил в същия стил:

 

Ако Хитлер нападне ада, най-малкото щях да се отнеса благосклонно към дявола в Камарата на общините.[37]

 

Зад гърба на тези безсмислени препирни, на фона на жалко звучащата днес Чърчилова пропагандна фраза Няма да се предадем“, нацистка Германия и комунистическият Съветски съюз се съюзили формално. Тъй като практически още от 1922 година, със сключването на Договора от Рапало, те станали почти що-годе обща държава.

 

Последвало германското нахлуване в Полша от запад, поставило началото на най-страшния въоръжен конфликт в историята, но само в Европа. Битките в Азия – агресията на Япония в Китайбушували от близо два лазарника. Англичани и французи обявили война на Третия райх и обещали някой ден – кога ли – да възстановят демокрацията в Полша. Дали този миг изобщо настъпи?

 

Обаче тогава, 17 дни след своя събрат диктатор от Третия райх на СССР, Сталин заповядал Съветската армия да влезе в Полша.

 

Върху общия план в обрисуваната само с щрихи картина, господарят на Кремъл безчинствал над собствения си народмножество нации. Нещо, което никой друг в историята не е дръзвал да предприеме. Правел го, понеже също бил известен за изхода от събитията. И чудесно знаел – никой нямало да го упрекне ни най-малко за вакханалията от своеволен и безпределен терор, около чиито резултати още се спори. Дали е изтребил 60 или 40 милиона, да речем. Статистика, както сам „бащицатасмятал.

 

Това не смущавало американския президент Франклин Д. Рузвелт, отявлен социалист, и британския премиер Уинстън Чърчил. Те се надпреварвали да спечелят любовта и признанието на товарищ Джугашвили, с пагони на генералисимус, без да е бил в казармата… Какво правел той – кремълският самодържец?

 

За съветските хора великата победа над фашизма, чиито главни творци бяха народите на Съветския съюз и другите страни от антихитлеровата коалиция, имаше и горчив плод. Победата още повече убеди Сталин в неговата непогрешимост и месианска роля за решаването на съдбите на съветските народи и на социализма. Великата победа окончателно превърна Сталин в земен бог.

 

Съветските хора защитиха свободата [?!] в борбата с фашизма. Но до свободата от сталинизма все още беше страшно далече. Още няколко десетилетия. Завръщайки се в своите разрушени огнища, гражданите на отечеството, както и техните далечни предци след Отечествената война от 1812 г., се надяваха на положителни промени. Вятърът на свободата, народният триумф, Победата, постигната с цената на милиони жертви, раждаха смътна надежда. Хората искаха да живеят по-добре. Без страх и стенания. Не, както и преди зачитаха Сталин, прославяха го, прекланяха се пред него, превъзнасяха го. Но в същото време вярваха, че повече няма да има насилия, безкрайни кампании, постоянен жесток недостиг на най-необходимите стоки, превърнал се в една от чертите на съветския начин на живот.

 

Сталин – обратното. Победата го убеди в неотменната необходимост от всички създадени държавни и обществени институции, в дълбоката жизнеспособност на системата, в правилността във вътрешнои външнополитическия курс. Той скоро даде да се разбере, че във вътрешен план всичко в страната ще остане без промени. Трябва да се работи, да се възстановява разрушеното народно стопанство във основа на указанията, които ще даде той – Сталин.

 

В „Обръщението на ЦК на ВКП (б)[38] към всички избиратели във връзка с изборите за Върховен съвет на СССР“, които се проведоха на 10 февруари 1946 г., не беше казана нито една дума за демокрация, народовластие, за участието на обикновените трудови хора в управлението на държавата. Все същите обичайни слова за „блока на комунистите и безпартийните“, за това, че „от многогодишния си опит съветските хора се убеждават в правилността на политиката на партията, отговаряща на коренните интереси на народа“, как „не бива да има нито един избирател, който да не използва това свое почетно право“…[39] Последният израз вече звучи като предупреждение. Да, да, съветските хора вече знаеха това.

 

Както винаги, лично Сталин одобриОбръщението“. Схемата на създадената от него бюрократична система се въртеше неумолимо със скоростта, зададена отвожда“… Отново, като от конвейер, поеха едно след друго партийните постановления: за изучаване на Краткия курс“ на историята на партията;[40] за слабата работа на вестниците „Молот“ (Ростов-на-Дон), „Волжская коммуна“ (Куйбишев), „Курская правда“; за спиране на „разделянето на колхозните земи“ (забрана за създаване на лични стопанства и индивидуални градини от работниците и служителите); за слабата работа на ОДИЗ (Обединението на държавните издателства) за осигуряване на съхранението на зърното и т.н., и т.н.

 

Върху много от документите – резолюции на Сталин. Той, както и преди, безгранично вярваше в магическата сила на указанията, директивите, разпоредбите. Ако преди войната още само пробваха сталинската командно-бюрократична система, отлагаха я, то след Победата тя не само започна бързо да се възстановява, но и да събира сили. Фактически курсът, поет от Сталин след войната, това е курс на тотална бюрокрация. Много ведомства взеха да носят пагони (служителите в железниците – първи). Създаваха се все нови организации, едва ли не главната задача на които беше „контролът върху изпълнението на указанията и решенията“. За да закотвят пожизнено колхозника на село, го лишиха от паспорт. [Това беше крепостничеството при социализма. Тук, в София и Пловдив, съществуваше института на жителството.] Заточенията и изселванията продължиха до края на четиридесетте години. И ведомството на Берия не оставаше без работа.

 

Окончателно превърнаха всички социолози в немислещи коментатори навеликитедогми. Отново въведоха в употреба изтощителните и затъпяващи ритуали за възхвала навожда“. Както преди откровеността даже с близките хора беше опасна. Интелектуалните надзиратели от културата“ под ръководството на Жданов убиваха свободата на мисълта. Засиленият бюрократизъм бързо взе да отглежда най-опасният за обществото плод: безразличието и равнодушието на труженика, готовността само да изпълнява. Засилваше се нравствената деградация на много хора. Тя се изразяваше в дуализма на личността (едно е на думи, другона дело). Партията все повече се превръщаше в сянка на държавата. Или обратното: държавата ставаше сянка на партията. Никой не можеше да има свое мнение, различно от официалното… Въпреки лозунга, уравновиловъчният социализъм започна да ражда, макар това да изглеждаше парадоксално, бюрократичен елит.[41]

 

Последното не ви ли се струва познато? Тези откровения носят датата 1989 година. Цели 18 лета по-рано американецът Гари Алън беше открил и разбрал:

 

Тук, в реалността на социализма, имате на върха една съвсем тясна олигархична клика, която обикновено не наброява повече от три процента от общото население, но тя тотално контролира всичкото богатство, цялата продукция и самия живот на останалите деветдесет и седем на сто

 

Ако човек прозре, че социализмът не е програма за разпределение на богатството, а фактически е метод за укрепване на богатството и за господство над него, тогава онова, което ви се струва като парадокссвръхбогатите да пропагандират социализмасе оказва, че изобщо не е никакъв парадокс. Обратното, то става логичният, даже перфектният инструмент за мегаломаните, преследващи властта.

 

Комунизмът или по-правилно – социализмът, не е движение на потиснатите маси, а на икономическия елит.[42]

 

 

 

Ела зло, че има още по-голямо зло

 

 

 

Не, не беше теория, а практика. Не ми казвайте, че животът е такъв. Ако наистина мислите по този начин, значи не сте и духовни лилипути, а обикновени клозетници, изпълзели сред човеците. Но да беше само това.

 

Комунистите се преследваха едни-други. Наскоро зърнах да обсъждат едно от произведенията на социалистическия режим, романа „Тютюн“. През онези най-малко 40 години кому позволяваха да издаде книга? На най-верните, на които и партията се доверяваше. Участваше дъщерята на авторакомунист, безрезервно предан на партията, тачен от самия Вълко Червенков.

 

Не ме учуди или впечатли нито тяболшевишка интернационалистка в червата, нито приказките на останалите комунисти около масата. Техният образ ми е втръснал. Изваян от най-долнопробните скулптори на милиционерщината, той няма как да смути душевния ми мир. Тези „професори“, „критици“, „знаещимилиционериспоменаваха творческияубиецна автораПанталей Зарев. Обаче не показаха да имат нещо против провъзгласяването на неговия син Владимир занай-добрия съвременен писател“. Нито отказват да приемат и издигат зетяАлександър Грозев, агент на Държавна сигурностПеев“, в чин „професор“. До днес това същество е обилно нахранен директор на измислен кинофестивал! Нейсе.

 

Друго ме накара за пореден път да се уверя в безнадеждността на всичко тук.

 

Това друго бяха мненията на зрителите. Сковани от догматична схоластика, те – до едно – възхваляваха въпросната творба, сякаш изваяна от скудоумието на античовеците, каквито несъмнено са комунистите. Прочетох, че „това бил романът на романите“ – най-доброто българско литературно произведение. Ето го резултатът от дългогодишното промиване на съзнанието, продължаващо и днес. „Сивото поточе“, за което с внимателна псевдо ирония намекваха навремето ерзац писателите социалистически реалисти, все така упорито си пробива път. Провира се между плитките бразди в и без друго малките мозъчета на социалистическия човекHomo Communisticus. За да потвърди тъжното заключение на Иржи Менцел, че има 10 на сто, които разбират и имат полза. Останалите 90 процента са просто глупаци.

 

Факт. Знаете ли, той лесно може да ви отведе в селенията на тоталния цинизъм и пренебрежение къммалкия човек“. И все пак е добре да се запитаме: Човек ли е той изобщо? А сетне: Поради що да ни е грижа за него?

 

Обезумелият от самовлюбеността си Йосиф Висарионович бил съвсем наясно какво представлява тълпата. Въпреки, че не бил започнат с трудовете на Платон и Густав Льо Бон, както твърди Дмитрий Волкогонов, той се справял по превъзходен начин с всички – от враговете, до приятелите. Впрочем, както стана ясно, владетелите, вождовете нямат приятели.

 

След като в постановление назова имената на писателите, чиито произведения сачужди на съветската литература“, Сталин се постара да върне следвоенното общество към атмосферата на подозрителност, страх, „лов на вещици“. Той знаеше, че там, където съществува постоянна опасност от страна на вътрешни и външни врагове [както е сега на Запад], е необходим силен вожд, „твърда ръка“, решително ръководство. Сталин беше открил за себе си неотдавна тази старатайнана всички диктатори. Ако в обществото няма врагове и другояче мислещи, няма борба, нужен ли е диктатор?

 

Сталин знаеше още една „тайнана управлението на общественото съзнание: важно е в него да се внедряват митове, щампи, легенди, които се основават не толкова на рационални знания, колкото на вяра. [Точно така е с комунизма, социализма, фашизма, нацизма, либерализма, ционизма, холокостиката – религиозни течения.]Краткият курспо история на партията, изявленията на „вожда“ – това в значителна степен е пропагандиране на митове и на идеологически щампи. Още в началото на века социологът Ж. Сорел[43] издигнал теорията за това, че човешката маса, не притежаваща високо интелектуално равнище, е склонна да се доверява на ирационални митове, които не изискват обяснение. „Митовете“ – писал Сорел, – „създаватинтуитивнапредстава за социализма като мечта, идеал, цели.“[44] Съвсем не е задължително митовете да бъдат разбирани; в тях трябва да се вярва.

 

Привикваха хората да вярват в абсолютните ценности на диктатурата на пролетариата, вновия човек“, във висшите постановления. Ритуални събрания, манифестации, полагане на клетви, приветствени писма освещаваха, канонизираха политическите митове. Превръщаха ги в част от мирогледа. Увереността, основана на истината, беше подменяна от вярата. Тук Сталин постигна много. Хората вярваха в социализма, в него – „вожда“, в това, че нашето общество е най-съвършеното и напредничавото, в непогрешимостта на властта. „Тайнатана могъществото на един човек не можеше да съществува без митове, които постоянно култивираха и насаждаха.[45]

 

Сега разбирате ли, как така след промените от 10 ноември 1989 година най-големите атеистикомунистите и особено тяхната върхушка, се озоваха в черквите. Не пропускат голям празник, на който да се изтъпанят най-отпред и да се покажат. Използват известния им факт за невежеството на тълпата, която нито отваря Евангелските текстове, макар и преправени от фарисеите. Например 23 глава от Матей. Още по-малко разсъждава над тях. Ето го насаждането на митове. Това са конспиративни теории, втълпявани в рамките на отколешен и безконечен заговор, в условията на продължаваща конспирация.

 

По тази причина виждате най-отявлените и яростни бранители на чистотата на комунистическата идеология и на социалистическия строй, сталинисти, обучавани в Москва, комунисти, преследвали ближните си и донасяли за тях, причинявайки им всевъзможни беди, за пореден път да са в челните редици. Но сега да проповядват евроатлантически ценности“, да отстояватчистия натовизъм“, да сочат с пръст нормалните – „те са“. Като по този начин за пореден път внушават омраза. Хейтърите викат дръжте хейтърите, ако мога да си послужа с тази перифраза.

 

Но и това не беше най-ужасното. Както не е днес, когато все повече навлиза в западните общества, като ги разделя и разлага. Най-страшното на сталинизма бяха милионите избити, захвърлени в концентрационните лагери на смъртта, лишените от собственост, осъдените на безбъдеще. Това бяхме и сме Ние, свестните, безпартийните, некандисалите Хора.

 

Те, престъпниците, отново са по върховете. Както ги приемаха в Москвакато слуги, даже добичета, подлежащи на дране, така им серадватна Запад. Те не са човешки същества. Затова приемат положението си на одобрени нищожества, чиято роля е да лижат подметки, задници или нещо друго наголемците“ – техните стопани, според съответните предпочитания.

 

Не са им познати възвишени понятия като вяра в Бога, а не в смъртния вожд, обявяван за безсмъртен; свободата, любовта, съвестта, честността. За тях тези общочовешки ценности са terra incognita.[46] Смятат ги за несъществени. Колко пари ще им дадат, ако ги предложат в заложна къща? Те, прислужниците, са гяволи, приели сатанизма – митологията на комунизма и останалите изми.

 

Съзнание, основано само върху митове, губи нещо твърде важноспособността за постоянно социално творчество. [Ето защо социалистическият реализъм не роди нито една вълнуваща творба, а у нас досега „сто души пишат книги помежду си“.] Именно тук се корени един от източниците (редом с причините от икономически и политически порядък) за формирането на такъв социален тип личност, на която, наред с положителните черти, са присъщи равнодушието и пасивността, устойчивата вяра в указанията, възможността и необходимостта от разрешаване на всички проблемиотгоре“, стремежът за живеене на чужд гръб и неинициативността

 

За такова съзнание, категорията лична свобода има второстепенно значение. Човек с такова съзнание чака да говодят“, „направляват“, „вдъхновяват“. Всичко това стана в резултат на единовластието, на тези сталинскитайни“, с чиято помощвождътосъществяваше своето управление.[47]

 

Бездуховната, безнравствената победа на сталинизма се оказа необратима. Хората се отучиха да мислят. Вместо тях мислеше партията. На нейния връх по правило поставяха съвършен тъпакбезмозъчен (малък мозък) и прост, съвършено недодялан, но примитивно хитър, за да може инстинктивно да лавира и оцелява. Като животно.

 

Така хората възприеха безличното говорене. Например в магазините „пускахатоалетна хартия. „Докарваха банани. Чак до там, че „давахазаплатиСякаш това беше дар!

 

Равнодушният, безразличниятнов човекна социализма живееше с широко затворени очи. Стискаше клепачите си до болка, само и само да не зърне какво става край него. Понеже то беше страшно. Изчезваха хора, от концлагерите и затворите се дочуваха писъците на жертвите. Сталинският ГУЛаг, заченат от Ленин и неговите доверени евреи, не ни подмина. Кой е в състояние да преброи жертвите? Казват, че в СССР, къдетотак вольно дышит человек“, те са били между 20 и 60 милиона. Нека прибегнем до златната средамедианата30 милиона. Как ви се струват? У нас222 000 българи! Малко ли са?

 

Волкогонов е посветил не малко страници на ужасите в тази status in statuдържава в държавата. Солженицин я определи като империя. И правилно. Ще ви спестя извадките от автентични документи на НКВД, посочени със съответните архивни номера. Те разказват как от непоносим глад майка изяла малкото си момиченце. Не, не става дума за Голодомора в Украйна, за който съм писал. Деянията са след войнатапрез четиридесетте и петдесетте години на миналия век. Не знаете ли, че 10 ноември 1989 година завари концентрационния лагер Белене пълен и действащ? Не? Понеже – не се обиждайте – но сте продукт на Сталиновия социалистически човек“. Всъщност – нечовек.

 

От двайсетте години на ХХ век, през трийсетте, четирийсетте, петдесетте, шейсетте, седемдесетте, даже след Съвещанието в Хелзинки през 1975-а, чак до деветдесетте империята ГУЛаг не беше спирала в СССР, България, Албания, Румъния, Китай. Тя почти бе спряла да работи в САЩ. Там през трийсетте и четиридесетте режимът на Франклин Делано Рузвелт, наречен „новият курс“, но по-точно „новият ред“,[48] създава две-три мрежи от концлагери, наречени „трудови“. Те се отличават от съветските. И въпреки това в тях е погубен животът на изумително много американцимежду 7 и 12 милиона души, според различните източници.[49]

 

Но от 1970 година първата държава, основана по илюминатски, комунистически проект, в чийто химн се пее, че е „земя на свободнитеизпревари всички.

 

Днес Съединените социалистически американски щати са една от най-сталинистките сатрапии на земята. Властта в тях се крепи върху подозрителността, постоянното следене и подслушване на всички, на внушаването на страх от вътрешни и външни врагове, на доносничеството и на полицейското насилие. А макар да се прави на разтревожен от това и на загрижен, дори президентът Барак Обама не разполага с правомощията и инструментариума да промени Системата. Само констатира.

 

 

 

 

 

Първо, Обама лъже. По официални сведения, към времето на произнасяне на тази реч – лятото на 2015 годиназатворническото население на САЩ наброяваше 2,56 милиона души. Второ, кой най-дълго беше президент през последното десетилетие?

 

 

 

Популярната култура е място, където наричат… ласкателството любов, пропагандата – познание, напрежението – мир…[50]

 

 

 

Ето как старото се проектира върху настоящето. Когато след войната чествали 70-годишнината на Сталин, лидерите на най-големите и мощни западни държави слагачески не пестели суперлативите си забащата на народите“. По същото време в Англия Джордж Оруел регистрирал на хартия, за да остане и да го ползваме, следната истина:

 

Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, — контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото.“ И все пак миналото, въпреки че по своята същност е променяемо, никога не е било променяно. Това, което е вярно сега, е вярно от вечни времена за вечни времена. Беше толкова просто. Изискваше се само безкрайна поредица от победи над собствената ти памет. Наричаха го „Контрол над действителността“, на новоговор: „двумисъл“.[51]

 

Затова да се върнем към „великитеСталинови ласкатели.

 

Дьо Гол, когото Сталин смяташе за надменен горделивец, и той призна неговата специална роля за Победата, като подчерта в приветствена телеграма: Вие създадохте от СССР един от главните елементи на борбата против държавите-потисници. [?!] Именно благодарение на това може би беше постигната победата. Великата Русия и лично Вие заслужихте признателността на цяла Европа, която може да живее и процъфтява само, ако бъде свободна.“[52]

 

Как заговориха всички след ПобедатаА какво говореха в навечерието на войната? Колко поздравления има днес! Ето приветствени телеграми от Болеслав Берут,[53] Чан Кайши,[54] Йосиф Броз Тито, регентите на България,…… много други държавни лидери…

 

В доведения до пълен безпорядък свят всичко беше приведено в движениенароди, армии, техните ръководители[55]

 

Ласкателите и диктаторитедвете страни на една монета. У нас нагаждачеството и подлизурството, слагачеството, имат дълги традиции. Особено срединтелектуалния елит“. Елин Пелин ходел на лов с цар Борис ІІІ, после се сближил сцар Тарабата“ – Георги Димитров. (Вижте илюстрацията.) Социалистическите критици, които грубо натикваха всичко некачествено и бездушно във великолепната според тях дреха на социалистическия реализъм, му бяха лепнали етикета „певец на българското село“. Клеят е толкова силен, че и досега държи автора наАндрешко“, изобличителя на буржоазните порядки, сякаш сраснат с това определение. А той е съставял и „майсторскилибрета за арии на лакейството и угодничеството.

 

Твърде неуко, когато губи своя ментор и закрилник, цървуланчето Димитър Стоянов (ще стане дума и за друг Димитър Стоянов) от село Байлово, Софийско, не крие мъката си. Излива я във вестник в. „Литературен фронт“, брой 46, от юли 1949 г.:

 

Великият водач на работничеството, упоритият борец за социална правда, създател на република България, творецът на новия живот в нашата страна, другарят Георги Димитров почина! Последната страница на голямата и дълбоко съдържателна книга на неговия живот е приключена.

 

Историята ще запише рязко подчертано неговото забележително име, което ще расте заедно с вековете.

 

Намирам в бележника си някои къси разговори при случайни срещи с него, които искам да поделя с читателите.

 

С него се познавахме от млади години, онова време, когато се създаваше работническото движение у нас, когато социалистическите идеи още ферментираха, когато Дядото млад и Янко Сакъзов твърде много запален, когато трибуната в дъсчения циркБългария“ (на мястото на сегашните хали) често трепереше от горещи спорове, които дохождаха понякога и до сбиване

 

При завръщането на другаря Георги Димитров след Девети септември имах случай да го видя и да говоря с него няколко пъти. Случайно и набързо.

 

При първата среща той горещо ми стисна ръка, учудено и внимателно ме загледа и каза:

 

Елин Пелин! Ти още си същият. Ти никак не си остарял!…

 

Неговото внимание ме трогна

 

При една друга среща заговорихме за новата съветска литература. Запита ме запознат ли съм с нея.

 

– Не много добре – казах.

 

Тя е в небивал разцвет. Има интересни и дълбоки писатели. Патриоти [?!], всецяло отдадени на творчество. Новият живот е увлякъл всички. Ако искаш да видиш действително един съвсем нов, съвсем друг свят, с удоволствие бихме те пратили за някое време в Съветския съюз

 

Веднъж ме попита твърде деликатно как живея, какво ми е положението и как се справям с ежедневието.

 

Казах му, че съм добре, че моите книги преиздават често и че съм доволен от това, което имам срещу тях. Оплаках му се от ново нареждане за хонорара [все за пусти пари…], за което онова време се говореше. Предвиждаше се при всяко ново преиздаване на книги процентно намаление на хонорара.

 

– Мисля, че такова нещо се практикува и в Съветите – каза той.

 

Да – казах. – Но нашите тиражи са много малки, при това книгите бавно се пласират и смятам, че е абсурдно да се подценява една книга, когато е хубава и се търси повече [бавно се пласират – ?!]. Съветският мащаб е голяма мярка за нашите условия.

 

– Е да – каза той, като се замисли. – Ние трябва да имаме всякога пред вид нашите условия. Подобни ограничения при преиздаването на наши книги не би трябвало да има

 

Той не е вече между живите. Но неговото дело ще остане в развитието на нашия нов живот като светло начало и незаменим подтик към напредък.[56]

 

Разбира се, всички тогавашни поети и писатели венцеславят героя от Лайпциг“. Няма да се спирам на явните комунистически негодници. По-важни са конформистите, опортюнистите, използващи всяка възможност, та като хамелеони да променят политическата си окраска, и да се уредят, както разбират това. Пример е „демократкатаБлага Димитрова. През 1950 година излиза нейната стихосбирка, озаглавена простичко „Стихове за вожда“. Години по-късно зевзеците го допълниха с който ме оножда“,… но не по неин адрес

 

Депутатът от СДС Васил Златаров от семейство на ямболски комунисти, активни борци, лично ми е разказвал за покойната вицепрезидентка от СДС. Бил водач на студентската организация на Българските национални легиони в Софийския университет – по онова време единствен. Съобщили му, че начело на младежката комунистическа организация – тайната РМС, стои опасно момиче. Предложил да го заведат и да му покажат страшната конспираторка.

 

Видял симпатична руса студентка с коса, завързана на дебела плитка. Останалата част от разказа не е за пред хора. Но в две-трите ни срещи платеният вицаджия и епиграмист на ЦК на БКП[57] сподели с менпо мъжки“, че на младини Блажка, както я наричали, била доста да̀шна. Той написа епиграмата:

 

Памет“ – Блага Димитрова: Е, сега не й подхождатСТИХОВЕ ЗА ВОЖДА“, но тогава… нямало еКАК“, малко отклонение все пак.[58] (Вижте илюстрацията.)

 

Одемократилата се някак Благаортодоксална комунистка, крайно враждебна спрямо американския империализъм – да си спомним писмото й до Джон Стайнбек и осиновеното виетнамско момиченце – в болното си въображение е съзиралафашисткия флаг и кръста пречупен“. А под тези символи на болшевизма в германски националсоциалистически вариант, й се е привидял призрака на комунист, заобиколенотвред от заплашителни вражи ръце. А тойбез защита сам между тях. Но той комунист е и знае добре: милиони другари той има в света.[59]

 

Гениално“! „Талантливо“! „Умело, без тавтологии и умопомрачителна плакатност“, разкриваща пропагандните намерения на авторката!

 

Обаче всеки има право да се променя, нали така? И да посреща американския вицепрезидент Дан Куейл с такава жар в погледа, с каквато навярно е оплаквала вождоветеСталин и Димитров, и е посрещала другарите Хрушчов и Брежнев. По-късно – Франсоа Митеран – също camarade. Преди да направи голяма политическа кариера и да стане президент на Френската република, Митеран е бил другар на нацистите. После изтрилнационалот партийната си визитна картичка, и останал само… социалист. Il est[60]

 

При споменаването на името Блага Димитрова бивш заместник-министър на външните работи и шеф в Първо главно управление на Държавна сигурност, пък възкликна:

 

Да знаете колко безотчетни пари на разузнаването потроши тя в обиколки по света! Пращахме я чак в Бразилия

 

Нейният вдовец, първият главен редактор на вестник „ДемокрацияЙордан Василев, неосветен агент на ония служби с псевдоним Емил“, по време на следването си при отбиване но военната си служба в Катедра 22“,[61] твърди:

 

Не, за Сталин и за Червенков тя няма стихове, само за Георги Димитров. Когато той умира, Блага написва книгатаРоденият в житата“, но тя излиза със заглавие от издателството – „Стихове за вожда“.[62]

 

 

 

Поцелуйковщина и поцелуйковци

 

 

 

На друго мнение е близкият до това семейство, еднакво добре видният отвсякъде „демократСашко Йорданов:

 

Блага Димитрова също ползва този пропуск в първите години след 9-ти септември. Дори в творба като „Първият въпросотива отвъд етикета, неотбива номера“, а се опитва да създадеистинска поезия“: вдигналата температура лирическа героиня усеща как  Сталин е нейният истински лечителангел-хранител: „пак той със лекаря над тебе се навежда поставил длан над пламналото ти чело“.[63]

 

Всички са пели дитирамби Сталину, Димитрову, Живкову. Някои „супердемократи“, откулашкисемейства, се оказахарепресиранис изпращане на обучение в Москва. Един такъв – любимият „новхроникьор Стефан Цанев, е посветил стихове на самия Феликс Едмундович и чекистите:

 

Дзержински – познат и внезапен, с остър профил и остро име, се изправя като меч и заповедчекистът е длъжен да има: хладен ум, защото куршумът  поставя своята кървава точка  веднъж и завинаги.

 

Думите стрелят многократно и точно: горещо сърцеда бди непрестанно  над свободата света [опазил Бог], както левкоцитите денонощно бранят червения цвят на кръвта.

 

Чисти ръценепревземаеми коти, върху които не тежи нито мечтата за бъдни изгоди, нито вина от предишни лъжи

 

И вървят чекистис остри профили и внимателен анфас, в Москва и Софияневидими фронтове по улиците, навсякъде, в самите нас[64]

 

Какви ги редяха, какво разпалено прокламират сега! През 1972 година, когато уж е бил забранен, репресиран само с две, вместо с обичайните три длъжности и съответно заплати (Васил Станилов, капитан от Шесто управление на ДС също неизменно заемал най-малко два поста), притежателят на московска диплома Стефан Цанев размахал червен като семафор пръст към останалите стихоплетци:

 

Нашата вяра не може да бъде обесена, нито разстреляна. Не може да бъде заключена зад никакви брави. Нашата вяра – заклевам ви: бдете! – може в думи да се удави.

 

Да говориш скучно за комунизма – значи да говориш против комунизма [ха възразете, ако ви стиска]. Да пишеш скучно за партията – значи да пишеш против партията. [Леле мале!]

 

Скучната агитация е контраагитация! Мятам се в този бетонен ковчег и в гроба си ще се мятам заклевам ви до последния човек, до последния комунист на земята:

 

Не говорете скучно! По-добре мълчете![65]

 

Дали сега, когато допълня с това коя е съпругата му, няма да ме обявят за дясносектант? Доротея Тончева е дъщеря на активния борец против фашизма и капитализма Тончо Тончев. Като голям шеф в РадиоСофияродителят заминал в командировка на кинофестивала в Кан. Когато се върнал, разказал за цялата „буржоазнасуета:

 

Едни дами с рокли без гръб! Едни господа с фракове и смокинги! Изобщо – неглиже!

 

Такъв завод на живота си построиханеглиже. Но насила ни набутаха и нас в него. И както личи, измъкване от него няма. Двата възможни изхода са отвъд пределите на страната и в гробищата, крематориумите.

 

Ако бяха истински завършени представители на вида Homo Sapiens, т. нар. българи трябваше да се срамуват. Дори от факта, че стигнаха до там железобетонни кратуни, пълни с петолъчки, сърпове и чукове, са узрели да констатират:

 

Що се отнася до темата за обслужването на чужди национални интереси от български политици, тя винаги ще е актуална у нас. Склонността на почти всички български държавни мъже и жени да ближат чуждите задници е задължителна норма на поведение през последните двадесет години.[66]

 

Като всеки болшевик, авторът на горните редове, мой нявгашен колега и заместник-главен редактор на „Демокрация“, изпитва трудност да прекрачи границата, която имагинерно разделя живота ни преди и след 10 ноември 1989 г. Защото трябва да се отрече от своето собствено позорно присъствие на този свят. Истината е, че за да битуват добре, като западни бачкатори, другарите целуваха задници. Завършени измекяри, те го правят отдавна. Целували са винаги.

 

Посоката на целуване е все отдолу нагорепо йерархичната стълбица на партията държава. Извън нея – на Интернационала, в зависимост от това къде е текущата му столица. Някога Тодор Живков призна, че Никитa Хрушчов годрал“. Бях дете и ме хвана срам. Писал съм за тези неща.

 

Натуралният израз на всичко това е далеч по-експресивен и потресаващ:

 

Особен талант и привилегия беше, ако можеш да близнеш душата на др. Тодор Живков, да му дишаш прахта от обувкитесамо тогава можеш да се почувстваш извисен, богоравен или поне богоподобен. Това си беше начин на живот във висшите партийни кръгове. Хората примираха от удоволствие, стига да могат да се докоснат и отъркат и в по-малките партийни божествачленовете на Политбюро. Но друго си е султанът или членовете на Държавния съвет да те потупат по рамото, да ти кажат някоя блага дума – тогава ти порасват крила

 

Офицерът от ДС Славчо Варадинов често казваше…:

 

Аз на другаря Живков дупето му ще измия и водата ще му изпия…“…

 

Собствената ми майка казваше, че докато е жив Тодор Живков, ще има живот, ако го няма няма да има живот. Такива бяха времената… и бяха хубави…[67]

 

А „когато през 1988 г. в кръга на своите най-приближениправешкият каскетподхвърлил идеята да си подаде оставката от най-високия партиен пост“, неговият понастоящем напълно реставриран лиричен телякЛюбомир Левчев почти просълзен, със задавен глас го пита: „На кого ни оставяш, бащице?[68]

 

Признание на твар, пръкнала се и отгледана в най-високопоставените среди на партията-държава. Не се ли срамувате, че същитевисши партийни кръгове“, с посочената „нравственост“, „интелект“ и чувство за „достойнство“, все така ви водят към нищото? Може би масовите идиоти не разполагат със съзнание. Затова фактът, че от септември 1944 година до настоящия ден все едни и същи унищожават, тормозят, съсипват, просто няма до какво да достигне. „Малките мозъци“, от които е съставена тълпата, не притежават необходимите органи, с които да проумеят елементарна истина като тази: Че Тато и наследниците му, първобитни същества, заедно с останалите простаци от компартийната йерархия надолу, продължават да изтезават и затриват българите и българщината. Провеждат политика на демоцидликвидиране на народ, в угода на външни сили.

 

Какво значение има, къде точно се намира столицата на световната революция в момента? Нали едни и същи мегаломани, мизантропи – отявлени човекомразци, дърпат конците навсякъдеот Вашингтон, Пекин, Москва и Брюксел, до някое Чакърафличковци в тилилейските гори на Африка или Амазония.

 

Уви, не само не се изчервявате. Това интересува все по-малко твари в човешки образ по тези земи. Ако включите някоя от най-ярко комунистическите телевизии и се вслушате в гласа на народа“ (за двадесетина години и отгоре не научил се да изключва звука на телевизора), ще бъдете поразени от носталгията ─ „докато беше жив Тодор Живков, имаше живот, като го няманяма живот“. Понякога имам усещането, че времето е спряло.

 

Което издава, че пътят, който предците ни са извървели от раждането на най-висшето Божие творение до съвременния човек е прекъснат. Масовият нашенец се е спънал и паднал някъде по него. Може би на онзи кръстопът, който в едната посока предлага избор между свободната воля и труда, а във вторатапо-лесното и безметежно доверяване на решенията другиму. Последното повдига изключително важния въпрос: Кому?

 

И това няма значение за местния Homo Communisticus. Нищо че някои ще ме обвинят в крайност. Моят отговор е: “Contra Impudentem stulta est nimia ingenuitas” ─ „прекаленото благородство спрямо безочливия е глупост“.

 

Откъде се взе и ни връхлетя страхотията на комунизма? На чии крила прелетя тази всепомитаща стихия, за да вършее тук и да унищожи един приветлив, трудолюбив, не до там вярващ, но милеещ за другите народ?

 

Някой ще рекат – от Първата световна война. Други ще посочат 1881 година, когато предците на някои сегашнидемократи“, крипто комунисти, основали терористична организация. Нейната задача, преследвана под булото на политическа партия, била да свали съществуващата държавна система, основана на относителната свобода, до голяма степен действащо равенство пред закона, и дълготрайни правила, според които хората да са в състояние да планират живота си.

 

Аз твърдя – по-отдавна. От времената, когато илюминатският комунизъм успял да се промъкне по тези земи и с парите си да вербува т. нар. национал-революционери. Лентяи, мечтаещи за лек живот, постигнат не с труд, а с насилие.

 

 

 

Ченгето е светец. Убиецът е ангелче.

Комунистическият пропагандатор е Свети Йоан Златоуст…[69]

 

 

 

Преди 9 септември 1944 г. мечтата на почти всички комунисти е била да изместят тогавашните богаташи. Които, освен незначителни като брой, не били и чак толкова заможни. Подобна обърната нравственост е характерна за всички т. нар. революционери. Ето го антихристът, съчетан със сатаната.

 

Той е онова, което в нашите лекции наричаме дегенерация, т.е. израждане, психическо заболяване и полова извратеност. Това е, така да се каже, туземно израждане от заобикалящата среда. Затова Бердяев-Бердичевски твърди, че който се е родил от този съюз, ще управлява света

 

Още в Библията е дадена добра формулировка, че сатаната често обича да се превъплъщава в образа на ангела на света, на либерал.[70]

 

Да вземем за пример всеобщата „иконаХристо Ботйов. Колко пъти съм писал за него. Забележете как реагирали „голаците със скъсани потури“, на тъй съблазнителните разкази на завърналия се от Русия Христо Ботйов:

 

Описвал им живота на анекдотичните тогава казаци, как те живеели безгрижно, как крадели хитро и изкусно, как се канели да дойдат в България и хвърлят фереджите на всичките кадъни.

 

Тия са истински хора, които разбират от живот и от тоя свят говорил той. – Къща, покъщнина, робуване цяла година за парче хляб, треперене над жена и деца са работи смешни и бабешки. Аз като им казах, че ще си дойда да обиколя баща си и майка си, те се хванаха за корема и умряха от смях.

 

– Ах, дявол да го вземе, как аз да се докопам до такива хора, с тях да си умра! – възразил един Ботйов комшия, който си отивал само посред нощ у тях и който биел жена си всеки ден, че нямала късмет.

 

Един кон, една пушка, която се дава от царщината, ето ти покъщнината на казака – продължил Ботйов. – Песни, веселби, рахати, какъвто у нас и чорбаджи Неделчо със своя шиник жълтици не може да види

 

Разказвал им още Ботйов, че само тука, в България, а най-много в Калофер, хората зяпали глупаво в устата чорбаджиите и се бояли от тях, а сиромасите всеки подритвал. В другите земи, гдето той ходил, светът бил съвсем наопаки. Там, напротив, сиромашта била на почит, а богатите, като кърлежи на чужда пот, всеки ги мразел и презирал

 

Е в такава земя да изпаднеш, разбирам да бъдеш като нас фукарѝя! – не можал да се стърпи, но се обадил един от слушателите…

 

Хайдутите и всички горски обитатели – говорил той [Ботйов], – са най-честните в България хора, които най-много милеят за сиромашта.

 

Ах, техният живот е живот! А ниение сме кокошкари и само теглим и да работим сме родени. Оня ми ти войвода брадат и космат, опасан с четири-пет кратуни барут, с фишеци и старо шишене на рамо, повел си момчетата като пилциотгдето премине, трева не расте вече и гората му се покланя.

 

Отиде на овчарското пладнище,[71] дръпне костурата и овчарят засуква скути да коли и върти на шиш най-хубавото шиле. Седнат момчетата около своя баща до главата на някой студен извор, изгърмят с пищовите, па тогава захващат да ядат. Цар и султан? Що е царят при един горски войвода?

 

Това казвал пламенният Ботйов[72]

 

За Ботйов и хайдуците – наричани „революционери“, макар да не били вдигнали даже един бунт, а само се наливали с алкохол, псували властта и крадели, трудовите хора били балъциглупци. Съвсем същото било отношението на шумкаритекомунистическите терористи. Не случайно, след като ограбели мандра, манастир, стадо, или селско кметство, шумкарите пеели: „Земята на Ботев и Левски отново е робска земя

 

Въпреки че „поробените и изтерзанитеимали китните къщички с градинки около тях, цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия!…[73]

 

Точно както през 1877-1878 година българите не коленичели пред пишман освободителите, така презирали шумците, смятали ги за разбойници, каквито те били в действителност. След 9 септември 1944 година ги принудиха да вършат и това. Да коленичат, даже да се просват като продрани черги пред калцуните на вождовете“.

 

Отново да подирим доказателство у масона Захарий Стоянов, също един от провъзгласените за „герои“, свидетели на времето. Той ни осветлява:

 

Ако Ботйов, един руски нихилист и един френски комунист би се срещнали и почнали помежду си такъв един разговор: Ботйов ги кълне и напада, че имат свое народно правителство, своя войска, своя литература, всичко свое и пак се бунтуват и колят, когато трябваше да се съединят и помогнат за изгонването на султаните и пашите. „Защо“ – питат събеседниците му. – „Защото българският народ страдае и пъшка под турците“ – ще отговори по всяка вероятност нашият герой.

 

Всеки умен човек, знающи френския и руския народ, да би бил на мястото на комуниста и нихилиста, би запушил устата на Ботйова, защото във Франция и Русия народът е теглил сто пъти повече, отколкото българите. Българинът в турско време е бил господар на себе си, какъвто френецът и русинът не са сънували. Българинът е бил само обиран, бит, понякога и псуван, раб политически. Френецът е имал гола свобода, носил е пищов на гол корем, а е гладувал и живял така [бедно и зле], както у нас малцина.

 

Нещастният пък русин не е имал и пищов на гол корем. Той е теглил и едното, и другото, той живял по-скотски, отколкото добитъкът на българина. Ако по цяла България се е случвало, щото в годината да отвлекат турците четири-пет момичета, повечето с тяхно съгласие, то във велика Русия това се е вършело съвсем по християнски. Ние можем да наброим нейните помешчици няколко души, които са обезчестили на своя глава по 50, дори и 80 момичета. Такъв турчин, бей, ага, паша ние не знаем в България. Но що говорим? В Русия са се продавали две момичета за една кучка![74]

 

Онова, което летописецът на „българските въстания“ премълчава, е че „турското робствое спестило крепостничеството по нашите земи. Докато във Франция то продължило до ХVІІІ век, а в Русия чак до  3 март 1861 г., когато бил публикуван Законът за отмяна на крепостното право. Той бил дело на император Александър ІІ и затова той е наречен Цар Освободител, а не заради някакво „избавление на българите“. Този акт предвиждал тъй и почти неосъществени процедури за оземляване на освободените селяни.

 

Два-три месеца след Априлското въстание избраниците на българската патриотична буржоазия от Истанбул и Централния Балкан, проводени на Запад, за да дирят защита на родната кауза, известили тамошните правителства, че:

 

Цяла България пострада вследствие на приготвеното избухване на турския фанатизъм. Но полето, в което се разигра най-дивата и най-кървавата драма в нашия век, се простира от Севлиево и Габрово до Батак в направление от север на юг през Балкана, и от Ямбол до София в направление от изток към запад. За това има една особена причина, а тя е, че сравнителното благосъстояние на градовете и селата от тази част на България дразнеше от дълго време завистта на турците. Нямаше тук почти ни едно село без своя черквица, без свое училище, дори и без свое читалище. Трудолюбието беше произвело тук едно сравнително благосъстояние, докато при ленивостта на жителите на някои близки съседни турски села тези последните изпадваха от ден на ден повече. Българите обработваха земите си, занимаваха се с търговия, основаваха училища, учеха се и вървяха с решителни крачки по пътя на мирния напредък. Тази част на България беше обърната не само в една градина, грижливо отглеждана, но още и в един разсадник за добри и просветени членове на обществото. Всичко това турците не можеха да гледат с добро око. Селата Перущица, Батак, Панагюрище, Копривщица, Клисура, Златица, Карлово, Калофер и много други градища и села надлъж по Балкана, както от южната, така и от северната страна смущаваха често съня на някои турски държавници. Няма за тираните нищо по-обезпокоително от стремленията на техните мъченици към едно сравнително благосъстояние

 

Защо турските власти се преструваха, че не знаят уж нищо за действията, повече от явни, на някои пратеници или апостоли, които кръстосваха свободно страната в началото на пролетта? Защото тия апостоли, облечени в костюми на български патриоти, действаха със знанието често на самите тия власти, желаещи да предизвикат по тоя начин едно изкуствено движение, от което да вземат повод, за да турят в действие скроения си план да изтребят българите и да опустошат България.[75]

 

Повтарям: Не азизкарвамвсичко това така. Предложих ви откъс от брошурата, с която двама български делегати обикалят европейските столици, за да призовават тамошните правителства за война срещу Отоманската империя. Пак казвам: Всичко, с което се запознахте, е написано между юни и септември, с допълнения през октомври на лето Господне 1876-о!

 

Излиза, че „героите“, които сбирщината от масови идиоти възприема като икони“, даже ги канонизира, са били на отоманска служба. „Тия апостоли, облечени в костюми на български патриоти, действаха със знанието често на самите тия власти, желаещи да предизвикат по тоя начин едно изкуствено движение, от което да вземат повод, за да турят в действие скроения си план да изтребят българите и да опустошат България.

 

Какво става след Руско-Турската война от 1877-1878 година? Ако перифразираме Марко Балабанов и Драган Цанков, ще заключим, че:

 

България беше обърната не само в една градина, грижливо отглеждана, но още и в един разсадник за добри и просветени членове на обществото. Всичко това комунистите не можеха да гледат с добро око.

 

Фактите доказват, че докато българите се трудели и просперирали, комуниститенай-долната, мързелива и завистлива прослойка на обществената помия, крояли планове, как като ги поставят на власт, да ограбят успяващите хора. Споделял съм спомена на моята тъща, да е жива и здрава, от прогимназиалните й години през трийсетте в Асеновград. Имала братовчед, който бил по-голям – гимназист, членувал в РМС. Живеел у бабата и дядото на жена ми. Понякога канел другарите си, младите комунисти.

 

 

 

Подменената истина, обърнатата действителност

 

 

 

Веднъж майката на съпругата ми чула, как си водели записки за това, кой какво ще вземе след победата на комунизма. Един възнамерявал да прибере нечии магазини. Друг фабриката на еди-кой си… Изобщо, настанала гълчава, в която непълнолетните ремсисти вече се виждали като богати собственици. Досущ, както Христо Ботйов след завръщането си от Русия. Събирал голтаците в карловските кафенета и заедно си представяли, че ще станат хайдути. Ще изколят и избесят чорбаджиите, за да си присвоят имуществото им, и да заемат техните места.[76]

 

Стани, за да седна. Nil novi sub sole.[77]

 

Обикновен комунизъм! Така стана след 9 септември 1944 година

 

Но истинската катастрофа действително настъпила съвсем изкуствено по време на Първата световна война. В нейния край силите на злото, на комунизма, които трупали изпращаните им от вън финансови и материални средства, спазвали указанията и нарежданията, вече били в състояние да промиват мозъците на измъчените фронтоваци. Комунистите, заедно със земеделците, успели да вдигнат Войнишкото въстание, потушено от юнкерите в софийското военно училище край село Владая. От там му надянали и названието Владайско.

 

За първи път от доста време българи вдигнали оръжие срещу българи. Оттогава страната е в гражданска война, унищожаваща държавността и населението. Редките периоди на затишие позволявали на народа ни да се съвземе и на бърза ръка да се въздигне. За завист на много други.

 

Забравяте ли как през 1938 година професор Алберт Хамалайнен, който преподавал етнология в Хелзинкския университет, свалил шапка пред предците ни след като посетил България?

 

Това, което най-силно впечатлява и събужда интереса на чужденеца в България, е абсолютната демокрация на социалната структура на нация и народ. Тази демокрация не е дело на държавата. Тя е обществена. В настоящото правителство няма никакви политически партии. В страната също така няма никаква собствена или чужда висша класа[78] Тук няма едри земевладелци,[79] нито индустриална или търговска висша класа, която би настоявала за особена позиция, сравнявайки се с останалия народ. Тук няма никакви езикови спорове, нито политически борби,… тук има здрава солидарност и абсолютно позитивно чувство за равенство… Нищо друго не можете да направите, освен да отдадете почит на тези хора, които са постигнали толкова много за един толкова кратък период от време[80]

 

Значи е било. Излиза, че българите са били народ и то прекрасен. Какво е необходимо на човека, за да живее щастливо? Свобода във всичко, стига да не пречи другиму. Собственост и материално доволство, постигнати с ум и труд. Честито семейство и упование в Бога, в собствените сили и любовта, за още по-добро бъдеще. Прав ли съм, или ще отречете това?

 

Ето срещу какво вдигнали оръжие комунистите, агентите на Коминтерна. Не пропускайте „дребнияфакт, че илюминатството и комунистическата идеология се родили в Германия. За сефте ги изпробвали във Франция. Разработили и развили доктрината им в Британия. А болшевиките тръгнали да свалят християнския руски цар от САЩ и Швейцария. Доста интернационално, и твърде малко руско, не мислите ли?

 

Разбира се, всеки има кусури. Без това не може. Само Бог е съвършен! Но се оказва, че промяната е станала след тази 1938 година, когато финландският професор е гостувал тук. Ама следващата, 1939 година, е била още по-добра. Българите са регистрирали своя върховен просперитет! Статистически е доказано – представлява неоспорим факт!

 

Да си кажем направо – истинският крах на България начева през есента на 1944-а. А реалните му резултати, повели ни към настоящето срамно дередже, се появяват година-две след тази позорна дата. Веднага, щом комунистите посягат върху собствеността на хората, презрително наричана „частна“.

 

Ала злощастието имало своя подготвителен период, продължил няколко десетилетия. По време на войната, рамо до рамо с комунистите, изникнала чудовищната фигура на земеделското движение. По своята същност то било фашисткокорпоративно. Ако в Италия Бенито Мусолини още се занимавал с издаването на социалистически вестник, а еврейският елит разсъждавал над подреждането на идеите на фашизма в стройна доктрина, у нас един алчен развратник се впуснал да обърква съзнанието на младежта и селячеството. Изнурените от войната и отсъствието на мъжете земеделци ставали първата и лесна плячка на оранжевия фашист Александър Стамболийски.

 

Българският народ се бореше за придобиване на онова, което всички големи и малки народи са придобили: свободата и обединението на всички българи. Ето защо българският дух беше така силно смутен и народната душа така дълбоко покрусена. Това засегна преди всичко българската интелигенция от селото и града.

 

И сега, като имате предвид това печално положение, обезверяване и разложение, настъпило в нашия обществен живот, лесно ще си обясните масовото разрастване на комунистическото и земеделското движения у нас след войната. Това стихийно набъбване не бе случаен факт. Не беше само демагогията, която увличаше младите и наивни селски и градски синове, покрусени в съзнанието и надеждите си. Тия движения заразяваха и по-възрастните, които участваха в тежките войни, преживяха извънредно болезнено разочарованието от катастрофите[81] и трябваше на собствените си плещи да носят още по-непоносимите им последици.

 

Трябва да признаем при това извънредното умение на комунисти и земеделци да използват бедствията и бунтарските движения, за да създадат свои големи движения.

 

Всичко това, вярвам, е твърде ясно за вас, защото и вие изпитахте върху собствените си глави тежките му последици. Вие знаете с какъв фанатизъм комунистите, станали секция на ІІІ интернационал, провеждаха своята агитация и пропаганда. Вие си спомняте още сигналите от тръбите, които почти всяка вечер се разнасяха от комунистическия клуб при Шарен мост[82] по заповед на Москва.

 

А земеделците – от своя страна – действаха по внушение на зеления интернационал. И те вършеха същото, което правеха и комунистите, само че под друга, прикрита форма. Те също отричаха върховното право на нацията да живее свободно и независимо.

 

Тези две движения, на комунисти и земеделци, бяха секции на два интернационала, които увличаха в своите редове борческите, и бих казал – идеалистични сили на селото и града.

 

Те бяха две движения стихии.

 

И в тия трагични моменти, когато българската национална държава бе застрашена с катастрофа, старите политически партии стояха като неми зрители, неспособни да променят нищо – нито своите разбирания и програми, нито морала си. Обективният български гражданин оставаше с тягостното впечатление, че това, което ставаше в нашата страна, което огъваше устоите на днешния обществен строй, не намира и най-слабо отражение в живота на старите политически партии

 

Комунистическата партия е безспорно едно социално движение, но със страшни отрицателни последици. Комунизмът е тирания и смърт за народа и държавата. Комунистите са против семейството, против морала, против училището и казармата, против религията.

 

Болшевизмът е реакция и варварски империализъм. Той опитва чрез ІІІ интернационал да завладее не само Европа, но и всички континенти на земята.

 

Болшевишките опити в Русия донесоха разочарование в самите работнически среди.

 

Те унищожиха частния капитал, за да създадат държавен капитализъм; отнеха земята, за да създадат чифлигари. Но вие си спомняте какво са представлявали чифлигарите в България под турско робство.[83]

 

У нас, поради кризата и негодното управление на блока[84] да се справи с тежкото положение, болшевишките агенти създават демагогски миражи за бедните обществени слоеве. Но болшевизмът у нас няма условия. Ние сме страна на средни и дребни съществувания.[85] Комунизмът е невъзможен за нашата страна при нейната дребна частнособственическа същност.[86]

 

През трийсетте години комунизмът постепенно почти изчезва. Не намира почва и признание сред народа, здраво стъпил на собствената си земя, държащ на своите дълбоки български корени. Той бива привнесен от СъюзницитеБритания, САЩ, СССР. Когато тайно са разпределяли своите сфери на влияние, България е останала под контрола на Сталиновия Съветски съюз. Съдба.

 

Земеделският режим начело с Александър Стамболийскивтората фашистка диктатура в историята след болшевишката, бил съпроводен от законодателни и физически репресии. Докато оранжевата гвардия пребивала наред, включително народни представители, администрацията конфискувала имущество. Била въведена трудовата повинност. Тиранията ставала непоносима.

 

Нищо нямало да бъде възможно без намесата на интернационалното масонство. То финансирало тайния съюз между военни и социалисти в лицето на кръга около професора по икономика, социалиста Александър Цанков.[87] Така се стигнало до масонския преврат на 9 юни 1923 година, наблюдаван със задоволство от комунистите. В него активна роля изиграли македонстващите, които Стамболийски предавал на сърбите. Той правел всичко възможно за разгрома и забраната на ВМРО.

 

След преврата интернационалното масонство заповядало на Коминтерна да вдигне въстание. Пропагандата внушавала тези, противоречащи на истината. Обръщала събитията с краката нагоре. Така червените фашисти, сред които от няколко години се били настанили болшевишки комисари – например евреинът д-р Борис Майлер в комунистическото семейство Вапцарови в Банскоразвихрили небивал терор. Нека видим кратки обяснения за тези преживелици, както и за произхода на целия проект.

 

 

 

В началото бяха интернационалните банкери,

после дойде la Terreur

 

 

 

Да започнем с трагедията, която комунистите, по заповед на Коминтерна, предизвикали планирано, прендамерено, умишлено и без никаква милост на 16 април 1925 година. За да видим къде се е зародило цялото тяхно интернационално терористично движение, целящо ликвидиране на Божествения ред на земята. И налагане на фарисейските богоборски закони и правила.

 

 

 

 

 

 

 

Добре подготвените събития от 9 септември 1944 година насам изтикаха на повърхността най-долнопробните клозетници от обществения нужник в Царство България. От онзи ден насетне тук не е поникнала и тревичка. Зарежете глупавите бръщолевения на опикаващи се старци, страдащи от деменция. Другарите не успяха да вдигнат никакви полезни, използваеми заводи и фабрики.

 

Изтезаваха народа в името на чужди интереси. С концлагери, бригади за служещи, както наричаха не само чиновниците, но и проектантите, конструкторите и прочие, за ученици, студенти, войници, чиста проба робски труд. Имаше ергенски данък, самооблаганеНямаше не две Българии, както обичат да се пъчат, а даже и половин. Ако бъдем откровени до кокал – България липсваше. Тя не ги интересуваше. Бяха се клели във вярност на друга държава. Техният генерален секретар, вторият или третият човек след Живков през осемдесетте, в най-общи щрихи призна катастрофата на социализЪма:

 

Картината в икономиката е тежка, много тежка. Много проблеми са се натрупали, ужасно много. При това те не са свързани само с това, което даваме сега като производство. Те са свързани с възможностите ни да се развиваме по-нататък. Има втора страна – самата икономика. Така я развивахме и така я развихме, нали говорехме, че ето ние сме в състояние примерно да изхранваме две Българии в последните години и дали произвеждаме толкова много, и къде са тези продукти един бог знае! Аз мисля, че ги изнасят. Извиках другарите Луканов и Христо Христов. Рекох: „Престанете да изнасяте селскостопанска продукция!“. Нищо подобно. Няма натури.

 

Опитахме се да направим един анализ. Лично за себе си го направих. Това беше преди пленума. Тъй като трябва да ви кажа, че в Политбюро никой не ни е давал какви са ни задълженията, и как се развива икономиката. Ние не знаехме. Аз не знаех. Но тъй като имах една връзка с банката помолих да ми дадат годишния отчет на банката. Картината е потресаваща! Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст 5,66 процента. А знаете ли каква е картината?

 

Ако вземем за база 1983, следващите години ние не само, че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т. е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем тях, ние имаме непрекъснато намаляване. 1984 е по-лоша от 1983, 1985 е по-лоша от 1984, 1986 е по-лоша от 1985 и т. н. до края, до последната 1988. В областта на нашите задължения ние сме стигнали критичната точка. Понякога говорим колко са зле югославяните, колко са зле унгарците. Аз трябва да ви кажа, че нашето положение не е по-добро, тъй като ние имаме малки възможности за експорт. С големи усилия стигнахме до плана за догодина.

 

Това, което трябва да изнесем ще бъде някъде между 1,7 млрд. – 1,6 млрд. А така сме направили нашата икономика, че без внос за 2,6 млрд. долара тя не може да работи. Тя не може да работи, просто спира, блокира. Това е минималният внос от Запада. Това са суровини, материали. Тук не сава въпрос за някакви луксозни стоки. Така че явно е, че това не може да се търпи повече.[88]

 

Какво има да приказваме повече? Всичко е казано през декември 1989 година от тогавашния Първи Петър Младенов.

 

Но всичко е започнало отдавнаот септември 1944 година. Даже идеологическият милиционер от Министерството на истината Костадин Чакъров отбелязва, че между 1945 и 1948 годинапроблем е издръжката на Съветската армия в България. Според историците от навлизането на съветските войници в България през септември 1944 г. до края на войната България е изразходвала за тяхната издръжка 23 милиарда и 500 милиона лева. Това естествено създава проблеми за българското стопанство.[89]

 

Обаче настъпи „фаталния“, за някои – „сакралния ден, вече изписван с главна буква Десети ноември 1989 г. И какво стана? Вместо да помислят за народа, разделиха – в много случаи справедливо – и противопоставиха хората. Настроиха ги едни срещу други. Докато можеше да има помирение, бърза и поносима декомунизация… Тогава повечето редови членове на БКП се чувстваха гузни и щяха да приемат дребните тегоби. Но не би.

 

На номенклатурата й беше необходимо безредие и безправие, на отвличане на вниманието. В обстановка на противопоставяне, на суматоха, изцяло овладяна и контролирана от избраните партийни кадри и ченгета, внедрени във всички възможни участници в събитията –  „партиите“, записаха пасивите на народния гръб, и заграбиха активите, колкото и малко да бяха. За шепата ненаситни номенклатурни свине – даже предостатъчно. Цялата тази шашма беше осъществена с благословията и помощта на милия, демократиченЗапад.

 

Само за илюстрация: Щерката на въпросния ПървиПетър Младенов, стана генерална представителкана западногерманската фирма Zepter” у нас. Башкадругите фирми – нейни, и на тогавашния й мъж… Какви шансове имахте вие или децата ви? Обаче се примирихте.

 

У нас безнравствеността е издигната на пиедестал. Поради това в електронна медия, уж посветена на престъпленията на Държавна сигурност, можем да прочетем следното:

 

Един човек се изказа в края на 2010 г., че Тодор Живков бил построил две Българии, а сега ние“ (т.е. всички) не сме построили и една стотна от направеното между 1956 г. и 1989 г.  Тогава коментарът ми беше, първо, че 1/100 част от нула е нула и, второ, че управлението на БКП и на този човек е разрушило повече, отколкото е създало[90]

 

Защо наричам това „безнравственост“? Преди всичко заради автора на цитата.

 

 

 

Признанията са били многократно пренаписвани,

докато истинските факти и дати са загубили напълно смисъла си;

миналото не само се променяше, то се променяше постоянно[91]

 

 

 

Той е син на полка“, на най-важния полк – ЦК на БКП. Баща му е завеждал отдел в този най-висок бастион на партията.[92] Сам следвал в Москва, другарят Красен Станчев е избран и внедрен като „опозиционернасамия себе си, на своя татко, на тъста си и на неговите роднини от пазарджишкото село Лесичево – „Малката Москва“. Роднините по линия на съпругата му до един са убийци и терористи.[93]

 

Да изясним, че жена му, другарката Гергана Жулева също е московска възпитаничка. По-важното е, че тя се явява дъщеря на болшевишкия генерал от авиацията Дело Жулев. Била е покровителствана от двама негови братовчеди, известните комунистически убийциДимитър и Стоян Жулеви. И тримата са родом от село Лесичево, Пазарджишко. От това мястозапочват произволите и зверствата на военния комунизъм в Пазарджишко, който терминологично би трябвало да се нарече и Лесичовския военен комунизъм в България.[94]

 

Мартин Заимов, по баща Голдсмит, пък съжителства в ленински брак с друга наследничка на рода от убийци Жулеви. Доколкото помня, народили са и чааветакомунистически пезевенкчета, тежки дегенерати по линията и на двете престъпни фамилии. Отглеждат антихристи, които някой ден ще ви ръководят. За тези и останалите подобни случаи Григорий Климов се позоваваше на смятания на Запад за най-знаменитруски, а не съветски, философ Николай Бердяев:[95]

 

Той през цялото време говори за съюз на сатаната и антихриста, в резултат на който ще настъпи царството на княза на този свят. Според Библията, князът на този свят – това е дяволът. Виждате ли – и той [Бердяев] знае това, но не го изговаря до край.

 

А на практика антихристът това е евреинът. А сатанататой е онова явление, което ние в нашите лекции наричаме дегенерация, т.е. израждане, психически болести и полови извращения. Ако мога да се изразя така, дегенератите са изродени туземци, напуснали обкръжаващата ги [естествено, по рождение] среда.

 

Та ето, Бердяев-Бердичевски[96] твърди, че онзи, който е роден от такъв съюз, ще управлява света. Но, виждате ли, самият Бердяев е бил женен за еврейка.[97]

 

Бащата на Мартин Заимов Майкъл Голдсмит, също бил евреин

 

Всички революционери, и преди всичко комунистите, са представители на тази дегенеративна секта“. Смятаните за „бивши“ местни членове на БКП – до един с клетвата си за влизане в партията поемали ангажимент за вярност и на СССР, са част от нея. Те са членове на съветския коминтернхомоинтерна,[98] на този съюз на международното братство на хомосексуалистите-дегенерати“.[99]

 

Жулевата наследница, с която Мартин Заимов-Голдсмит живее на брачни начала, като евреите Ленин, по майка Бланк, и Крупска, всъщност Фишберг, не само е живяла, учила и работила в САЩ. Работи с американски организациибратски. По-рано съветските бяха такива. Не е ли едно и също?

 

Там, отвъд Атлантика, отиде след смъртта на баща си и Светлана Сталина, преименувала се на Алилуева. И Хрушчови са там. Май и Горбачови… Те са много – легион!

 

За да има равновесие в едно общество, на едната страна на неговата невидима везна трябва да бъдат поставени материалните блага, а върху другатадуховността и моралът. Отдавна това не е така по тези земи. Вече и в значителна част от света. „Качестватана Хитлери Клинтън и Доналд Тръмп са крещящо доказателство за пропастта, до която е стигнало човечеството. Един от тях ще бъде представян катонай-силния човек на света“? Боже мой! Та хора ли са това?

 

Качества“ като тези на тукашните комунисти се оказаха необходими и достатъчни, та подобни рожби на окървавената висша червена номенклатура да преживеят странна метаморфоза. И от компартийнааристокрация“ да се превърнат в „антикомунистическа“! Истински алени екскременти, този вид твари винаги изплуват на повърхността на обществено-политическото ни блато.

 

Бащите на Красен-Станчевците и Гергана-Жулевците, майките на Мартин-Заимовците и Чавдар-Драгойчевците бяха сред най-видните гъзомиячи на диктаторитеот Димитров, през Коларов и Червенков, до Живков. Наследниците лижат още по-долни места.

 

Друг „талант“ посветил следната новогодишна честитка на Тато:

 

Защото вие сте обречен и от живота сте избран; мига, деня, самата вечност да преустройвате по план. България да изведете по нейния изстрадан път до блясъка на върховете, да гледа изумен светът.

 

Туй то. Вярно, светът погледна и се изуми от простотията и простащината на овчето стадо, претенциозно възвеличаващо се, смятайки се за съставено от хора и на всичко отгоре – от българи!

 

И ходехте на море

 

Някой си Анастас Стояновпоет и то априлски при това, признат и освинен от партията, пък коленичил и действително близнал гъзеца правешки:

 

Всеки поет обича майка си, но само един поет обича майката на Тодор Живков повече от собствената си майка![100]

 

Затова неизмеримото малцинство от човеци винаги, когато му представят интелигент, не дай Боже – „интелектуалец“ – е редно да се интересува с какво се занимава и какъв е бил. Само изключенията заслужават общественото внимание и доверие. Останалите са продажна наемна сган.

 

Преди няма и два месеца припомних писмото на комунистически терорист, който съзнавайки своята физическа обреченост, се самоуби. Чрез пропагандата, която все още обръща внимание на негодници като него, успя да драматизира ситуацията, в чиято основа беше болест с неизбежен фатален край. Георги Андреев, с псевдоним „Веселин“, политкомисар – някои оспорват и това – на шумкарския отрядЧавдар“, реши да замине за геената, харизвайки на близките си предсмъртно писмо. В него се отрече от цялото си дотогавашно битие:

 

Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия. Нека народът преценява, нека вижда и добро в нея. Но ако знаех стопанските, политическите, античовешките престъпления, аз бих излязъл от нея преди 10 ноември 1989 г. А аз не ги знаех. Сега това ме убива. С ума си разбирам всичко, зная, че трябва да живея, да работя за народа си, но вече болката е непреодолима. Не отчаянието на ума, а болката на душата, станала и на тялото – физическа, ме убива. Проклет да е Живков! И живковистите![101]

 

Има ли нещо за тълкуване или коментиране? Освен няколко неща. Такива имитации на човеци нямат души. Продали са се на дявола. Нито имат народ. Те са безотечественици интернационалисти. Тукашните служеха първо на СССР, а след това на самите себе си. Понякога – в обратен ред. Но Москва не допускаше отстъпления.

 

Ето още един такъв завършен мръсник, нечовек, червен боклук, потомствен комуняга, тежко обременен с болшевизъм, със следене, слухтене, издайничество, донасяне, който – видите ли – също не знаел за лагерите на смъртта. Той професионален мерзавец, номенклатурен фелационист, е лъжец, изпедепсан в Московията. Характерна черта за всеки комунистрожба на сатаната. Досега тиражира измамата, че съм бил стажант на баща му“. Все едно да ме изкара виновен за Френската революция и двете световни войни. Дегенерат.

 

 

 

 

 

Правилно, комунето Георги Кадиев е обслужвалоМултигруп“. Затова го издигнаха и сега печели по 22 000 лева месечно, както сам призна.[102] Единствено такива като мен би трябвало да имат право да го винят за това. И не само…

 

В устата на долнопробния московски лакей, секретния сътрудник на Държавна сигурност, сиреч на КГБИвайло“, обвинението прозвуча като: „А вие защо биете малки негърчета?

 

Типично.

 

 

 

Ласкайте, другари, за да грабите, сега ви е паднало

 

 

 

Комунистите са професионални лъжци и измамници. Нещо повече, злото в тях тлее. И не дай Боже, паднем ли им, за пореден път ще ни посичат със сърпа, брадвата, търнокопа и мотиката, и ще разбиват черепите ни с чука. Днес този троянски кон на Кремъл у нас е под крилото на посолството на САЩ, близък е до фондации от сорта на „Америка за България

 

Също типично.

 

Друг такъв нечестивец, също наследственият еврейски комунист Емил Кало, претърпял всевъзможни метаморфози, за да чучне в парламента между кълките на ГеоргиГоцеПърванов и РуменПикаещия във фонтаниПетков, не се посвени да изрече в предаване bTV, че съм билглавен редактор на вестникВечерни новини“, моля ви се. Онемях от изненада. Но още повече – от размера на лъжата и мащаба на гьонсуратлъка. До мен седеше Волен Кобзон. Даже той не се стърпя и измърмори: „Ега ти поганеца!

 

Информираният изборна другаря доносник Иво Инджев бил да изуе гащи. И подходящо наведен да се самопредложи на Държавна сигурност. За да го изпратят да следва в Москва, където, според онова, което генерал Олег Калугин твърди, е бил вербуван от КГБ. И до ден днешен завижда на правешката принцеса, задето е учила в Лондон, а не в СССР.

 

Обикновен комунист. Сатанист. Изконно зло.

 

И започнете: Комунистите са престъпници според действащото законодателство – всички, до крак. Както и да ги наречете, каквито и квалификации да използвате за тях, е невъзможно да ги обидите. Те не са човеци и не притежават достойнство, което да засегнете. Жалите ли праха по земята, когато стъпвате връз нея?… Такова следва да е отношението на човека, на Homo sapiens, към комунягите. Защото те са предмети, вещи, които вечно следват келепира. Нищо повече.

 

Не съм билдете на покорена държава“. Нито „еничар“, какъвто се оказа агент „Ивайлоот своята двадесета дотридесет и петата си годишнина. Нямам нищо общо с дегенерати като него. Не съм правен по калъп, както сам той смята за себе си. Инджев доброволно е станалИвайло“ – доносник, писал клеветите си повече тук, отколкото зад граница. Лишен от съвест, досега се хвали, че топил Зетя Батетопред тъста му Тато.

 

Неговият съпартиец и колега чекист Костадин Чакъров, комуто се е умилквал някога, го наречеполитически минетчия на комунистическата партия“ и „изрод“. Нали помните, че сами се смятат за чукундури. Обръщат се един към друг спръдльо“… Не, не е възможно това да са хора.

 

Затова настоявам за инкриминиране на принадлежността на БКП, БЗНС, милицията тайна и явна. Да видим тогава, кон боб яде ли и можем ли хората, човеците, българите, да бъдем съдници на тези смръдливи помияри.

 

Как аз знаех от дете, а другарят Веселин Андреев от комунистическата върхушкане? Не беше ли чувал песни като „Джипси, джипси Белене, новия курорт, няма вече София, няма вече буги-рок“? В нея се пееше за това как „конските опашчици свиха се на кок“. Освен това столичният зевзек беше вложил тънка, но страшна ирония: „По цял ден бачкане, много ми е гот“!…

 

Ами другата: „С тясна цепната пола, с хулиганки на крака“.[103] Когато бяхме деца знаехме тези песни. Както и за репресиите. Мой съмахленец беше пратен в Белене, където престоя шест месеца тъкмо за трандафориостри обувки, и заради тесен панталон за капак! Тананикахме си за това, как „Тошо комуниста забрани туиста, а-ха, а-ха. Който туист играе, ще ходи да копае, а-ха, а-ха.

 

Къде е живял този дегенерат? В резиденциите, брониран и изолиран ли е бил селяндурът долнопробен?

 

Да уточня: селяндур означава мерзавец, роден на село, когото никой там не търпи. Затова се скрива в града – непривично за него място, където сред множеството е възможно да вирее някак.

 

Да видим и чуем какви ги е плещил десетина-петнадесет лета по-рано пак този „партизански поетВеселин Андреев. Как е оценявал същияпроклет Живков“!

 

 

 

 

 

Не ви ли се струва, че подобна изменчивост, нагаждачество, дебелоочие, не само изумяват със своята наглост? Те водят до изхабяване на словото? Думите сякаш губят значението си. От прекомерната им употреба в извратен смисъл и не на място, те престават да казват каквото и да е. Превръщат се в clichésклишета.

 

Така стана например чрез сравняването на обстановката след войните слунен пейзаж“ или „пустиня“. Ами „бомбардировкаговори ли ви нещо? „Война“ и „военщинане трогват никого, особено от онези, които не са брали тръните в казармата.

 

Малкото дете опознава света емпирично, чрез личен опит. Например – опарвайки се, въвежда в своето компютърчеопасността, криеща се зад думичките горещо“, „изгарящо“. Наясно съм, че това важи и за порасналите деца. Отделно, че на някой акълът остава детски и на преклонна възраст.

 

Тази е и причината почти никой да не се интересува от проблемите, които излагам. Те са виталнижизненоважни, решаващи за оцеляването ни вече не като народ или етнос, а като индивиди. За пореден път ще се позова на Иржи Менцел, но 90 на сто от населението действително е оглупяло. То не може да оцени фактите и събитията. Не е в състояние да ги анализира. Затова не очаквайте от тези твари да проумеят и съответно да предприемат необходимите спасителни мерки и действия.

 

Такива пълнят сборищата на СлавчоТутсиТрифонов и неговите кукувци. Колко трябва да е изкукал някой, за да не проумее клишето, в което партията е превърнала всички тези бродяги от селските тлаки и седенки? Затова порочният кръг от първобитния архитъпанар с каскета от село Правец до примитивната недодяланата гащница с милиционерската фуражка от село Банкя е неизвървян и незатворен. Още ще ни патят главите, уверявам ви. Докато и последният човек не изчезне от тази земя, за да останат само изостанали в развитието си чужденци и комунисти. Което е едно и също. В случая това са синоними.

 

В началото всеки новоназначен властник обещава промени, а след това поема по отъпканите друмища. От около седемдесет лазарника тук нищо не е било ново. “Antiqua, quae nunc sunt, fuerunt olim sunt” – „това, което сега е старо, някога е било старо“.

 

Минават години, а все едно и също.

 

Сякаш живеем в омагьосан свят, въртим се в кръг, не спираме да гоним опашката си. Всичко е déjà vu… Наистина ли е така?

 

Да проверим, като погледнем през моите очи.

 

Дългогодишният съветник на Людмила и Тодор Живкови, а след промените и на Андрей Луканов, слънчогледът Костадин Чакъров, разкрива кои издига партията, как ги избира и им осигурявакариерното израстване“, както се изразяват до ден днешен. Понастоящем той е яростен защитник на господаря си Тато. Рисува образа му с меки щрихи и топли тонове:

 

Тодор Живков нямаше нагласа и отношение към пари и предмети. В личния си живот той бе умерен. Хранеше се скромно… Почти не употребяваше алкохол, нито пък цигари. Като потомствен селянин той не обичаше да пилее.

 

На внучката си Евгения даваше по 600 лева месечно и беше интересно, че парите ги броеше 2-3 пъти.[104] За да не сбърка и да е сигурен, викаше и секретарката да ги преброи още веднъж. Подпомагаше и близките си… – брат, сестра…

 

Аз не искам да изпадам в наивност, но смея да твърдя, че това, което се говори за негови милиарди в швейцарски банки, са измислица на болно въображение, плод на познатата българска максима да се стоварват всякакви удари върху падналия.

 

Малко преди да бъде свален, си спомням такъв случай. Един от помощниците му докладваше за пристигнало писмо с молба от негова съпартизанка да й даде вилно място в размер на хиляда квадратни метра. Той не чу и попита: „Колко, колко? Хиляда метра ли? За какво й са хиляда метра? На нея, като и на мен ни трябват два метра. Тя е на моите години.“

 

Именно тогава каза: „Момчета, аз нямам нищони къща, ни покъщнина. Имам едно одеяло, да ме завият като умра. Имам и малко спестени пари, но те не са толкова много. Виж, децата ми имат по един апартамент, по една вила и по една кола.“

 

Мисля, че Живков каза истината.

 

Някой ще подхвърли: ама пък тези апартаменти и вили са големи и луксозно построени… Нека всеки опита да се постави на негово място: при 35 години абсолютна власт какво той би направил за себе си и децата си?[105]

 

Пред очите ни сякаш лъсва „Скъперникът“ на Молиер. Представяте ли си го как брои пари – шестстотинте лева, при това за внучката му? Шестстотин леванищо, дребна сума! Да, за другарите от номенклатурата, които бяха настанени във властта в името на равенството и ръководеха със същата лъжа на уста.

 

Спомнете си какви заплати получавахте тогава? По-младите да попитат родителите си. Иде реч за осемдесетте години. Моят тогавашен връх беше 240 лева месечно. Съпругата ми – по-малко. Но студентката Евгения Живкова беше нещо особено, извънредно, по-равна

 

 

 

Професия угодник

 

 

 

Само от своите „произведения“ – речи, статии и т.н., на всичко отгоре, писани от други лица, „голтакътТодор Живков е станал „законен соцмилионер“.[106] За останалите „джобни пари“ – в стотици хиляди тогавашни левчета, които, умножени най-малко по 10, представляват днешната им равностойност, да не говорим…

 

Даже толкова закоравял мерзавец като Костадин Чакъров не отрича:

 

Истина е обаче, че по отношение на децата Тодор Живков допусна най-грубите си грешки. Всичко можеше да му се прости,[107] но не и тази безпринципност, особено когато започна да издига сина си Владимир на върха на партията и държавата. Тогава бащинското пристрастие придоби драстични размери.

 

Владимир Живков бе едно момче без амбиции. Той никога не е имал претенции за власт за разлика от сестра си. Пиеше, изпадаше в необмислени компании и обстоятелства

 

Мисля, че това толериране на сина преля чашата и постави в унизително, обидно положение всеки честен комунист [оксиморон – комунист и чест са несъвместими понятия]. Тодор Живков не търпеше да се направи дори и най-малък намек за децата му. На тази тема той бе извънредно чувствителен. Най-много бяха преследвани хора, които са го засегнали него лично или семейството му. Можеше да прости или забрави политическа грешка, но обида от такъв род не прощаваше никому, преследваше за това с мъст и ярост.[108]

 

Значи той – Първият, баш комунистът, имал право да преследва за лични неща, незасягащи живота и нищо съществено от битието на близките му. А ниежертвите на него и на тираничния му режимизгубили роднини, имущество, с разсипани съдби, израснали и съществували в парализиращ страх от него и другарите му колячи, не, така ли? Смятате диренето на справедливост за привилегия на номенклатурата?

 

Да погледнем на нещата по-отвисоко, по-общо, но не извън личното.

 

През далечния ХVII век гениалният британски поет Джон Милтън посветил сонет на генерал Томас Феърфакс, лорд на Камерън, който по време на тогавашната Гражданска война след дълга обсада успял да превземе укрепения Колчестър. Благородният пълководец отстоявал Парламента и конституцията. Обаче неговите подвизи били приписани на узурпатора Оливър Кромуел, финансиран от богатите холандски евреи.[109]

 

Какво от всичко, предизвикало тъжните стихове на Милтън, се е променило от онова време досега?

 

О, още по-благородна цел очаква твоята десница, понеже що война, война безкрайна все още може да роди? Докато истината и правото не бъдат избавени от гнета, а общественото довериеизчистено от мрачния позор на всеобщата измама. Напразно храбростта кърви, докато алчността и хищничеството си поделят таз земя.[110]

 

Момчета, аз нямам нищони къща, ни покъщнина. Имам едно одеяло, да ме завият като умра“ – мамел диктаторът.

 

Мисля, че Живков каза истината“ – смята неговата подлога.

 

Коя истина? Чия истина?

 

Ако си спомняте, в поредица, обнародвана преди две лета, разказах, как бивш заместник-министър на външните работи, генерал от Първо главно управление на Държавна сигурност, изключително приближен до Людмила Живкова, ми рече:

 

Не ме е яд чак толкова, задето ме вкараха в затвора. Но няма да им простя, задето приписаха кражбите си на мен. Пред очите ми фамилията Живкови изнесе повече от 1,5 милиарда долара зад граница.

 

През 1991 г. Живков споменава… „3–4 милиарда“! Той е спокоен, защото Луканов му е обещалвърне ли поне половината, ще оставят на мира и него, и семейството му. Ако някой не знае, иде реч за най-богатите хора в този провален опит за държава на алчно червената мафия. Правешкият клан, към който се числят такива видни болшевишки гангстери, като Васил и Валентин Златеви, Красимир Гергов, наследниците на покойния Петко Данчев, Пламен Вачков, син на главния прокурор от Живково време Иван Вачков, и дребните прислужници от сорта на Б.Б., близкият до футболнатаиконаХристо Стоичков бивш депутат от БКП-ГЕРБ Емил Димитров и т.н.

 

Намериха се „умни анализатори“, които разказват небивалици за това, как правешкият диктатор билизолиранот целия свят?! Не само изброените факти опровергават тази несъстоятелна теза.

 

През цялото това време, в съдружие с част от останалите разбойници от шайката, която предвождаше, но преди всички с Андрей Луканов и Огнян Дойнов, Тато пълнеше личните сметки на своето семейство, към което се оказва, че бил особено привързан. И това „бащинско пристрастие придоби драстични размери“.[111]

 

Преди да продължа, за пореден път ми се иска да разкрия, доколко може да се вярва на другарите. Кой ли не е търсил отговор на въпроса за някаква тяхна привързаност към идеала.

 

За себе си съм го намерил прекалено отдавна. От доста години не го крия, споделям онова, което знам: Никога! Категоричен съм.

 

Нима Никола Вапцаров не продаде родината си на съветския шпионин Цвятко Радойнов за рубли или американски долари, както май се оказва?[112] Има ли по-голям идеал от Бога, семейството и Отечеството? Известно е даже как шумкарите са крояли планове да откраднат имуществото на богатите и да се осигурят с народни пенсии. Точно така – със специални пенсии. Още тогава, в шуматаОписано е от техните.

 

В книгата на Давид Овадия за командира на шумкарския отряд „Антон Иванов“, главореза Георги Ликин с псевдоним Дед, има един забележителен епизод. В него се разказва как този платен от Кремъл убиец[113] събрал партизаните и взел да им се кара. Някой опитал да му възрази, а той извадил тефтерчето си и отвърнал горе-долу следното:

 

След победата всички ще идвате за пенсии или други облаги. Тук е записано всичко за всеки от вас, за да не стават измами![114]

 

И така:

 

Беше ли Тодор Живков убеден в комунистическите идеи? Такъв въпрос може да се стори странен, но аз смятам, че той никога не е бил убеден комунист. По-скоро той използваше създадената партийна машина и комунистическата идеология като средства за съхраняване на властта.[115]

 

Напълно вярвам в това. Живков беше селски хитрец. От онези, за които в кръчмата никога няма да чуете да казват „гявол момче“. Понеже нещо ги възпира. Може би прикритостта му, която е белег на самия сатана… Всички си спомнят, че бил чудесен слушател. И помнел… Мозък, необременен с учение, какво друго очаквате?

 

Тъп, тъп, но ни яхаше цели 35 години. А неговите не по-умни наследници продължават да ни обяздват, сякаш сме стадо от Росинанти

 

Ударете чертата и сами си скройте шапка.

 

Дебелоочието и гьонсуратлъкът на комунистите отдавна са престанали да ме учудват. Вече изобличих легендата за „кърпените чорапина генсека. Сега иде ред и на мита за „едното одеяло“. Върнете се към Лениновата максима:

 

Една лъжа, повтаряна достатъчно често, става истина.[116]

 

Две думи за автора на горните лъжи, които той представя като истина. Самият Костадин Чакъров изобщо не е беден. Партията го е назначила за преуспяващ бизнесмен“. Сиромах! Дай Боже всекиму…

 

Не веднъж съм изтъквал, че неговите две дъщери са във Великобритания, а синът му във Виена. Повече от 22 години този идеологически касапин не спира да облъчва обществото с измамите си и да тиражира болшевишките догми. Щом като комунизЪмът на неговия сайбия е толкова хубав, защо не изпрати отрочетата си в Сибир, да речем? Или поне в Москва. А им осигури безметежно бъдеще в два от бастионите на капитализма, срещу който уж толкова усърдно се бори. През това време оглавяваше една от нароилите се комунистически партии…

 

Зарежете това влечуго на милиционерщината, изпълзяло от мазетата на Държавна сигурност. (Хвалил се е, че бил полковник от ония служби. Имам свидетел.) Вгледайте се в образа на диктатора, който по-рано, в началото на промените, е изваял този суяк.

 

Тридесет и пет годишното управление на Тодор Живков се крепеше върху два основни стълбавъоръжената сила и репресията, която приемаше различни цветове и форми през този период, и подкрепата, и доверието, с което той се ползваше от страна на съветското ръководство. Тези два фактора действаха безотказно и трайно формираха у него убеждението, че при всички сложни ситуации той ще остане на върха[117]

 

Ха сега, де! Кога да му вярвате?

 

 

 

Когато лакей отиде пред вратата на ада,

дяволите затварят портите[118]

 

 

 

По-нататък Чакъров заявява:

 

Истината бе, че Тодор Живков не обичаше да работи в Политбюро и Министерския съвет с ярки личности, още повече ако те показваха и белези на непокорство и можеха да смутят царящия покой.[119] Вземете стенограмите на Политбюро и ще видите позицията на неговите членове – надпреварваха се да го ласкаят, и то по най-безсрамен начин. Спомням си, че един изпревари всички, като каза: „Ние трябва да сме щастливи само от това, че дишаме един въздух с другаря Тодор Живков.

 

Стилът на работа и действие, който бе възприет от членовете на Политбюро, бе съобразен с неговите теоретически и политически амбиции, с личния манталитет на Живков и неговите характерологични особености

 

Така например не бе позволено на член на Политбюро, секретар на Централния комитет или министър да излезе с публична идея или своя програма, макар и в рамките на министерството или в друга ограничена сфера на дейност. Това се наказваше като недисциплинираност, авантюра, големеене и т.н. Друго правило бе, че на публично място не можеш да държиш реч, ако на две-три места не се спомене априлската линия и ролята на Тодор Живков

 

Опасно бе да се излиза в присъствието на Тодор Живков със собствени ярки доклади и речи. Той оставаше недоволен и не скриваше това с оценки, като „празно теоретизиране“, „отвлечена абстракция“ и т.н. Обикновено няколко души следяха за изказванията и публичните прояви на ръководителите от първия ешелон и докладваха дали са спазили правилата на играта.[120]

 

Big Brother is watching you!

 

Без да му мигне окото, през 1990 г.личният съветникна Живков, другарят Костадин Чакъров, изпълнител на малки партии на Татовата флейта, отделя цели страници, за да изобличи нелегалното и партизанското минало на своя доскорошен господар, от чиято ръка се е хранил, при това семейно и обилно. Преразказва спомени на нявгашни терористи от отряда „Чавдар“, комунистически функционери, вади пето и шесто асо от ръкава си, само и само да спечели играта срещу Тато. Сега пее съвсем друга песен.

 

Комунист!

 

Участието му [на Живков] в преврата на 9 септември 1944 г. [дотогава събитието беше възвеличавано като Социалистическа революция] – пише Чакъров, – „е описвано многократно и на него едва ли трябва да се спираме. В познатия до 10 ноември 1989 г. панегеричен стил историци и биографи изграждаха версията за ръководната роля на Тодор Живков при подготовката и осъществяването на въоръжената акция за завземането на властта в София.[121]

 

С типична комунистическа подлост и нагаждачество, Костадин Чакъров не спира да каканиже срещу своя доскорошен бос:

 

Един обаче от тази биографи [на Тодор Живков] – известният специалист по история на социалистическа България [?!] проф. д-р Мито Исусовпредставя в частен разговор по-друга картина за участието на Живков в тази акция [преврата на 9 септември 1944 г.]: недоказано присъствие във въстаническия щаб, загадъчна поява едва след приключването на решителните действия, не по-малко загадъчно изчезване за близо ден след това преломно събитие и т.н.[122]

 

Не ви ли впечатли болшевишката безпринципност, двуличие и дебелоочие? Мито Исусов прави кариера благодарение на Тато, чийто официален биограф е. Обаче „представя в частен разговор по-друга картина за участието на Живков в тази акция“! Колко долно, низко, безнравствено!

 

През последните години на Живковата диктатура един от споменатите слухари, които са дебнелиизказванията и публичните проявидажена ръководителите от първия ешелони са докладвали за това, е бил другарят Андрей Венцелов Райчев. Дори донасял засобствената си съпруга.[123]

 

Представяте ли си що за персони са кадрите, които той и приближения му кръжец издигна? На това място стигаме до качеството на интелигенцията или на „елита“, както с изумително безсрамие ни налагат това още по-широко понятие. От прекалено дълго време представителите на тазиелитнаинтелигенция са образец на продажност. Многократно използвам перифраза на стих от болшевишки поет, за да ги окачествя така: „На всяка власт наемната помия.

 

Когато „народът“ се отъждествява с тази смрад, по-нататъшният му друм се оказва кьор-сокакзадънена улица. Няма изход от готовността за слугуване. Вчера на чужди окупатори и диктатори, днес на колониални администратори, утре, може би, на извънземни господари… Достатъчно е да припомня уникалния пример на безчестие, предложен от уважавания и днес придворен поет на диктатора, Любомир Левчев:

 

Благодаря Ви, другарю Живков, за вдъхновението, което сте ни давали… Не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков.

 

Трудно ще намерите друг народ, който, ако има право на избор, да търпи такова нравствено нищожество. Да отхвърля истината. Да бяга от действителността. Да не се интересува от миналото, нито от това кой, кой е, какъв е бил, какво е говорил и вършил. Тук всичко е обърнато наопаки. Сега. Тази е причината безподобни подлизурковци, „минетчии на комунистическата партия“, двулични гъзомийци да виреят. Те са възможни в такава средав почва, обилно наторявана от клозетниците.

 

Неизбежно трябва да се спра и на външните ласкатели. Докато в Москва дерялиправешкия тупа̀н, на Запад го ценяли. В своята докладна записка до министъра на външните работи Петър Младенов, неговият заместник Любен Гоцев, генерал от Държавна сигурност, който отговарял за посещението на бившия американски президент Ричард Никсън у нас, писал:

 

След обяда, който др. Тодор Живков даде, в колата на път за резиденцията си, Р. Никсън каза приблизително следното: „Моля, предайте на г-н Т. Живков още веднъж, че аз съм много удовлетворен от разговора, който имах с него. Благодаря му още веднъж и за обяда. И като Президент, и като частно лице съм пътувал много. Познавам много държавни глави и политически лидери. Възхитен съм от г-н Живков, като човек и политик, от личността му. Той е Президент с бърза мисъл е политическа реакция, и усет. Г-н Живков защитава твърдо становището си в диалога, което аз разбирам и уважавам. Той е приятен събеседник, който познава дълбоко международните проблеми, изслушва с внимание събеседника си. Горното, предайте на г-н Живков от мое име.[124] (Вижте илюстрацията.)

 

Като спомня що за тупа̀н беше правешкият първобитко, с какви ли примитиви се е срещал Никсън? На вас, които не знаете, и не се доверявате на нищо друго, освен на политпросветниците от официалните медии и учебните кръчми, пардон – заведения, сигурно всичко ви се струва част от обичайната куртоазия. А не е така. Ричард Никсън се оказа фалшивантикомунист“, специално назначен да разследва антиамериканската дейност, та да отврати хората от преследването на комунизма. А за болшевиките, някога изпратени от Ню Йорк за Санкт Петербург, да стане възможно спокойното обратно завръщане в САЩ. Където да се настаняват в институциите, от които зависи оформянето на масовото съзнание университети, колежи, медии, даже в най-висши правителствени служби от ранга на Държавния департамент, ЦРУ и т.н.[125]

 

Нататък процесът е ясен. Резултатите от него виждаме днес.

 

Преди да стане президент, Ричард Никсън е бил социалист. Но на вас ви казват обратното – „десен“, „републиканец“, „консерватор“… Гумените глави се хващат на тази идеологическа, пропагандна стръв. Въдицата, на която е закачена, е най-прекият път към геената.

 

Септемврийският брой от 1970 година на списание New Yorkсъдържа статия от харвардския професор Джон Кенет Гълбрайт – самият той отявлен социалист, озаглавена „Ричард Никсън и Великото социалистическо възраждане“.[126] Гълбрайт заявява:

 

„Може би г-н Никсън не е най-запаленият читател на Маркс. Но неговите (съветници), докторите Бърнс, Шулц и Маккракън, са отлични учени, които познават добре Марксовите трудове, и биха могли да доведат президента до там, че той да не изостава от тях. Извън всякакви отрицания е, че кризата, която помогна за втурването към социализма, беше проектирана от правителството

 

Д-р Гълбрайт започваше статията си със заявлението:

 

„Със сигурност най-малко предполагаемото развитие при управлението на Никсъновото правителство беше това ново доверие спрямо социализма. Срещат се и хора, които все още не са наясно с това. Други може би разтриват очите си, понеже, без съмнение, прогнозите изглеждаха тъкмо противоположните. Като противник на социализма г-н Никсън ни се струваше непоколебим…“

 

След което Гълбрайт продължава със списък на гигантските стъпки към социализъм, предприети от администрацията на Никсън. Когато човек тегли чертата след прочитането на тази статия, стига до извода, че социализмътбез значение дали идва от Демократическата или Републиканската партияе неизбежен. Друг харвардски социалист – д-р Артър Шлезинджър, също беше изрекъл повечето от тези неща:

 

Главните постижения на либерализма в миналото общо взето остават в законодателството. Но когато консерваторите си възстановят властта, либерализмът нараства и става все по-либерален. А по същия начин консерватизмът става все по-малко консервативен…“…

 

Уолтър Троън – външен наблюдател на “The Chicago Tribune” със своя лична рубрика в него и един от най-забележителните американски коментатори, съвсем правилно отбеляза:

 

„Известен факт е, че днес политиката на правителствата, независимо дали са на републиканците или на демократите, е по-близо до програмата на комунистическата партия от 1932 г., отколкото бяха програмите на собствените им партии през онази критична година. Преди повече от век, да бъда точен – през 1948 година, Карл Маркс провъзгласи своята програма[127] за социализиране на държавата вКомунистическия манифест“…

 

Но г-н Троън също е бил подведен да смята, че тенденцията е неизбежна:

 

Консерваторите трябва да бъдат достатъчно реалисти, за да признаят, че тази страна все повече затъва в социализъм и ще видим експанзията на федералното управление, без значение дали републиканците или демократите са на власт. Единственото предимство, което имат, е, че скоростта при управлението на Никсън ще бъде по-ниска, отколкото би била под властта на Хюбърт Х. Хъмфри[128]

 

На консерваторите ще им се наложи да признаят, че правителството на Никсън ще прегърне повечето от социализма на демократическата администрация, докато ще тръби, че ще оправи това…

 

Елитът пропагандира идеята за неизбежността на комунизма, като използва за това перверзните термини, употребявани при описанието на политическия спектър. Казват ни, че в крайната левица на политическия спектър намираме комунизма, който е диктаторски, по всеобщите признания. Но също така ни заявяват, че точно толкова се страхуват от противното на крайната левица, тоест – от крайната десница, на която лепят етикета „фашизъм“.

 

Постоянно ни говорят, че трябва да опитаме да останем по средата на пътя.[129] Място, което определят с термина „демокрация“. Но под който елитът разбира фейбиънския[130] (или пълзящия) социализъм. (Фактът, че от цели четиридесет години насам „средният пътнеразумно се придвижва все по-наляво, бива пренебрегван.)

 

Ето го отличният пример за използването на фалшиви други възможности. Предоставят ни да избираме между комунизъм (интернационален социализъм), от единия край на спектъра, и нацизъм (национален социализъм), от другия край, или фейбиънския социализъм по средата. Целият спектър е социалистически![131]

 

Стана ли ясно? Как е понастоящем? Слепи ли сте? Нима не виждате, как по най-нагъл и безочлив начин осъществяват целия план пред очите ни?

 

Действително „живеем в епохата на измамата“, както се пее в рефрена на съвсем нешлагерна поп-творба, представена ви единствено от мен.[132]

 

 

 

Политическата кариера… е зле платена

и неблагодарна професия, ако я практикуваш честно[133]

 

 

 

Честно е да призная, че уйдурматадемократизация и мирен преходбеше резултат от разбирателството и съвместните действия на елитите във Вашингтон и Москва. Естествено, със санкцията на реалните ръководители на света, които практически вече са и негови собственици.

 

Христоматиен е примерът със сина на Живковия ибрикчия Любомир ЛевчевВладимир. За него като пряк свидетел разказва политическия затворник на комунизма Янко Янков.

 

 

 

 

 

От няколко години Любомир-Левчевото изчадие пак е тук. Не е същото, по-зло е. Преподава в Американския университет в Горна Джумая. Завърна се като масон, илюминиран – вербуван, отвъд Океана. Подвизава се в средите нависшите интелектуалци“ – полуобразовани и неерудирани дребни просяци, излюпени в инкубаторите на БКП и нейните служби за партийна сигурност.

 

Янко Янков беше пенсиониран принудително като доцент в Пловдивския университетПаисий Хилендарски“. Поради навършена възраст, както формулираха изгонването му. Беше подготвил два труда: докторска дисертация и професура. Не допуснаха да ги защити. През това време Васил Мръчков, точно десет лета по-възрастен от Янков, преподаваше и май досега продължава да трови мозъците на студентите.

 

Когато веднъж публично повдигнах въпроса, че Мръчков следва да бъде съден заради упражнявания от него съдебен терор по поръчение на диктатора Живков в качеството му на главен прокурор през целия т. нар. Възродителен процес, анонимен младеж отправи обидни думи към мен. Видите ли, това нямало значение. Другарят Васил, секретен сътрудник на Държавна сигурност с псевдоним Юриста“, разбирал толкова много от трудово право?! Чудно ли е, че сме на това дередже? Виждате ли изход от всеобщото слабоумие, безразсъдност и безнравственост?

 

Не е без значение, че когато през 2004 година ГеоргиГоцеПърванов, мърсящ длъжността президент, реши да награди комунистическия престъпник Васил Мръчков с орден „Стара планина“, мюсюлманите протестираха. Мина време и Седефчов връчи на убиеца от село Сърмашик, Малкотърновско, днес Бръшлян, орден „Кирил и Методий“.

 

Така е в чалгарска Номенклатурия.

 

Сега ще ви представя още един – млад, роден от десетоноемврийската революция, както недоразуменията наричат преврата в БКП. Той е обратен вариант. Правел се е на противник, но е обърнал резбата. Казват, че и в живота е такъвбуквално… Нищо чудо, защото е внук и син на комунисти. Дядо му бил активен борец против фашизма и капитализма. Товарищ Костов, Иван Йорданович го беше допуснал тъй близо, че са ми доверявали: позанемареното мъжко Ленче от село Драгалевци взело да ревнува

 

Когато Костов беше приел ролята на Тошко Африкански и раздаваше дарове, удостои това момче с неустановена полова принадлежност и неопределен цвят на косата с правото да говори силно от телевизионния екран. То водеше рубриката „Гласове“, заела мястото наВсяка неделя“. Още тогава се чу познатата приказка, че са заменили един екскремент с друг. Ако перифразираме Владимир Волфович Еделщейн, познат като Жириновски:

 

БКП беше говно, а вие от СДС сте трикратно по-големи говна. Половината от вашата партия се състои от крадци и грабители, а другата половинаот милиционери и тайни ченгета.[134]

 

Този се правеше на „крайно десен“, едва ли не седерастки екстремист. Когато менторът му разтури коалицията, превърната от него в партия, и тръгна да основава нова, това дете на мрака с богословска диплома се записа сред учредителите. Днешният вариант на ДСБ е същият – „егати педерастите“, както през петдесетте задръстен провинциал оценил столичните момчета и момичета, събрали се на танци в читалище „Денкоглу“. Случката е истинска. А ние на шега наричахме улицата и читалището „Денкоглух“…

 

Да припомня, че тези комунистически отроци са извратеняци. Друса гикомплексът за властта, вождисткият комплекс, хомосексуалният комплекс на другаря Ленин“.[135] Държат непременно да са отгоре и в светлината на прожекторите. Независимо от цената, която плащат на сатаната. И наистина са сексуално покварени. Тази, с която въпросният раболепен лицемер делял постеля, за да споделя с нея и длъжностите, без бой признава:

 

От 25-годишна ходя с по-млади от мен. И понеже не могат да кажат, че съм тъпа или некадърна, ми казват бабиер, бабура. Често съм го чувала дори от колежки, които са по-възрастни от мен“, смее се тя и уточнява, че все пак вярва, че любовта ще й се случи отново.[136]

 

Спокойно и с чиста съвест, каквато тя изобщо никога не е имала, мога да й река, че е тъпа и некадърна. И какво от това? Тя пак плува на повърхността като екскремент, какъвто е.  Членувала е в БКП. Прочула се е с неимоверното пренебрежение към собствените си най-дребни остатъци от чест. Предлагала се е на кого ли не. Дъщеря е на сръбски комунист, признат у нас за активен борец против фашизма и капитализма. Любовникът или държанката й – знам ли – е със същото потекло. Ето че всичко е наред.

 

При това и двамата са типични представители на онова, което любимия на тълпите Христо Ботйов определил така:

 

… Само, знайте, за парата, като човекщо да прави? продава си и душата.[137]

 

Като революционер, макар и на думи, Ботйов не е знаелтози вид твари не са човеци. В интервю за болшевишко списание питат налялото мазнини серсемче кога за последен път са му предложили да прави политическа кариера“. И то отвръща:

 

Отказах, защото предложението не беше искрено. По-скоро искаха да ми сложат юздата на партийната дисциплина. Отказах и по друга сериозна причина. Зле платена и неблагодарна професия, ако я практикуваш честно. Да крада ми е пълна отврат… А да слагам вратовръзка ми се вижда направо налудничаво.[138] (Вижте илюстрацията.)

 

Типично по Ботйов… От което можем да извадим две заключения: Политиците са крадци, а журналистите проститутки. Не е ли така?

 

Та другарката, с която цитираният млад не будала две петилетки си лягала, вършеела из националната телевизия. После, след като трикратното ченге Х(р)ачо паднало и я понижили, цъфна в обкръжението Командирско. Щом сътвориха вестничето „Седем“, чието заглавие издаваше броя на читателите му, се настани в креслото на главния редактор. Конкубинчето й до нея, като заместник. Да си топлят кълките взаимно. Така тръгна тукашнатадемокрация“ – катонародна“. Само с комунисти и ченгета, или с наследници на такива.

 

Ако умножите една дума по същата, тя не придобива ново качество, нали? Колкото и комуняги да калесате задемократи“, не ще променят несвободата на тиранията. Те са неразделен елемент от нея.

 

Момчето с име на дърво се въртеше край Костов и заради ресторант „Синия лъв“, който Иван-Йордановото СДС му беше дал на изполицана тънък наем. Казват, че сестрата на съществото го коландряла. В мига, в който келепирът свърши, май и обичта в този съвсем не странен триъгълник изстина. А любимият на въпросната другарица спря да проявява желание да подпетява каката[139]

 

Разлюби и Гаргамел. Прехвърли политическите си чувства към машинно-тракторната станция и към неустоимата Патрашкова. Заедно със сина на Недялко Йорданов деляха чудесна буржоазна къща. Явно не им хареса, та й драснаха клечката… Ама какво съм се разбъбрил. Да се запознаем с позициите накоравото момче“, коетослед 10 години в леглотона каката янарекло курва“.

 

 

 

Еластични мозъци плюс гъвкава безсъвестност

са равни на безчестие

 

 

 

Този подвид на клозетниците се отличават с еластичния си мироглед, в чиято основа е залегнала парата, според Ботйовия стих. Поведението на съществото си е направо като ACаlternating current, променлив ток. Личи и в цитираното интервю с него:

 

Кога за последен път се възхитих(те) на български политик?

 

Възхищавах се на Иван Костов, но намирам това за проява на глупост.[140]

 

Ето какви дегенерати нарои Българската комунистическа партия майка просташка! Преди седем лета (дали е съвпадение с наименованието на Иван-Костовата газетка) недодялката с дървесно име обяви:

 

Евреите отстраниха кандидата, който се изказа срещу древни еврейски ръкописи.[141]

 

Явно по онова време авторът е вярвал вконспиративни теории“. Ала по-важно е продължението:

 

ЮНЕСКО си избра за шеф дъщерята на комунистически палач, която никога не се разграничи от престъпленията на баща си и общата им партия. В първия си коментар пред БНТ, след като бе избрана за генерален секретар на ЮНЕСКО, Ирина Бокова каза: „Този избор двайсет години след падането на Берлинската стена е и признание за усилията, които посткомунистическите страни положиха за своята демократизация“. Нямаше да спирам вниманието ви върху избора на г-жа Бокова, ако не беше това нейно изречение, което ме накара да се замисля [най-сетне] малко по-сериозно върху този факт. Някои биха го нарекли ирония на историята. Ирина Бокова оглави организация за културно сътрудничество, образование и мир и сама коментира този факт като признание на останалия свят към опитите Източна Европа да се раздели с комунизма.

 

Бащата на Ирина БоковаГеорги Боков, е установявал същия този комунизъм, като е избивал културния елит на българската нация след 9 септември 1944 година. На него и през ум не му е минавала идеята за културно сътрудничество и световен мир, когато с ботушите и шмайзера си е разбивал главата на Райко Алексиев – един от най-популярните български журналисти и интелектуалци (преди Девети едното не е изключвало другото). Близките на Райко Алексиев разказват, че тестисите и половите му органи буквално били смазани от ботушите на неговия мъчител. Той е загинал няколко дни след побоя в ужасни мъки, а убиецът му се е издигнал и дълго време беше главен редактор на „Работническо дело“ и член на ЦК на БКП.

 

Съдбата на Райко Алексиев е споделена от още хиляди българи писатели, учители, свещеници, банкери, едри и дребни предприемачи, музиканти, артисти, въобще цвета на българската нация, бих добавил – лицето, което е давало облика на тази нация. След като са ги убивали, Георги Боков и съпартийците му буквално са разграбвали имуществото им, като се започне от килимите в гостната и се свърши с бельото в гардероба. След това са се настанявали в домовете им, а някои от тази партизанска колибария дори са отглеждали прасета и кокошки в баните на апартаменти в центъра на София. Своеобразна българска културна революция. Освен че причини страдания на стотици хиляди хора, тя на практика прекъсна всички културни мостове на България с Европа.

 

Днес би трябвало да посрещнем с радост новината, че дъщерята на убиеца на Райко Алексиев е оглавила ЮНЕСКО. Ами не съм горд от това, че Бокова е българка и е станала директор на една, общо взето, безсмислена организация… Сега бих искал да поясня, че не прехвърлям греховете на баща й върху нея самата. Тя не е отговорна за неговите постъпки, но е отговорна, че се е възползвала от всички предимства, които нейното семейство е получило след това убийство. Добро образование, луксозен живот и най-вече – неравен старт, предимство от няколко десетилетия пред останалите българи.[142]

 

Тук „богословътзакъсва и издава, че магистърската му диплома е милиционерска, сатанинска. Защото сам Исус Христос, който за Храчков – преименуването е дело на секретния сътрудник „Ивайло“ – би трябвало да е Бог, когото да слави, е постановил:

 

Внимавайте с фалшивите пророци, които идват при вас в агнешки кожи, а отвътре са вълци, дебнещи плячка. Ще ги познаете по техните плодове.

 

Защо те берат грозде от трънки или смокини от магарешки бодили?

 

Тъй че всяко добро дърво дава добри плодове, но едно лошо дърво ражда лоши плодове. А добро дърво не може да даде лоши плодове, нито е възможно лошо дърво да роди добри плодове.

 

Всяко дърво, което не носи добри плодове, ще бъде отсечено и хвърлено в огъня. Така, по плодовете им ще ги познаете.[143]

 

Християни сме, но не до там.

 

У насхристиянствотое оставило главно външни напластявания: и черквите – някакви средновековнитреби“; в душитежалки, плачевни суеверия, ако изобщо ги има даже и тях. Онова дълбоко сътресение, присъщо на активното, реалното християнствоне е могло да се състои в духа на българина – поне не след богомилството. Тъй че какво чудно, дето нашенският човек е останал духовно беден“ – не се е обогатил духът му от дълбокото рало на „култивиращотовъздействие на християнското чудо… Тъй че „християнствотона трупащите се около черквитене беше проява на никакви „вярващи“.[144]

 

Тук всеки употребява Божието учение, както му е удобно. Плащаме всички. Наскоро, така се случи, след панихида за възможно най-близък човек, дъщеря ми попитала попа, дали цялата работа не представлява театрална постановка, нямаща нищо общо с Христос и вярата в него. Той й отговорил утвърдително

 

В творбата си дипломираният сквернослов Храчков прибягва до реминисценция – по същество справедлива:

 

Една вметка – не съм сигурен дали образованието в МГИМО (Московския държавен институт за международни отношения) е добро, във всеки случай вероятността да излезеш оттам като сътрудник на КГБ е равна, ако не и по-голяма, от тази да излезеш добре образован.[145]

 

Но да продължим – за комунистическия елит нямаше Желязна завеса. Той държеше останалите в подчинение, но неговите представители пътуваха спокойно в този свят и се ползваха от духовните и материалните му постижения. Тук разправяха, че те са вредни и упадъчни и забраняваха на останалите да мислят и живеят свободно. Когато същият този елит реши, че Желязната завеса трябва да падне, натресе на така наречените обикновени хора така наречения преход. Една изключително сложна трансформация, за която никой освен червения елит не беше подготвен. При това в България тя премина с животинска жестокост под знака на ежедневна агресивност, диктувана от същия манталитет, който преди половин век налагаше старата система чрез насилие и кръв.

 

Да ми разправя Ирина Бокова, че е получила признание за усилия, е нахално. Точно тя никога не е полагала никакви усилия. Само защото баща й е утрепал с ботушите си един голям български човек (а може би не само един). Не съм чул Ирина Божкова да поиска прошка за греха на баща си и неговата партия. Чул съм брат й да се гаври с трагедията, причинена от семейството и партията му на други хора, споменавайки за някакви вина и някакви мезета.

 

Има нещо ужасно перверзно в тази история бащите да избиват невинни хора с жестокостта на садисти, а децата им да ни говорят за мир, култура и разбирателство със заучени западни маниери. Пак казвам, не бива да съдим децата за престъпленията на родителите им, но е абсурдно, когато тези деца не само че не се разграничават от престъпленията на бащите си, но и цял живот се солидаризират с тях, а имат и претенции да ни бъдат ментори в новия демократичен свят. Не е толкова абсурдно обаче, че Бокова си намери място именно в ЮНЕСКО – една безсмислена организация, която години наред легализираше тоталитарните режими пред останалия свят. Неслучайно преди време САЩ и Великобритания я напуснаха с обвиненията, че пръска изключително много пари за безсмислено раздута администрация, която на всичкото отгоре се занимава с  комунистическа пропаганда. Великобритания се върна през 1997-а, а Щатите – едва през 2003 година.

 

Смешното е, че български политици, та дори и министърът на културата, започнаха да си правят тънки сметки за дебели културни проекти, а между другото, неефективността на тази организация може да се види от всеки, който е ходил до Несебър. Това, че този град бе сложен под егидата на ЮНЕСКО (звучи помпозно), не можа да го спаси от егидата на Митьо Очите и останалите български мутри, които го превърнаха в бетонен коптор. Това, което ЮНЕСКО можа да направи, бе да заплаши Несебър с изключване от своята егида. Ако това беше организация на място, би трябвало да не позволява подобни неща изобщо да се случват в нейните обекти, а не да ги констатира постфактум и да заплашва с изключване, защото самата тя не е предприела нищо преди това.[146]

 

Ако човек не знае що за птица е авторът, би могъл да се зарадва на писанието му. Обаче Храчков, кадър на БКП и нейните секретни служби, първо беше медийната икона на СДС. В Съюза Държавна сигурност, подобно на партията негова основателка, словото Божие трудно си пробива път. В замяна – пропагандните дърдорения на пребоядисаните комунета резонират в сърцата на седесариата. Това алчно червено момче беше любимец на т. нар. сини бабички. Повечето от тях бяха безмозъчни отпадъци от времето преди 9 септември 1944 година. Мнозинството – продали душите си по различни причини: от елементарния страх за живота, през оцеляването, до кариерата. Значителен брой се оказаха червени опортюнисти, търсещи нови места за припек подсиньотослънце Костов, Иван Йорданович.

 

 

 

Професия безчестник и продажен търгаш

 

 

 

Да, цената се оказа висока. Но не веднъж съм напомнял, че когато Господ иска да съсипе някого, първо му взима ума. Тук, след 45 годининародна власти милиционерски камшик, той и без друго не беше в изобилие

 

Както споменах, младежът с име на дърво стана съучредител на Костовата лична партия ДСБ. По време, когато всеки с акъла си, не би трябвало да изпитва съмнение, че мургавият съветски възпитаник от комунистически род, винаги гонещ ползата, е просто внедрено лице на БКП в псевдо опозицията. Което не попречи на Дачков да приеме позицията на негова патерица. А сетнеда се отрече отсиния вожд и учител“.

 

Изминаха по-малко от седем лазарника. Време, през което той се сближи с тетевенския старшина от машинно-тракторната станция на ония служби, с Недялко-Йордановото синче, с набедения за банкер мошеник и крупен милиционерски далавераджия Цветан Василев. За да попадне в онази мрежа, която Интернационалът взе да плете, та уж да постави Бокова, Ирина Георгиевна, начело на ООН.

 

Изборът беше предизвестен. Тя, „милата“, купена с високи заплати, имоти в САЩ и охолни старини зад Атлантика в обкръжението на уредената си челяд от червени чаавета, служеше за мюре. Нищо повече. Присъствието на Хитлери-Клинтъновата сватя на върха на кампанията не е оправдание за алчното малоумие на Дачковците, а утежняващо вината обстоятелство. А Станишеви винаги са на фитка

 

Така се стигна до апологията на Бокова, която отрича цялото Явор-Дачковосиньотворчество. Сякаш като опит за извинение и искане на прошка от седерастите, десебарите и останалите гъзари, то начева с опит за връщане към Командирските корени. По-скоро прилича на опит за използване на Гаргамел като пешкир:

 

Председателят на ДСБ Иван Костов изпрати поздравително писмо, от свое име и от името на партията до г-жа Ирина Бокова по повод избирането й за генерален директор на ЮНЕСКО. „Вашият избор на този престижен пост в деня на независимостта на България е изключително висока оценка за нашата страна и възвръща националното ни самочувствие“, се казва в текста. В края на писмото Иван Костов изразява увереност, че изборът на Ирина Бокова ще съдейства за съхранението и популяризирането на богатото културно наследство на България. Медиен център ДСБ, 25 септември 2009 г., София.

 

Няма грешка. Правилно сте прочели. През 2009 година Иван Костов пише на Ирина Бокова: „Вашият избор на този престижен пост в деня на независимостта на България е изключително висока оценка за нашата страна и възвръща националното ни самочувствие“.

 

Как хубаво го е казал г-н Костов. И не само от свое име, а от името на партията ДСБ, за която по това време гласуваха около 235 000 души, все антикомунисти. Не помня някой от тях да се е възмутил от думите на лидера на ДСБ, нито съм прочел в изданията на „Америка за Българияпотресени коментари по повод избирането на Ирина Бокова за Генерален директор на ЮНЕСКО. Нещо повече – в „Капитал“ се появиха хвалебствени статии за нея, написани в „най-добрите“ традиции в жанра. Ето един произволно избран цитат

  

„В детството й, по време на периода с плисирани полички, плитки и панделки, на Ирина са възлагали надежди… като пианист. До големия подиум и концертния роял в зала „България“ не се е стигнало, но часовете упражнения в гами и технически етюди са възпитали в нея целенасоченост, която впоследствие й помага да стигне до сцената на голямата дипломация. Дори и сега, когато има възможност, Бокова практикува позабравените си изпълнителски умения на пианото, подарено от сътрудниците в ЮНЕСКО за 60-годишния й юбилей.

 

Когато говори с някого, Ирина Бокова винаги гледа в очите. Слуша, без да прекъсва събеседника. Бързо анализира казаното и отсява плявата. Оценява остроумния виц, смехът й е заразителен. Яде по малко, предпочита свежа храна, алкохолрядко, обича прясно изстискан плодов сок. [Липсват ми анализи на изпражненията и урината й.] Бокова се движи постоянно, ходи бързо. Късно вечер плува, през зимата кара ски. Спортува колкото и когато може. Спортната закалка ще й бъде от полза по време на олимпийския маратон, който предстои.“[147][148]

 

Криминалистите знаят добре, че по неписано правило убийците винаги се връщат на местопрестъплението. Някаква невидима сила ги насочва обратно там, където са лишили някого от живот. Същото важи и за политическите престъпници. Наспорили сме на примери и то не от вчера. Цялата история на т. нар. Трета българска държава (твърде смешно, след като изворите ни доказват история, продължила най-малко 35-хиляди години) е изпъстрена с образци на приспособенството.

 

Впрочем писмото на Иван Костов до Бокова“ – подчертава Дачков, наречен Явор, – „е напълно нормална и адекватна политическа реакция. Днешната атака срещу нея от внезапно събудилите се антикомунисти обаче не е. Особено след като нейната кандидатура за генерален секретар на ООН бе подкрепена официално и от правителството на Бойко Борисов, което се води за дясно.

 

Освен това акцията срещу Ирина Бокова е политическа, а не идеологическа [каква е разликата]. След като не успяха да провалят номинацията й, хората от лагера около Кристалина Георгиева, Росен Плевнелиев и остатъците от ДСБ се опитват да намалят шансовете й в решаващата битка за този пост. Насищането на българските медии и интернет с негативни публикации за Бокова трябва да въоръжи с аргументи евентуалните противници на нейния избор. 

 

Казвам евентуални, защото до последния момент държавите и политиците, от които зависи този избор, ще правят изчисления, ще водят преговори и щетъргуват“ позициите си. Ако отзвукът от родните публикации на „възмутените антикомунисти“ намери място в авторитетни западни издания, около името на Ирина Бокова ще се създаде скандален ореол, което автоматично ще намали шансовете й. Това именно е и целта на яростната атака, която се засили, след като Бойко Борисов най-накрая потвърди номинацията на Бокова. Това няма нищо общо с антикомунизма и е пошла конюнктурна позиция, която от самото начало е изцяло деструктивна

 

Ирина Бокова бе номинирана от правителството на Пламен Орешарски, а администрацията на Даниел Митов застана изцяло зад нейната кандидатура. Продължителното мълчание на Бойко Борисов по въпроса обаче даде възможност на Кристалина Георгиева да се активира, а лагерът около нея сериозно да саботира официалната кандидатура на България за поста генерален секретар на ООН

 

Отлично осведомени източници от МВнР разказват как Кристалина Георгиева лично е звъняла на Даниел Митов, за да се самопредлага, и го е поставяла в доста неудобна ситуация, при положение че нито той, нито екипът му във Външно са имали колебания относно кандидатурата на Бокова и напълно са я подкрепяли още от самото начало на своя мандат. И това е нормалната политическа позиция в случая. Едва ли има професионален политик в България, който да не знае, че шансът страната ни да получи толкова висок международен пост е рядък, случва се веднъж на десетилетия и е истинска проява на малоумие да бъде провален от самите българи. На всичкото отгоре с антикомунистически патос на уста от хора, тясно обвързани с комунистическата номенклатура и ДС

 

Когато Ирина Бокова оглави ЮНЕСКО преди седем години, а днешните й противници намираха това за чудесно, аз написах коментар срещу този избор. В него излагах тезите, които чета днес от хора, които тогава буквално се гнусяха от антикомунизма. Намираха го за демоде и отживелица. Коментарът ми бе по-скоро плод на разочарованието от факта, че наследниците на БКП и ДС се оказаха победителите в прехода. В текста наранената емоция бе основен мотив, а чувството за несправедливост фундаменталната теза. Единственият ми аргумент срещу Ирина Бокова бе, че е дъщеря на баща си, което не е никакъв аргумент. В интерес на истината нито тогава, нито сега се сещам за нещо друго, което може да се каже срещу тази жена

 

Тогава написах, че изборът й е срам за България, защото отъждествявах България със собствената си представа за нея. Не ми минаваше и през ум, че поне 80% от българите одобряват този избор и не само че не го намират за срамен, а много от тях се гордеят с него. И че антикомунистите са само една малка част от българския народ. Сега мисля, че срамът е за всички нас, които в годините гласувахме за сините и които не можахме да излъчим алтернатива на комунистическото наследство. Ние сме си виновни, а не световната конспирация, „вечната АмбърДС, Путин и КГБ. Най-голямата перверзия обаче е днешният антикомунизъм на бивши комунисти, доносници и комсомолски деятели. Сталинка от Първо главно и Плевнелиев от благоевградското БКП са днешните остриета на антикомунизма, защото американският мейнстрийм е такъв. Истинска срамота

 

Впрочем един от техните ментори е Иван Кръстев,[149] който е и гуруто на журналистиката отАмерика за България“. Иван Кръстев е син на Йото Кръстев, член на ЦК на БКП и главен редактор на „Народна младеж“. Преди тридесет години Иван е приемал учениците от софийската английска гимназия в комсомола. Бил е комсомолски секретар на гимназията. От известно време пише редовно заНю Йорк Таймс“ и често попада в класациите за най-влиятелните хора в световната политика. Последното съвсем не е преувеличено, а мнението на Кръстев стига до политици от ранга на Ангела Меркел. Според логиката на подопечните му днешни антикомунисти той няма право на това, а агентите „Ивайло“, „Сашо 11“ , „Алберт“ и прочее трябва да го обявят за пета колона на Путин в сърцето на Сорос. Това е безумие. Някаква лудост, която се отключи с нова сила след протестите от лятото на 2013 г.[150]

 

Не ви ли направи впечатление двойнственият подход към произхода на обектите, които нещото с горско название обследва? При разнищването на Бокова, двукратно заявява, че „не прехвърля греховете на баща й върху нея самата. Тя не е отговорна за неговите постъпки.“ Но не престава да разнищва родителя и брата на кагебистката.

 

Съгласен съм, така е редно. Съвсем правилно е. Обаче отношението му спрямо не по-малко отвратителния дори физически син на Йото Кръстев подходът му е различен. Поне не личи да си спомня своите собствени корени и „антикомунизъм на наследник на комунисти, доносници и комсомолски деятели“.  Дървокомунистическо. Което ще рече – възможно най-лошо. Подлежащо на задължително отсичане и изгаряне. Вместо това габровско-врачанската алчно червена фашистка издънка с клеветнически уклони предлага:

 

Но да се върнем на Ирина Бокова.

 

Нейните политически противници в България нямаха смелостта да се изправят в директен сблъсък, а подмолните действия на Кристалина Георгева очертават изчерпателно интригантския образ на новоизлюпените антикомунисти около Росен Плевнелиев, изваден от ръкава на Иво Прокопиев. Самата Кристалина Георгиева този път не успя да се пласира в любимата си позитивна светлина. Във фокуса на прожекторите попадна грандиозната й амбиция без покритие. Това, че продължава медийната кампания срещу Бокова само за да я провали, издава дребнав характер и болезнена завист. Ето защо не вярвам в този пошъл театър, който се опитва да маскира личните амбиции на няколко души като общонационална вълна на антикомунистическото възмущение. Няма такова, а настоящата медийна истеричност в протестърски стил се прави само и единствено с деструктивна целИрина Бокова да не стане генерален секретар на ООН. Това е глупаво и нелепо.“[151]

 

Последното изречение представлява самооценка. Останалото е за пари. Момчетата и момичетата от медиите постоянно доказват, колко прави са всички, които ги смятат за проститутки. Премахват изключенията.

 

Някой може да рече, че правя реклама на такива отпадъци в човешки вид. Стар журналист ме е учил, че види ли човек тахтаба, трябва да я смачка. Защото бързо се размножават. Това правило отдавна изглежда невалидно по тези земи. Никой, освен комунистите, не го прилага. Пък и това да им е „рекламата“. Зависи от светогледа и морала на аудиторията.

 

Добре е, че понякога те, комунетата, се спречкват и сбиват помежду си. Винаги словесно. Никога физически. Партията отглеждаше страхливци. Такива бяха и нейните герои“, образците, които медийните курви следват. За това – след малко.

 

Явор Дачков, Любица Кулезич, Георги Коритаров, преди тях Тома Томов, Иван Гарелов, Кеворк Кеворкян, Валери Найденов, Велизар Енчев, Пиги Маринкова, Иво Инджев, Клара Маринова, Петьо Блъсков, Светла Отрова, Асен Агов – цялото ченгесарско ятопроявяваха идентична променливост на схващанията. Ако се доверим на висшата психология – и на характера. Те са банални, евтини и лесно достъпни държанки, обладани от комплекса на властта, хомосексуалния комплекс на другаря Ленин. Такъв беше и техният довчерашен модел на поведение – самият Тодор Замфиркьов, когото галено наричаха Тато.

 

 

 

Страхлив мерзавец беше Тато,

такива са и рожбите му – чалгарците

 

 

 

Не се изненадвайте от същата лъкатушеща нестабилност на Б.Б. Тя смята Живков за свой учител. Затова е така непостоянна. През годините правешкият потуранко проявяваше колебливост и повратливост, свойствени за онези, които са продали душите си на дявола. Преди всичко – за комунистите. Предлагам извадки на неговите AC-позиции през годините.

 

 

 

 

 

Какъввелик теоретиксме имали! Господи, същото продължава.

 

Главният сатрап се епротивопоставял на Системата“. Сиреч – самобичувал се е като ислямски сектант?! Кога? А следите от раните навярно се измерват със стотици милиони долари и преуспяването на неговите наследници.

 

За „двете Българиивижте по-горе доклада на Живковия наследник Петър Младенов.

 

Обаче Замфиркьов или Тато, както предпочитате, е изрекъл нещо свръх съществено: „първичната партийна организация това е партията“. Сега редовите комунисти искат да си избършат ръцете с номенклатурата. Нямат никакво основание. Те съставляваха темелите на престъпния комунистически режим. Стъпили върху техните рамене, компартийните гаулайтери извършваха криминалните си деяния: унищожаваха българите, ликвидираха стопанството

 

Няма колективна вина. Другото е параван, зад който Живковите наследници – на „Позитано20 и на „Раковски134, се скриха. Това прикритие послужи на съда, за да утвърди неправдата, като изпра бандитизма им. Затова, когато липсва истинско правораздаване, вината не винаги е лична.

 

Що се отнася до „подготвените хора“, сатрапът, отличаващ се синтелекта, ерудицията и образованието си“, просто е огласил насоката. Тогава е стартирал преходътсподготвените хора“, впоследствие превърнали комунистическата номенклатура в класа от богаташи. Венцислав Димитров, Красимир Стойчев, Иван Костов, Александър Божков, Красен Станчев, крупните идеолози на грабежа в БСП и ДПС, не са били търсени с фенери. По онова време е бил проведен подборът им. Днес го наричат кастинг. Окончателното раздаване на текста с ролите им е станало в навечерието на промените.

 

Затова на приетия за член на БКП товарищ Иван Йорданович му е било спестено връчването на червения партиен билет. Пак по тази причина комунистите Желю Желев, Блага Димитрова, Георги Спасов, Петко Симеонов, ченгетата Костадин Тренчев, Петър Берон, наскоро пукналият Румен Данов, Любомир и Юлий Павлови, Стефан Гайтанджиев, соросоидът Румен Воденичаров и прочие мискини оглавиха промените. Под ръководството на щаба в ЦК на БКП помагаха за провеждането на мирния преход“.

 

Което означаваше връщането на БКП с повече от век назад. Преди онази мрачна 1881 година, когато Благоев, Кирков и Габровски поставили началото на организирания тероризъм у нас. Зад гърба си чувстваха братските рамене на Вашингтон и Москва.

 

Donc, les choses sont vraiment. So things really are. Така стоят нещата в действителност.

 

Преди да се върнем към въпроса дали комунистическият тиранин на България е обслужвал едновременно Москва, Лондон и собственото си семейство, нека се върнем към септември 1944 г. Тогава България фактически престава да съществува. Насетне тя винаги ще бъде залиняващо, клонящо към финал васално образувание.

 

Интересен е фактът, че Тодор Живков на 10 септември 1944 година се насочва направо към полицията и с Мирчо Спасов са едни от първите, които залавят полицейски архиви. Те организират задържането на полицейските сътрудници. За този период Тодор Живков не обичаше да си спомня. Той избягваше да говори за връзките си с Мирчо Спасов по това време, когато и двамата са работили за известен период в новосформираната Народна милиция.[152]

 

 

 

 

 

Ясно е защо е било необходимо всичко това, нали? Както и реакциите на Първия, когато става такъв. Страхът ги е преследвал. Тодор Живков и Мирчо Спасов са бързали да заличат следите си на агенти на Гешев. Само с документи ли се пише историята?…

 

 

 

Слуги на себе си и на мамон

 

 

 

По онова време обаче Живков не се радвал на особена почит. Той бил външно тяло в тогавашната партийна върхушка. Изпъкнал едва, когато кандисал да го използват като митингово копие по време на процеса срещу комунистическия убиец Трайчо Костов и останалите „врагове с партиен билет“.

 

Ако руските, британските и други тайни служби не разсекретят архивите си отпреди 70 години, няма как да узнаем какво точно е ставало. Така твърдят официалнитеисторици“, които искат фактура за рушвет

 

За мен повечето неща са ясни.

 

През 1946 г. се открива разработка по проучването на Тодор Живков за факти, сочещи връзките му с Гешев и за евентуалното установяване на неговите действия като английски агент. Разработката носи кодовото наименование „Таралеж“ – псевдоним, под който се предполага, че е работил Тодор Живков с Гешев. Любопитно е, че тази операция начева още през 1946 година, когато в страната не се е надигнала вълната на познатия по сталинския модел култ към личността. Процесът срещу видния партиен ръководител Трайчо Костов е далеч. Досиетата на комунисти и ръководители започват да се правят едва през 1949 г. след посочения процес. Какви са били основанията за това? Очевидно налице са някои сериозни съмнения, тъй като през 1946 г. психоза и шпиономания все още няма, а и тогава Тодор Живков е втори секретар на Областния комитет на партията.[153]

 

Разработката тогава се води от полковник [Димитър] Мурджев – впоследствие началник на контраразузнавателната служба.[154] Едва ли е чисто съвпадение това, че по-късно, като началник на Втори отдел на Държавна сигурност, той поема през 1951 г. разработката и по издирването на Гешев. Очевидно имало е пресичане на много логически нишки в двете разработки, за да се поверят те на един и същи офицер.

 

Това бе човекът, за когото Тодор Живков си спомняше много често до онзи ден14 юли 1989 г. – когато на сутрешното кафе със съветниците от кабинета му в 10,00 часа бе докладвано, че генерал Мурджев (вече пенсионер) е починал.

 

Живков започна да си спомня как в ония години е бил разработван. Същият Мурджев бил ходил при съпругата му Мара Малеева с въпрос: „Ти познаваш ли добре тоя човек?“ Тя му отговорила твърдо отрицателно [?!] и дори го изгонила. Живков продължи: „Аз знаех, че меразработваткато английски агент. Имах доверено лице, което бе в Държавна сигурност. То ми каза: „Другарю Живков, ние те разработваме, но ако се стигне до арест, ще те предупредя

 

По това време (1950-1952 г.) по нареждане на първия партиен ръководител Вълко Червенков в цялата страна са назначени комисии, които издирват компрометиращи материали за хора, замесени във връзки с полицията

 

И тук възниква още една голяма въпросителна. При една от срещите на Вълко Червенков със Сталин (1952 г.) последният му нарежда да спрат дейността на комисиите по издирването на агент-провокатори в комунистическата партия?

 

Защо? Какво се е случило? До какво ще се доберат тия комисиидо факти, които са неизгодни или може би вече известни на Сталин и съветските специални служби? Иначе с какво може да се обясни жестът на Сталин? Едва ли като акт на хуманизъм…

 

Съдбата на разработката „Таралеж“ е решена през 1956 г. По заповед на министъра на вътрешните работи е дадено указание да не се четат материалите.[155]

 

Три неща правят впечатление. Намекът, че Сталин е запазил съветските агенти у нас.

 

Друго, че сам Живков споменава за разработката му като британски агент. Знаем, че няма дим без огън… Народът е казал: Гузен негонен бяга. Но през 1989 г., когато уж на майтап споменава разработката за своето британско шпионство, Тато не просто е на върха. Наясно е, че му предстои да го отстъпи. Но без да се притеснява за далечното си минало.

 

И трето, как, когато Съветите свалят Червенков и му дават властта уж за малко, но се оказва за дълго, той прекратява разработката. Но не мъсти на Мурджев. Даже го прави генерал! Многозначително. Противно на всеобщото мнение, включително и на Костадин Чакъров, че е злопаметен, което посочих в предходна публикация от настоящата поредица. Нещо повече, поверява живота на своята любима дъщеря Людмила на сина на Мурджев, който става неин личен телохранител!

 

Обаче кой е споменатият Димитър Мурджев? Тодор Балкански пише:

 

Димитър Мурджев, палачът от Лесичово, става генерал.[156]

 

Ако помните, съпругата на „десния експерт на прехода“ – другаря Красен Станчев, съветски възпитаник и син на завеждащ отдел в ЦК на БКП, е издънка на рода Жулеви, масовите убийци от село Лесичово, Пазарджишко. Селото, което било известно катоМалката Москва“![157]

 

Освен в убийствата на останалите почтени селяни от Лесичово, комунистическият изверг Димитър Мурджев е участвал в ликвидирането на собствения си тъст! Бащата на съпругата му Богдана Генова КотеваМурджева бил фелдшер. Другарката Мурджева говори за своя баща и за майка си безлично, в трето лице – „мъжът й“, „жена му, майка ми“?! Това не са хора, уверявам ви.

 

Авторът я пита:

 

Госпожо Мурджева,[158] не можехте ли да спасите баща си?

 

Богдана: „Не можех. Бях партиен член. Това го изискваше дисциплинатаМного грешки направихме! Много кръв проляхме![159]

 

Изроди! Никой не им подири сметка. Те продължават да виреят сред нас и то в разкошни условия. Техните потомци ни ръководят. Гаврят се, като участват в т. нар. протести. А това обезумяло стадо ги приема! Не ми достига вярата, не съм чак такъв християнин.

 

Не прощавам и не забравям! И искам реванш! Но не за някакви 23 години, а за всичките близо 70 на комунистическото робство. Кръвта на невинните жертви зове! Глухи ли сте? Не чувате ли?

 

Според Живко Попов, кумец на Мирчо Спасов, чиято съпруга Юлия е била любовница на своя кумсатрапа, синът на Мурджеви също Димитърофицерът от УБО, който охранявал телесата на Людмила, билагент на Москва“.[160] Сякаш самият заместник-министър на външните работи и офицер от Първо главно не е бил? Сам Попов е не по-малък престъпник от останалите.

 

Но възможно ли е Тодор Живков наистина да е бил агент на британските секретни служби? Защо не?

 

При първата ми поява като телевизионен водещ вечерта на 4 април 2005 г. в тогава петнадесетминутното предаване „Между редовете“ на кабеларката СКАТ, се случи във вестник „24 часа“ от следващия ден върху цяла страница да бъде поместено интервю с български комунистически шпионин в Лондон. Избрах да коментирам тъкмо него, защото ченгето беше заплело в на пръв поглед странна мрежа няколко любопитни и донякъде познати ми теми.

 

Във въпросното интервю някой си Паско Божков, представен като „бивш контраразузнавач“, признаваше стъпката, която бил предприел:

 

Аз се отвратих и предадох тоталитарния режим в България и най-вече нечистоплътната личност на Тодор Живков и неговата клика. Моите „критици“, бивши комунисти и бивши служители на ДС, бих предложил да признаят, че и те знаят по нещичко за покушението [на Георги Марков в Лондон през септември 1978 г.]. Да престанат да се страхуват от сянката на комунизма, както и да се бият в гърдите, че са най-добрите българи.[161]

 

Ха кажете, че не е късмет. Поредната „случайност“.

 

Сега, когато знам кой е офицерът Стефанов – приятелят на покойния, Слава Богу, комунистическия престъпник, агент на Държавна сигурност, оръжеен търговец и туристически олигарх Младен Мутафчийски, ме напушва смях. Питам се, как ли се е почувствал по време на интервюто агент „Академика“, подписал се под него с името Огнян Стефанов. Тогава знаех само за болшевишкия произход и личното комунистическо офицерско минало на този секретен сътрудник на Държавна сигурност. По-късно узнах, че „синът на полка“ е следвал в… СССР.

 

Sub sole nihil novi estнищо ново под слънцето.

 

 

 

Бихте решили, че е невъзможно убиец социопат

да има запалени последователи, но грешите[162]

 

 

 

Интервюто е илюстрирано със снимка, която показва ченгето Паско Божков, най-вляво, седнало до назначения милионер, шефа на „МултигрупИлия Павлов, ортака му Костадин Тренчев, сътрудничка на „Подкрепа“ и бившия Симеон ІІ. (Виж илюстрацията.)

 

От сигурен източник, който нямам право да издам засега, знам: Още от началото на седемдесетте години Георги Пирински, Любен Гоцев и други дейци на БКП итихия фронтса навестявали Симеон Сакскобургготев в подарения му от еврейския генерал Франциско Франко мадридски дом.

 

Текстът под фотографията, която виждате, изяснява, че тя е заснета през 1994 г.  от експрестолонаследника Кардам в хотел „Риц“ във Вашингтон. Което разкрива откога са се водили преговорите за доставката на Симо Мадридски у нас. И кои милиционерски фигури са ги водели.

 

В интервюто се изяснява ролята на Владимир Белчев в убийството на писателя Георги Марков. По онова време той е посланик на НРБ във Великобритания.

 

Да уточня: Владимир е син на члена на Политбюро на ЦК на БКП и на Държавния съвет Борис Велчев. Сам член на ЦК на БКП, той е баща на доскорошния главен прокурор Борис Велчевбивш юридически съветник на президента ГеоргиГоцеПърванов и настоящ конституционен съдия.

 

Сами съдете какво е помръднало на тази територия, окупирана от болшевиките!

 

Според Паско Божков, Георги Марков бил убит от Държавна сигурност по заповед на Първия.

 

Работатаса свършили хора от групатаостри мероприятиякъм Първо главно управление. Съпругата на шефа й беше лична секретарка на Живков.[163]

 

Става дума за генерал Иван Горинов, съпруг на дългогодишната Живкова секретарка и любовница Ангелина със същата фамилия. Това е нейният втори брак. Първият е с другаря Христо Матов от същото тесто. Известно е, че съпругът й се развежда, след като разбира, че двамата им синовеВалентин и Камен, не са от него, а от Тато!

 

Когато поотраснали, приликата им с Живков станала очевадна! Промените завариха Валентин Матов като посланик на социалистическа България във Великото херцогство Люксембург. Не там, а в съседна Белгия, той завъртя далавера с Елена Аспаруховаснаха на Бригадир Бриго Аспарухов, съпруга на брат му, който също е бил ченге. На свой ред тази оправна комунистка е била заместничка на Емил Дойнов, докато братът на Огнян – член на Политбюро на ЦК на БКП и министър на промишлеността и електрониката, оглавявал Външнотърговското обединениеТехника“. Това е тема, която отдавна минах.

 

Никой не е докоснат. Те пак са тук и са си същите!

 

Когато ченгето Паско вади малко известни факти около неразкритото убийство на Георги Марков, не пропуска да отбележи, че това е било „лична война“ на Тодор Живков срещу Георги Марков.

 

Живков беше бесен на Георги Марков, защото му беше любимец и ходеше с него на лов, а после избяга.[164]

 

Твърдението за „бягствотое съмнително, най-меко казано. Джери Марков заминава с редовен задграничен паспорт, в който са положени изходна и съответните входни визиза Италия, където Държавна сигурност е изпратила брат му Никола, и за ФРГ.[165] В мемоарите си Тато уверява, че преди да поеме на Запад, авторът наЗадочни репортажи за България“ го навестил в служебния му кабинет, за да се сбогуват. Не твърдя, че Живков изнася истината. Но е отпечатано, има го черно на бяло…

 

Това е между другото.

 

Обаче действалият в чужбина и хартисал там контраразузнавач продължава:

 

Всичко [свързано с убийството на Георги Марков] се върти все около КГБ, нашето участие някак се размива. Англичаните или не искат, или са изключително некадърни да се справят с тази задача.[166]

 

Запитан „защо все пак англичаните не извадиха нищо“, Паско Божков отговаря:

 

Може би тайната се крие в слабостта им към Тодор Живков.

 

Лондон към Живков?

 

– Когато бях в контраразузнаването, имах официално разрешение да проуча всичко около личността на полицейския шеф отпреди 9 септември 1944 г. Николай Гешев. Това име бе станало легенда. След проверката на много документи стигнах до заключението, че англичаните са го изкарали от България през Турция по свой коридор и той се е озовал в Лондон. Имах поверителен разговор с човек от британските служби, който категорично заяви, че до 1957-1958 г. Гешев е работил за британските служби. Не просто сътрудничил, а работил.

 

Какво означава това за България?

 

– Ако са верни дори част от твърденията, че Гешев е вербувал за свои агенти немалко комунистически функционери, сред които и Тодор Живков, то той, респективно службите в Лондон, са имали влияние в тези среди. Априлският пленум през 1956 г. се е провел, без да се водят стенограми на заседанията. Ако някой може да каже точно кой е присъствал на този пленум, кой се е изказал, какво е казал, кои и как са гласували – нещата биха били ясни. Щом Гешев е работил за англичаните, ясно за какво става дума.

 

Искате да кажете, че Англия е повлияла на Априлския пленум?

 

– Имала е свой фаворит и той е станал ръководител на партията, а по-късно и на държавата. Това не означава, че се е срещал тайно с английски шпиони и че е предавал шифрограми. Има начини за осъществяване на контакт по време на официални визити.

 

Все пак звучи неправдоподобно?

 

– Възможно ли е да съществуват Ким Филби и Уиндзорската [грешка от невежеството и на двете събеседващи ченгета – Кеймбриджката] петорка, петима асове от британския шпионаж, които са работили за Москва по убеждения, а не за пари [глупости], а не да допускаме обратния случай.

 

Поне не са известни примери.

 

В ДС веднъж ме извика висш шеф и разпореди да вземем на разработка зам.-шефа на Народното събрание Георги Кулишев[167] и президента на БОК и член на МОК ген. Владимир Стойчев. Тогавашният шеф на КДС[168] Ангел Солаков казал, че не им е чиста работата и сигурно са агенти на британските служби. Заповедта си е заповед и веднага прикрепихме хора, започнахме и подслушване. След известно време ме вика Тодор Нецов, беше ми пряк шеф, и обявява край на разработката. Тодор Живков лично забранил да пипаме тези двамата.[169]

 

Обикновено комунистическите пропагандатори вплитат в едно истини, полуистини и откровени лъжи. Усъмних се, че „Априлският пленум през 1956 г. се е провел, без да се водят стенограми на заседанията“. Достигнах до известие, че след 46 години укриване, през 2002 г. те са били обнародвани в отделна брошура. Даже срещнах библиографска справка.[170]

 

Допускате, че това е било възможно без знанието на съветските наставници на туземните ни комунисти? Наивници.

 

Някой ще ме упрекне, че опровергавам Божия завет, който многократно съм цитирал. Ще сгреши.

 

Да, Исус Христос ни е завещал:

 

Никой човек не може да слугува на двама господари; защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или ще почита единия, и ще презре другия. Не можете да служите на Бога и на мамон (богатството).[171]

 

Нека поразсъждаваме над висшата и неоспорима Божия правда.

 

Не, драги мои. Тодор Живков винаги е имал един господар. Освен това, като истински комунист, той никога не е вярвал в Христос. Неговият бог е същият като на всички, замесени от това тесто. Този бог е споменатият от Спасителя на човечеството мамонпарите.

 

 

My name is Bond, Todor Bond[172] или Живков шпионинът

 

 

Няма да обсъждам сведенията за Никола Гешев. В случая интересно е дали наистина Тодор Живков е бил негов агент и по тази линияи британски? В първите месеци на престрояването даже настоящиятАлександър Морозов“, който не дава прашинка да падне върхусвятотоза него име на покойния диктатор, мачкал народа безцеремонно цели 35 години, проявява колебливост. Усукващият се като шантонерка на пилон комунист Костадин Чакъров пита:

 

Познавал ли се е Тодор Живков с Никола Гешев? Да! И това не са разговори и спомени на негови колеги и работници от Държавната печатница, където работи от 1929 г. Това аз зная от личен разговор с него[173]

 

Обсъждали нападките срещу члена на Политбюро Чудомир Александров и министъра на просветата Александър Фол. Миналото на двамата било „съмнително“. На първия – не лично, а покрай съпругата му, която имала „роднински връзки с бивши полицаи“. Свалиха го и изпадна в немилост до смъртта си.[174]

 

Вторият оцеля. Въпрекифактите, които бяха събрани още през 70-те годиниза връзките на баща му с двореца, за участието му в цензурата на комунистическите книги и списания и т.н. Сега казват, че служил и на Гешев.

 

Всъщност ставаше дума за известния през 30-те години театрален режисьор Николай Фол. Неговият син, настоящият университетски професор по тракология Александър Фол, дълги години беше „дясната ръка“ на Людмила Живкова като първи заместник-председател на Комитета за култура и министър на народната просвета. Разследванията около бащата бяха направени именно във връзка с високите назначения на сина… Ала професорът оставаше безапелационно лансиран от дъщерята, а след нейната смърт през 1981 г. – и от бащата.

 

Въпреки слуховете за освобождаване от длъжност Александър Фол държа портфейла на Министерството на просветата толкова дълго, че в това отношение няма съперници сред своите предходници от 1878 г. насетне. Освободен беше от тази длъжност едва когато начело на Министерския съвет застана Георги Атанасов – също историк, питаещ още от студентските години антипатии към Александър Фол.

 

Ала последният остана в Централния комитет, т.е. в горния пласт наноменклатурата“, в управленския резерв на ЖивковФиаското на Живков означаваше и край на политическата кариера на университетския преподавател, наричан злостно от някои свои колеги „царедвореца“.

 

Случайни ли бяха тези симпатии на семейство Живкови към Александър Фол? Едва ли, защото в същия наш разговор във връзка с бащата Тодор Живков ми каза следното: „Познавам Николай Фол още от 30-те годиниБлагодарен бях на Николай Фол.“

 

Тодор Живков замълча. След малко каза: „А що се отнася до Гешев, аз го познавах. Попадал съм при него. Той беше един много умен и хитър полицай.“…

 

Попитах го: „А всъщност какво е станало с Гешев?“ Веднага рязко ми отговори: „Той е убит! В навечерието на 9 септември 1944 г. едно отделение съветски парашутисти правят десант на турската граница и го убиват!“

 

Каза го категорично, противно на всички търсачи на Гешев, които отделиха почти 15 години, за да попаднат на негова следа. Версията е несъстоятелна…

 

Имало ли е връзка и зависимост между Никола Гешев и Тодор Живков – в този ред, друг е бил изключен? Това трудно ще узнаем с пълна сигурност. Лично аз отдавна, много преди цитираното интервю, нямам съмнения и в двете. Да, Тато от село Правец, Софийско, се е родеел с литературния герой на елементарния английски писател Иън ФлемингДжеймс Бонд, агент 007. И двамата са били “on Her Majestys Secret Service”.[175]

 

Първо, когато през 1934 г. арестуват Тодор Живков като комунист, той се отрича от членството си в партията. Запазен е протокол от разпит година по-късно, от 14 февруари 1935 г. Тогава бъдещият Тато собственоръчно пише, че като печатарски работник е членувал в Българския графичен съюз. Бил е член и на Младежкия земеделски съюз Врабча 1. „Не съм членувал в никакви комунистически организации. Нито съм взимал участие по комунистически трибуни.(Виж илюстрацията – документа вляво.)

 

Но на 6 март 1934 г. същият младеж заявява, че е членувал в „Типографския работнически съюз преди една година бех член на младешката националлиберална организация.

Освен тези организации в други не се числа.

 

От предното му задържане са минали по-малко от три седмици. Може би полицаите са били твърде тъпи и са забравяли? Или не са завеждали дела на арестуваните?

 

Смърди.

 

Но по-любопитно е, че на 21 януари 1934 г. Живков обяснява как е попаднал в клуб на Работническата партия. Хазяинът му го пратил да дири друг кираджия. За да му предаде, че, ако не си плати наема, ще бъде даден на съд. Замфиркьов подирил съквартиранта си в студентския стол. И като не го намерил, отишъл „в клуба на Работническата партия“. (Виж илюстрацията – документа вдясно.)

 

Малко по-късно, във вече споменатия Протокол за разпит от 6 март 1934 г. другарят Тодор Живков, който още не знае, че му предстои да стане „пръв партиен и държавен ръководител“ на Народна република България, направо предава някой си Н. П. Янчев. На втората страница (виж илюстрацията) той директно и собственоръчно декларира:

 

Впоследствие узнахъ че Н. П. Янчевъ е комунист.[176]

 

Какво ли е последвало за този Янчев? Кой бръщолеви глупостите, че Тато не е бил агент? Какво друго е това писание, ако не донос?

 

Горе-долу по същото време „със заповед № 34 от 13.ІІ.1934 г. на директора на полицията ПреславскиГешев бива назначен за групов началник“…[177] Нищо не намеквам. Съвпадение

 

Прескачам недоказани твърдения от сорта, че „Тодор Живков е бил агент № 5 на Гешев, затова не е осъждан въпреки многото разпити“.[178]

 

Достатъчно е, че с предателството си другарят Живков е обрекъл на санкции Н. П. Янчев. Тъй като през април 1924 година Върховният касационен съд закрива БКП и свързаните с нея организации и национализира имуществото им.[179] Членството в партията е инкриминирано, тоест – подлежи на съдебно преследване и наказание с лишаване от свобода.

 

Комунистите са материалистикелепирджии. И невиждани в историята кариеристи. Затова с лекота променят становищата си, доколкото ги имат. В самото начало на промените, когато беше сменил господаря си и се водеше съветник на Андрей Луканов, днешният основен защитник на кървавия комунистически диктатор Тодор ЗамфиркьовЖивков, другарят Костадин Чакъров, доста сериозно се беше заровил в миналото на бившия си чорбаджия. И коджа го натопи.

 

В своите първи спомени, издадени още през 1990 г., Чакъров описва поредица от разкази на видни стари комунисти, но и на бивши полицейски служители, които споделяли онова, което знаели за миналото на Първия като агент на Гешев.[180]

 

Нататък същият автор, в достоверността на чиято памет се съмнявам, се спира на събития, станали непосредствено след 9 септември 1944 г. За тях му вярвам. Те са масово тиражирани сред населението. Предаваха се от ухо на ухо още преди 10 ноември 1989 г.

 

Кой от поколенията, родени преди 1960 година, не беше чувал как през септември Тодор Живков и Мирчо Спасов се заключили в мазето на столичния хотел Славянска беседа и горили документи. За бащата на един от главните Виденови приватизатори и съпруг на криещата се в Южна Африка Веска Меджедиевасобственичка на първото частно село у нас, Румен Спасов,[181] се знае, че беше садист.

 

През март 1990 г. българската общественост беше потресена от разкритията във връзка с лагерите занеблагонадеждни елементи“, съществували край град Ловеч и село Скравена в края на 50-те и началото на 60-те години. [Те изцяло тежат на съвестта на Тодор Живков и сатрапите край него.] Третирането на лагеристите тук било аналогично на режима в нацистките концлагери. Оказа се, че като заместник-министър на вътрешните работи Мирчо Спасов пряко е отговарял за тези лагери и нерядко е участвал в изтезанията

 

Срещу Мирчо Спасов бе заведено следствие. Онова, което се оказа скрито под лакираната повърхност на неговите опровержения, беше повече от подводната част на айсберга. Нашите данни ни позволяват да характеризираме този човек като една от най-зловещите фигури в историята на България след 9 септември 1944 година. С него са свързани повече тъмни дела около убийствата и репресиите през този период.

 

Тук Мирчо Спасов е встихиятаси. Избива лично или предава за убиване десетки хора, цели семейства загиват по негова заповед. Като началник на областното управление на МВР избива семейството и потомците на баба Тонка Обретенова, известна със своето родолюбие и жертвоготовност поборничка от епохата на българската националосвободителна революция. Поводът е нелеп и формален, както при повечето от тези случаи: синът на баба Тонка, Никола Обретенов,[182] който също е активен революционер от времето на Възраждането, бил областен началник в град Русе. Нещо повече – труповете на избитите по нареждане на Мирчо Спасов били хвърляни в Дунава. Те достигнали отсрещния бряг и румънските власти заплашвали с дипломатически скандал.

 

Ето и един спомен на генерал Костадин Христов: „С Мирчо Спасов арестувахме един полицейски служител по прякор Пилето. Водихме го за предаване на комендантството. Изостанах десетина метра по лична работа и чух няколко изстрела. Дотичах и видях Пилето да лежи убит. Попитах Мирчо Спасов защо го уби, а той ми отвърна: „Така му се пада, неговата мама полицейска.

 

По неотдавна публикувания разказ на бившия началник на Държавна сигурност и по-късно вътрешен министър Руси Христозов в дирекция на Народната милиция в дните непосредствено след 9 септември 1944 г. е имало изградена група за разстрелване на арестуваните, в която най-активно участие взима Мирчо Спасов. Чувал съм лично от самия Тодор Живков да говори с известна доза страх, че не познава друг като Мирчо Спасов, който да е убивал толкова много хора през ония години.

 

Случайно ли Мирчо Спасов е един от първите, които на 9 септември 1944 г. лично участва не къде да е, а в завземането на сградата на Дирекция на полицията? Той е един от хората, които първи имат достъп до полицейските архиви.

 

В споменатото изложение Мирчо Спасов отхъврля обвинението, че се е стремял към тези архиви, за да заличи следите от миналата си провокаторска дейност. Аргументите му обаче не са убедителни, липсва им проверената документална основа.

 

Любопитен е фактът, че като младеж Мирчо Спасов е имал склонност към криминални прояви. Известен е бил с прякора Мирчо Белята. Някои дейци от района на градчето Белово си спомнят, че е причаквал с нож завръщащите се от пазар в Пазарджик и ги е заставял да си дават парите от продажбата на зеленчуци.

 

Известно е, че Мирчо Спасов също е в полезрението на Гешев[183]

 

Достатъчно. Престъпници! Рамо до рамо с касапина на хора Мирчо Спасов е бил Тодор Живков. Свидетели са разказвали как лично е заклал с брадва неудобен нему човек в Банкя!

 

За пореден път никой не успява да опровергае Господ Бог. Защото Той е безгрешен и притежава единствената, върховната истина.

 

Ако някой не е разбрал, си остава за негова сметка.

 

 

 

 

 

 

Следва.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

За връзка с автора:

mejdu_redovete@abv.bg

 

 

 

 

 

 

 

От сърце благодаря на всички досегашни дарители.

 

 

Този и за кой ли път – специално за постоянната щедрост на Лиляна П. Р. от град Раковски, Красимира Н., Карина Н. и Веселин Н. от Пловдив, Анатолий Й. К. от Сливен, Милан К. К. от Варна.

 

 

Моля, извинете за нахалството, но за да се получават дарения независимо по какъв начин, е необходимо изписването на четирите имена на получателката:

 

 

Светла Кирилова Хайтова – Ифандиева.

 

 

Бог да ви въздаделично на вас, и на всички, които помагат за съществуването на сайта! Също така – да закриля всички добри хора. И да ги води към истината, сиреч – към свободата.

 

 

Признавам, надявах се, че поне половината от регистрираните посетители са съмишленици. И биха подкрепили тази медия с 50 стотинки или 1 лев месечно. Уви…

За улеснение, в страницата за дарения вече прилагам и адрес за изпращане на пощенски записи.

 

Сметката е така устроена, че не мога да известявам имената и броя на дарителите по банков път.

 

Съдейки по сумите, за себе си съм сигурен, че повечето дарители са едни и същи хора, които искрено помагат за съществуването на тази медия. Няма как да издържа дълго по този начин. Никой от тези благородни сърца не е длъжен на останалите, нито на мен.

 

Повтарям, че сметката е направена така, та да не се узнава нищо, в т.ч. броят, имената, адресите на дарителите и изпратените суми. Понякога научавам само броя на постъпленията от страната и чужбина и то само благодарение на ласкавото отношение на служителките.

 

Истина ви казвам: за да продължи да действа тази медия, е необходима вашата щедрост. Не преувеличавам. И няма как това да става с доброволните пожертвования само на едни и същи предани читатели.

 

Преди известно време в „Агора“ един анонимен подлец и клеветник ви посъветва: „Не хранете Ифандиев!

 

Изглежда мнозинството послуша съвета му.

 

 

Не желая никой да ме храни“. Но не съм в състояние да работя по 12-14 часа дневно, без моят труд да намери поне елементарна материална оценка. Пък и обикновено безплатните неща не са качествени.

 

В интерес на истината, с парите от вашите дарения успявам не само да поддържам сайта, който премина на по-висока такса, но и да си платя сметката за достъп в интернет. Може би още някои съвсем дребни неща. Толкова.

 

Преди доста време един от вас, който не се крие – чудесният специалист по английски език, преводач и преподавател Петър Коритаров, ми изпрати прилична за моите разбирания сума 50 лева. Когато предложих да я върна, защото ми се стори прекалена, той ми писа, четова е най-изгодната сделка в живота му“. Защото срещу тези „нищожни пари“ получаваогромен обем информация“.

 

 

Явно само шепа приятели на медията мислят така. Регистрираните посетители са повече от 1300. Гастрольорите са поне още толкова. Дори половината от редовните да са злонамерени, остават 650. Всеки от тях да внася по 1 лев месечно10 до 12 лева годишно, бих могъл да продължа. Това ще рече отказ от един не скъп вестник на четири седмици.

 

Не става… Но ще се боря, докато мога.

 

Явно няма необходимост от такъв тип публицистика. Истината вълнува малцина. Има по-важни неща…

 

Не съдя никого. Изцяло приемам, че вината е в мен, защото не откликвам на злободневието.

 

Признавам, че ми е късно да се променям.

 

Въпреки всичко, съобщавам, че можете да изразите щедростта си като изпращате малки суми на един пощенски адрес и на две сметки с един и същ титуляр, обявени в рубриката „Даренияпод главата на сайта или вдясно на основната страница, както и по пощата чрез запис на посочения адрес.

 

 

Достатъчно е да натиснете този бутон (позиция) и цялата информация ще се покаже.

 

 

Неудобно е, но поради преследванията няма друг начин.

 

 

По-добре е повече хора, и по разбираеми причини имигрантите, да помагат с малки суми, отколкото обратнотомалцинас големи.

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОСТЪП ДО ПРОЕКТОЗАКОНА ЗА ДЕКОМУНИЗЦИЯ

 

 

Всеки, който прояви желание да разполага с копие от текста на Проектозакона за декомунизация, може да го прочете или придобие от online:

 

http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0

 

 

 

 

 

 

 

ГЛЕДАЙТЕ В ИНТЕРНЕТ

 

Побързайте да гледате видеозаписите на старите издания на предаванетоДиагноза с Георги Ифандиев“, защото вече ги изтриват.

 

В YouTube от online:

 

http://www.youtube.com/results?search_query=%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2&suggested_categories=25&page=3

 

И във VBOX7 от online:

 

http://vbox7.com/tag:%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2

 

Записите са достъпни благодарение на усилията на Юри Комсалов от Скандинавия и на Марко П. от Великобритания.

 

 

 

 

 

 

ТЕХНИЧЕСКИ УТОЧНЕНИЯ

 

Ако размерът на текста ви затруднява и използвате търсачката Google, отидете в менюто горе на страницата, спрете върху третата възможна позиция отляво надясно и щракнете (кликнете) върху нея – ViewИзглед. Щракнете (кликнете) веднъж, за да се отворят възможностите. След което слезте надолу до седмата възможна – ZoomУвеличение, и изберете процента, с който да увеличите размера на страницата, без да я повреждате. Препоръчваме 150 процента.

 

Ако щракнете (кликнете) върху която и да е илюстрация, тя се увеличава. За да я върнете в предишния й размер, натиснете върху хиксчето“ в горната лява част на илюстрацията.

 

Ако щракнете (кликнете) върху номер на бележка под линия, автоматично ще попаднете на нея. За да се върнете в текста, моля, щракнете (кликнете) отново върху същия номер, но на бележката под линия.

 

Вече спокойно можете да четете всички публикации. Достатъчно е да влезете в някоя страница, например в „Диагнозите ми“, и горе вдясно да намерите бутона „Назад“. Натискате го (щраквате, кликвате върху него) и всички публикации се показват.

 

 

Системите за форуми работят по следния начин:

 

 

Има категории и всяка от тях има един или повече форуми. Във всеки един форум се пускат теми (posts), които хората дискутират.

В нашия случай, няма нужда от излишно категоризиране. Ето я структурата за момента:

 

 

Форум: „За сайта“:

 

 

Описание: „Тук можете да споделите Вашата градивна критика относно сайта и да докладвате грешките, които сте открили в него.“

 

 

Форум: „За предаването“:

 

 

Описание: „Тук можете да обсъждате проблемите, посочени в статиите. Какво е Вашето мнение? За или против? Защо?“

 

Форумната система, която ползваме, има екстрата да създава нова тема в момента, в който Вие пуснете статия. Активирано е. Също така има възможността за показване на профил на човек или пък за редактиране на собствения.

 

 

  • Как да създадете нова тема във форума?

 

 

Отидете в страница „Агора“. След което изберете в кой форум ще пишете – да речем избирате „За сайта“. Зарежда се нова страница в която ще видите бутон „Нова тема“. Оттам писането на тема е ясно.

 

 

  • Как да редактирате профила си през форума?

 

 

Отидете на страница „Контакти“. Има директна връзка „Редактиране на профила“.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

[1] За младите: Палмиро Толиати – Палмиро Микеле Никола Толиати – беше дългогодишен генерален секретар на Италианската комунистическа партия – от 1947 до 1964 година. Това беше най-многочислената политическа сила на Апенините. Също така – най-многобройната компартия в Западна Европа. Типичен опортюнист, роденият в Генуа Толиати започва пътя си от Италианската социалистическа партия. Но по-късно се пребоядисва. Приближен до Антонио Грамши, главния италиански марксист от началото на века, Палмиро става съучредител на Италианската комунистическа партия. Масон, той е представител на страната си в Коминтерна. През 1935 година, приемайки псевдонима Ерколе Ерколи става член на Секретариата на Коминтерна, където вече са Васил Коларов и Георги Димитров. През 1939 година е арестуван във Франция за… прокомунистическа и пронацистка пропаганда. Имигрира в СССР, където е под командването на Димитров. През 1944 година се завръща в родината си и прокламира, че Италия трябва да стане социалистическа република. Работата е на ръба, както се казва. Но „великите трима“ – Сталин, Чърчил и Рузвелт, изпълнявайки повелите на Братството, не разрешават. През петдесетте и шейсетте години, под ръководството на Палмиро Толиати, комунистическата партия представляваше втора политическа сила и имаше огромно влияние в страната. На парламентарните избори през 1963 г. Италианската комунистическа партия стана победител с 25, 2 на сто. Обаче никоя друга не я подкрепи и затова не успя да състави правителство. Всекидневникът й “L’Unita” – „Единството“ – беше финансиран не само от Москва. Грабеха нас, за да подпомагат „братската партия“. На 24 август 1964 година Толиати пукна в СССР по време на ваканция с любовницата си, с която живееха в тъй популярния през последните три десетилетия ленински брак. Помня като сега радостта на тате. Нарекоха град Ставропол на Волга, Куйбишевска област, Толиати. Той се превърна в автомобилна столица на Съветския съюз. Там през втората половина на шейсетте започна производството на “Fiat – 124” под марката „Жигули“, а по-късно – „Лада“. От търговията с тези автомобили, предоставена му от КГБ, започна възходът на прочутия еврейски олигарх Борис Березовски, смятан за „политически баща“ на Владимир Путин. Странното е, че по време на изгнанието на олиграха, който помогна за издигането и на хасидския послушник Роман Абрамович, с него се сближи дисидентът Владимир Буковски. Сякаш, за да препотвърди онова, което знаем от Бога и народа: Крушата не пада далече от дънера. „Лошо дърво не може да роди добър плод“. Бащата на Буковски – Константин, е бил съветски номенклатурчик, член на КПСС и един от ръководителите на Съюза на писателите на СССР.

[2] Ким Ду Бон (1886–1958) – корейски комунист и революционер, агент на Коминтерна. Един от създателите на КНДР, председател на Президиума на Върховното народно събрание на комунистическата сатрапия (1948–1957). Главатар на Комунистическата партия на Корея, на Новата народна партия на Корея и първият председател на Трудовата народна партия на Северна Корея – комунистическата партия на КНДР (1946–1949).

[3] Валтер Улбрихт (1893–1973) – германски комунист, който от юношеските си години станал член на прословутия Съюз „Спартак“ – комасонска, илюминатска ложа. Имигрант в СССР, от 1935 до 1943 г. той е кандидат-член на Изпълкома на Коминтерна. Един от основателите на Германската единна социалистическа партия – ГЕСП, комунистическата организация, която от 1948 година ръководеше ГДР. От 1953 до 1960 година Валтер Улбрихт беше първи секретар на ЦК на ГЕСП. За кратко, едновременно – и председател на Държавния съвет на ГДР.

[4] Матиаш Ракоши (1892–1971) – евреин, роден в градчето Ада, днес в Сърбия, унгарски комунистически деец, активист на Коминтерна, убеден и последователен сталинист. Той е бил първият лидер на Унгарската комунистическа партия (1945– 1956). Фактически – първият комунистически ръководител на комунистическата Унгарска народна република. Свален от Никита Хрушчов през 1956 г., Ракоши е приютен в Киргизката съветска социалистическа република. Малко преди да пукне, през 1970 година, Янош Кадър му предложил да се върне в родината си. Но под условие: да не се занимава с политическа дейност. Нещо, което по онова време тук изобщо не ни съобщиха. Чифутът отказа и година по-късно предаде призрака си, който носеше вместо душа, на сатаната в град Горки, СССР.

[5] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, Москва, 1989 г., стр. 80. Книгата е в библиотеката на автора и е подарък от Стоян Тенев от Смолян.

[6] Владимир Маяковский – „Владимир Ильич Ленин“, 1924 г.

[7] Пак там.

[8] Вж. “Bob Dylan criticised as ‘impolite and arrogant’ by Nobel academy member: Singer-songwriter’s failure to respond to phone calls from the Swedish Academy after being awarded the Nobel literature prize ‘unprecedented’” by Agence France-Presse, “The Observer”, theguardian.com, London, Saturday, 22 October 2016 г., online: https://www.theguardian.com/music/2016/oct/22/bob-dylan-criticised-as-impolite-and-arrogant-by-nobel-academy-member; “The $900,000 question behind Bob Dylan’s Nobel prize”, Reporting by Johan Sennero; editing by Alistair Scrutton and Mark Heinrich, Reuters, reuters.com, New York, NY, Tuesday, October 25, 2016 г., online:  http://www.reuters.com/article/us-nobel-prize-literature-dylan-idUSKCN12O25F

[9] Вж. “Bob Dylan now says will accept Nobel prize for literature”, Reuters, reuters.com, New York, NY, Friday, October 28, 2016 г., online: http://www.reuters.com/article/us-nobel-prize-literature-dylan-idUSKCN12S2OF

[10] Владимир Маяковский – „Владимир Ильич Ленин“, 1924 г.

[11] Правилно – Съветите.

[12] “I Saw te Russians Take Over Bulgaria” by Charles Lanius, “The Reader’s Digest”, Volume XLVII, No. 282, New York, NY, October 1945 г., стр. 16. Изданието с цитираната статия е в архива на автора.

[13] Григорий Климов – „Красная Каббала“, Издательство и типография „Советская Кубань“, Краснодар, 1996 г., стр. 28. Книгата е в библиотеката на автора.

[14] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 32-33.

[15] Иван Александрович Илин (1883–1954) – руски религиозен философ, писател и публицист, антикомунист, привърженик на Бялото движение и аргументиран критик на комунистическата власт в родината си, който нито за миг не е отстъпил от своите схващания и позиции. Прогонен със заповед на Ленин, имигрирал в Германия, а сетне в Швейцария. До самата си смърт не престанал да се стреми към организиране на борба против комунизма навсякъде по света. Неговите възгледи са повлияли на консервативни автори, които той приживе нито познавал, нито навярно би признал. За един от поклонниците му е смятан членът на КПСС Александър Солженицин – евреин. (Иванъ Александровичъ Ильинъ – „Кризис Безбожия“, 1935 г., стр. 7. Статията е достъпна в оригинал от online: http://imwerden.de/pdf/ilijn_krizis_bezbozhiya_1935.pdf)

[16] Игор Бунич – „Златото на партията“, Издателство „Прозорец“, София, 1995 г., стр. 121-122. Книгата е в библиотеката на автора.

[17] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 83-84.

[18] Иван Бакалов – „Цветан Килограмски – врачанският атентатор срещу Тодор Живков“, e-vestnik, e-vestnik.bg, София, 16 ноември 2009 г., online: http://e-vestnik.bg/7624

[19] Пак там.

[20] Пак там.

[21] Вж. Иван Славков – „Батето – 2 том“, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2010 г., стр. 76.

[22] Начело със слагача с шестокласно образование Георги Димитров – „Тарабата“ от село Ковачевци, Радомирско.

[23] Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 598, – Бел на Д. В.

[24] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 7-8.

[25] David Irving – “The War Between the Generals”, Focal Point, London, Parforce UK Ltd., 2003 г., Excerpts from “The Patton Papers 1940-1945” by Martin Blumenson, are reprinted by kind permission of Houghton Mifflin Company, Copyright © 1974 by Martin Blumenson, стр. 418-419.

[26] В Нюрнбергския процес.

[27] Първата книга на Библията – чиста фантасмагория, компилация от легенди и митове на други, по-древни народи.

[28] Douglas Reed – “The  Controversy of Zion”, The Noontide Press, Torrance, CA, Under licence from: Veritas Publishing  Company Pty., Ltd., Bullsbrook, Western Australia, 1985 г., стр. 397  или българското издание:  Дъглас Рид – “Спорът за Цион”, Издателство “Жар птица”, София, 2002 г., стр. 509-510.

[29] Chaim Weizmann, Barnet Litvinoff – “The Letters and Papers of Chaim Weizmann: December 1931-April 1952”, Transaction Publishers, Piscataway, NJ, 1983 г., стр. 286.

[30] Александр Зиновьев – „Зияющие высоты“, Éditions L’Âge d’Homme, Lausanne, 1976 г., стр. 133. Книгата е в архива на автора.

[31] Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 598, – Бел на Д. В.

[32] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 8.

[33] Основна сграда на британското правителство.

[34] Управител на провинция, нем.

[35] Winston Churchill – “Churchill by Himself: The Definitive Collection of Quotations”, Edited by Richard Langworth, PublicAffairs, Philadelphia, PA, 2008 г., стр. 346.

[36] Adolf Hitler – “Hitler’s Second Book”, Edited by Gerhard Weinberg, translated by Krista Smithр Enigma Books, New York, NY, 2003 г., стр. хх.

[37] Winston S. Churchill – “The Grand Alliance: The Second World War”, Houghton Mifflin, Boston, MA, 1950 г., стр. 370.

[38] Съкращение от Всесъюзна комунистическа партия (болшевики).

[39] Сталин И.В. Вопросы ленинизма… С. 416, – Бел. на Д.В. Последното не ви ли звучи познато? Не ви ли агитират по същия начин? Наскоро другарите Радан Кънев и Трайчо Трайков, произлизащи от ярки сталинистки семейства, възпитани в „добрия“ дух на задължителността и насилието, заявиха, че в Лондон разбрали: Тамошните наши сънародници имали един единствен начин да се почувстват значими. И той бил… гласуването на избори?! Когато пак заплямпате за „граждански дълг“ и „задължително гласуване“, се септнете с мисълта, че повтаряте тезите на Йосиф Висарионович Сталин. Коте ви прави отявлени сталинисти – престъпници, нереализирани, но потенциални масови убийци и грабители.

[40] Разбира се с автор Сталин.

[41] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 20.

[42] Gary Allen with Larry Abraham – “None Dare Call It Conspiracy”, Concord Press, Seal Beach, Ca, 1971 г., стр. 32. Книгата е в архива на автора.

[43] Жорж Йожен Сорел (1847–1922) – френски философ и теоретик на революционния синдикализъм, тръгнал от консерватизма, в това число монархизма, и преминал през марксизма. Смятал, че силата на митовете е вдъхновявала марксистите, анархокомунистите, социалистите. Приписват му и фашистите, които няма как да е познавал. Върл противник на елита, той не случайно често нападал еврейските банкери и индустриалци. За което досега го смятат за… „антисемит“. (Вж. напр. Zeev Sternhell – “Ni droite ni gauche, l’idéologie fasciste en France”, Folio Histoire, Éditions Fayart, Paris, 2012 г., стp. 243.)

[44] См. Сорель Ж. Размишления о насилии. М. 1907. С. 58, – Бел. на Д.В.

[45] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 34-35.

[46] Непозната земя, лат.

[47] Пак там, стр. 35.

[48] “New Deal”, което буквално ще рече „нова сделка“, може би „ново разпределение“, тя повтаря Сталиновия и Хитлеровия опит. Кой знае защо у нас е възприет преводът „нов курс“. Макар думата “deal” изобщо да няма такова значение. Вероятно пак въпрос на пропаганда.

[49] Вж. “Where did America’s missing millions go? Holodomor Lessons” by Boris Borisov, “TV-Novosti”, Channel “RT TV”, rt.com, Washington, DC, November 15, 2009 г., online: http://rt.com/news/prime-time/where-did-americas-missing-millions-go-holodomor-lessons/;  “Researcher: Famine Killed 7 Million in U.S. During “Great Depression” by Dmitry Lyskov, Pravda, infowars.com, Austin, TX, May 22, 2008 г., online: http://www.infowars.com/researcher-famine-killed-7-million-in-us-during-great-depression/

[50] Крис Джейми с рождено име Кристофър Джеймс Гилбърт – нашумял млад, чернокож американски поет и философ. (Criss Jami – “Killosophy: Killing Knowledge. Loving Wisdom”, Criss Jami, Lynchburg, VA, 2015 г., стp. 80.)

[51] Джордж Оруел – „1984“, Издателство „Профиздат“, София, 1989 г., Първа част – 3.

[52] Внешняя политика СССР, М., 1947. T. V. C. 602-603, – Бел на Д. В.

[53] Болеслав Берут, с псевдоними Яновски, Иванюк, Томаш, Бенковски, Рутковски (1892–1956) – полски комунистически деец, агент на съветските тайни служби, завършил Ленинската партийна школа в Москва през трийсетте. По поръчение на Коминтерна работил в Австрия, Чехословакия и у нас (1930—1932). Отявлен сталинист, станал първия президент на Полската народна република. От 1952 до смъртта си в Москва бил министър-председател и първи секретар на ЦК на Полската обединена работническа партия – ПОРП, компартията на тази страна. Живял с най-малко шест жени. От почти всички имал деца – законни или копелета.

[54] Чан Кайши (1887–1975) – китайски военен, политически деец и масон, генералисимус, който живеел на семейни отношения с Мао Дзедун – също масон и възпитаник на американско училище, агент на Службата за стратегически услуги, наследена от ЦРУ. Бил е председател на Националното събрание на Китай. Заедно с Мао, под ръководството на съветски и американски съветници, водят борба срещу нахлулите в страната им японци. След войната им заповядват да се разделят. Мао оглавява комунистически Китай, а Чан Кайши – националистически Тайван на остров Формоса, днес – Китайско Тайпе или само Тайпе.

[55] Дмитрий Волкогонов – „Триумф и трагедия: Политический портрет И.В.Сталина“, В 2-х книгах, Книга ІІ, Часть 2, Издательство Агенства печати Новости, вече цит. съч., стр. 8.

[56] Елин Пелин – „Няколко къси разговора с др. Георги Димитров“,  в. „Литературен фронт“, година V, брой 46, юли 1949 г., в: Елин Пелин – „Съчинения в шест тома“, Том VI – Статии, очерци, интервюта и беседи, Издателство „Български писател“, София, 1973 г., Глава: 1949 г.

[57] Това е другият Димитър Стоянов, за когото споменах преди малко. Роден в Сливен, като ученик станал член на РМС. После – и на БРП (к). Като студент в Прага е донасял. Но никой не допуска, че е бил такъв. Радой Ралин – с този псевдоним беше известен въпросният втори Димитър Стоянов, се е облажил от социализЪма с най-малко три апартамента. (Вж. напр. „Николай Колев-Босия: Кристалина Георгиева по кръщелно е… Сталинка! Лора Видинлиева ми предложи 1 милион подкуп“, едно интервю на Еми Мариянска, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 22 май 2012 г., online: http://www.blitz.bg/article/30459)

[58] Кирил Назъров – „Писатели в епигРАМКИ: Шаржове словесни за писатели известни“, ИК „Фльорир“, София, 2001 г., стр. 13.

[59] Блага Димитрова – „Огънят“, в: Блага Димитрова – „Стихове за вожда“, Издателство „Български писател“, София, 1950 г., стр. 55.

[60] Така е.

[61] Вж. Николай Колев – Босия – „Автобиография /продължение/“, bosia.blog.bg, София, 25 април 2011 г., online: http://bosia.blog.bg/drugi/2011/04/25/avtobiografiia-prodyljenie.735588

[62] Пенчо Ковачев – „Наде, щом Иван напусна СДС, ще влезе Йордан!“, в. „24 часа“, 24chasa.bg, София, 28 септември 2010 г., online: https://www.24chasa.bg/Article/623703

[63] Александър Йорданов – „Цялата наша Родина – негов паметник!“, вестник „Век 21“, vek21press.com, София, 9 ;d,j 2016 г., online: http://vek21press.com/index.php/2016/03/09/stalin-v-literaturata/

[64] Стефан Цанев – „На чекистите“, в: Иван Бакалов – „Ех, що не осъдихме зверствата на БКП. Или какво пише поетът Цанев преди и сега“, e-vestnik, София, 27 февруари 2014 г., online: http://e-vestnik.bg/20034

[65] Стефан Цанев – „Аз питам!“, поема, 1972 г., пак там.

[66] Георги Асьов – „Офицерът от резерва Красимир Райдовски: Кой сви милионите от членски внос в БКП?“, в. „Минаха години“, брой 14, София, 5 април 2011 г., стр. 7.

[67] „Дамян Дамянов – син на експредседателя на НС Райко Дамянов: „Славчо Варадинов от ДС искаше да подмие дупето на Живков и… да изпие водата“, едно интерю на Славей Костадинов, в. „Шоу“, брой 14 (596), София, сряда, 6 – 12 април 2011 г., ср. 62.

[68] Пак там.

[69] Това е част от моралния кодекс на клозетника от номенклатурна Чалгария, разбира се, според мен.

[70] Григорий Петрович Климов – „Божий народ“, Издательство и типография „Советская Кубань“, Издательство „Пересвет“, Краснодар, 1999 г., стр. 18, 24. Электронная версия, Киев, 1999 г. Цялата книга в pdf от online: http://reeed.ru/lib/books/bozhii_narod_/

[71] Сенчесто място, където в ранния следобед овчарите закарват овцете на хлад.

[72] Захарий Стоянов – „Христо Ботйов: Опит за биография”, Издателство „Захарий Стоянов”, София, 2001 г., стр. 52-53.

[73] Вж. Федор Михайлович Достоевский – „Ноябрь – Глава первая: II. Самый лакейский случай, какой только может быть“, във: Ф.М. Достоевский – „Собрание сочинений в 15 томах“, Том четырнадцатый – Дневник писателя. 1877, 1880, август 1881, Издательство „Наука“, Санкт-Петербург, 1995 г., стр. 347, online: http://www.rvb.ru/dostoevski/01text/vol14/01journal_77/314.htm

[74] Захарий Стоянов – „Христо Ботйов: Опит за биография“, Издателство „Захарий Стоянов”, вече цит. съч., стр. 122-123.

[75] „България“ от двамата й делегати Димитър Цанков и Марко Балабанов, Истина свободѝт Вы, – Ioaн. VІІІ, 32., Лондон, 1876, в: Марко Балабанов – „Страница от политическото ни Възраждане“, Издателство „Стефан Добрев“, София, 2013 г., стр. 467. Книгата е в библиотеката на автора.

[76] Вж. Захарий Стоянов – „Христо Ботйов: Опит за биография“, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2001 г., стр. 52-53.

[77] Нищо ново под слънцето, лат.

[78] Понеже във Финландия е имало. Тя била шведска.

[79] Те – т. нар. кулаци – се появиха само 10 години по-късно. В оправданията на комунистите за извършените от тях убийства без съд и присъда; в обвинителните актова не съдилищата им, кой знае защо наричани „народни“; в клеветите, които тяхната пропаганда и масови организации отправяха към работливите средни и по-заможни селяни.

[80] Цитат от: Никола Алтънков – „Нарекоха ги фашисти: Легионери, отецпаисиевци, ратници, бранници, родозащитници, кубратисти“, ТАНГРА ТанНакРа ИК, София, 2004 г., стр. 471-472.

[81] Типично левичарски извод. Само за пет години българите се връщат там, където са били в навечерието на войните. Погледнете сегашния свят. Катастрофа ли беше финансово-икономическата криза, официално обявена през септември 2008 година? Още нито една засегната страна не се е измъкнала от нейните лапи. А нима пак изкуствено предизвиканият срив на Нюйоркската фондова борса през 1929 година не послужил за проточване на мъките, за да послужи като един от поводите за Втората световна война? Предците ни не се молели, а работели. Затова България се превърнала в своеобразен магнит за изпадналите германци, австрийци, италианци…

[82] Така нареченият Народен дом при днешния Лъвов мост, някога Шарен. Сграда, построена от компартията с пари от Съветска Русия, която през двайсетте години била нещо като генерален щаб на червения терор. А след 9 септември 1944 година станала Дирекция на народната милиция и се превърнала в централа на нечовешките изтезания и разпити на българи, несъгласни с режима, или попаднали по друг начин в лапите на комунистическите палачи – невиждани изверги.

[83] Не забравяйте, че авторът е офицер, включил се в социалистическото движение. От това няма измъкване. Но е добре да чуем мнението на един участник във всички събития.

[84] Народен блок – коалиция на партии, управлявала България в периода 1931-1934. В нея влизали Демократическата партия, БЗНС Врабча 1, БЗНС – Стара Загора, Националлибералната партия и Радикалната партия. Доминиращо влияние има Демократическата партия, водена от Александър Малинов – масон, женен за еврейка. Цитираният текст е откъс от реч, произнесена през 1933 г.

[85] Предприятия, фирми. Така е било. Когато въвели доброволната пенсионна система, повече от 72 на сто от нашенци се самоосигурявали. Иначе казано – не били наемни работници, нямали началници. Свобода!

[86] Хр. Калфовъ – „І. Българското социално движение – начало, развой, бъдеще“ реч произнесена на 23 априлъ 1933 година; ІІ. Актътъ на 9 юний – неговите предпоставки и придобивки. Идеологията на нашето движение“, лекция, четена на 27 априлъ 1933 г. въ политико-просветния курсъ на Соф. Мл. Група“, Демократически сговоръ – Ал. Цанков, София, 1933 г., стр. 35-36. Брошурата е в библиотеката на автора.

[87] Живял в моята махала, на булевард „Витоша“ между улиците „Неофит Рилски“ и „Парчевич“. Наричахме кооперацията „Цанкова“. В нея, в конфискуван апартамент, партията беше настанила семейството на комунист, активен борец против фашизма и капитализма, със същото фамилно име. Става дума за бащата, за родителите на Пеци „Щуреца“, покойния китарист Петър Цанков. Говореше се, че профисар Цанков е притежавал най-голямата библиотека, съставена от социалистическа литература в страната. Преди петнадесетина години се запознах с негов роднина от Самоков. Той призна, че книгите – повече от 4000 тома – са в дома му.

[88] Стенограма от срещата на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Петър Младенов с Колегиума на МВР, София, 25 ноември 1989 г. Фотокопие в архива на автора. Текстът на стенограмата е достапен и от online: http://www.decommunization.org/Articles/Hristov7.htm

[89] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, София, 1990 г., стр. 47.

[90] Красен Станчев – „Живков и икономиката на днешна България“, Държавна сигурност.com, desebg.com, петък, 7 септември 2012 г., online: http://desebg.com/2011-01-06-11-52-00/872-2012-09-06-23-05-37

[91] Джордж Оруел – „1984“, Издателство „Профиздат“, София, 1989 г., Първа част – 7.

[92] Вж. Достена Лаверн – „Експертите на прехода: Българските think-tanks и глобалните мрежи за демокрация“, Издателство „Изток-Запад“, София, 2010 г., стр. 220. Книгата е в архива на автора.

[93] Вж. Тодор Балкански – „Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище“, ИК „Знак’94“, Велико Търново, 2008 г., стр. 169. Книгата е в библиотеката на автора.

[94] Пак там, стр. 169.

[95] Потомствен аристократ, по някакъв начин успял да избяга от болшевишкия режим и да се установи в Париж. Разбира се, не с древни, а с по-близки – средновековни български корени. Роден на 6 март 1874 г. в Киев, Украйна. Починал на 23 март 1948 г. в Париж, Франция.

[96] Както го нарича Климов.

[97] Григорий Петрович Климов – „Божий народ“, Издательство и типография „Советская Кубань“, Издательство „Пересвет“, Краснодар, 1999 г., Электронная версия, Киев, 1999 г., стр. 17. Книгата е в архива на автора. Цялата книга в pdf е достъпна от online: http://reeed.ru/lib/books/bozhii_narod_/

[98] Хомосексуалния интернационал.

[99] Пак там, стр. 11, 8.

[100] „Априлски сърца“, в. „Стършел“, Брой 3643, starshel.bg, „Стършел и половина“ ООД, София, 20 юли 2016 г. (майтап), online: http://www.starshel.bg/?pos=8&artid=722

[101] Предсмъртно писмо на поета Веселин Андреев (роден Георги Андреев) от 10 февруари 1991 г. в: Пенчо Ковачев – „Веселин Андреев ли разстрелва принц Кирил?“, в. „24 часа“, 24chasa.bg, София, сряда, 9 февруари 2011 г., online: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=773740

[102] Вж. 004 – Video – Who Invested 1 Million Dollars in the Communist Georgi Kadiev an Why ‘Goldman Sachs’ Uses This Moscow Graduate, в: Георги Ифандиев – „Камбаната бие за нас – Част 1“, „Диагноза с Георги Ифандиев“, diagnosa.net, София, 27 юни 2015 г., online: http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B1%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D0%B8%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%81-%D1%87%D0%B0%D1%81%D1%82-1 или от YouTube от online: https://www.youtube.com/watch?v=uYqqFBktOn0

[103] „Хулиганките“ бяха особен вид летни дамски обувки без ток. Нещо като сникерите или еспадрилите, както възприехме да наричаме непреводимата по-висша разновидност на гуменките. На върха си хулиганките имаха нещо като прищипване, наподобяващо устните на нацупено момиче. Снабдяването с тях беше чудо. Издаваше някакъв досег със Запада…

[104] По същото време редови безпартиен висшист получаваше месечна основна заплата между 150 и 180 лева – максимум! След одръжките оставаха доста по-малко.

[105] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 69.

[106] Вж. Кирил Лалов, Валерия Велева – „Власт, пари, комунизъм“, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2007 г., стр. 13.

[107] Хайде де, и сега бих го разпъвал на петолъчка – със седмици – безмилостен изверг, изчадие адово, сатана! По-скоро щях да конфискувам цялото имущество на семейството му, включително по съребрени линии и по сватовство. Щях да отпусна на възрастните по една минимална пенсия, а младите – да се оправят, както могат. Нали и досега минават за… гениални?

[108] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 70.

[109] Вж. напр. Derek Hirst – “The Lord Protector, 1653–8”, в: John Stephen Morrill, Ed. – “Oliver Cromwell and the English Revolution”, Longman, 1990 г., стp. 137; “Oliver Cromwell and the Jews: a correction” by Eliane Glaser, “The Guardian”, guardian.co.uk, Friday, 9 December 2005 г., online: http://www.guardian.co.uk/world/2005/dec/09/religion.uk; “1656 and all that: Eliane Glaser and Stephen Massil debate what did – or did not – happen when Cromwell ‘readmitted’ the Jews” by Eliane Glaser and Stephen Massil, “Jewish Quarterly”, Number 202, London, Summer 2006 г., online: http://www.jewishquarterly.org/issuearchive/article9fda.html?articleid=198; “How Cromwell gave us Joan Collins and other luminaries” by Charles Moore, “The Telegraph”, telegraph.co.uk, London, Saturday, 17 June 2006 г., online: http://www.telegraph.co.uk/comment/personal-view/3625765/How-Cromwell-gave-us-Joan-Collins-and-other-luminaries.html

[110] John Milton – “Sonnet XV: On The Lord General Fairfax, at the Siege of Colchester” published in 1694 г., в: “The Poetical Works of John Milton”, Rev. H.C. Beeching, Ed., Henry Frowde, London, 1904 г., стр. 87. Преводът е мой и затова не е в рими.

[111] Вж. Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 70.

[112] Вж. напр. Цвета Трифонова – “Никола Вапцаров. Текстът и сянката”, Текстологични прочити и анализи, Издателство “Фабер”, София, 2004 г., стр. 214-217, 219-220, 225.

[113] Този безмилостен убиец е роден в с. Кръстевич, Панагюрско, и е един от подводничарите, обучени от чекистите в СССР. (Вж. напр. „Спомени за „подвизите” на партизаните от отряд „Антон Иванов”, Спомени на Атанас Узунов и Крум Стефанов Семизов от с. Равногор, записа Надежда Любенова, сп. „Борба”, брой 2, Книжка сто седемдесетъ и шеста, Чикаго и София, март 2008 г., стр. 21.)

[114] Давид Овадия – „Дед или разгромът – документален роман“, Издателство „Български писател“, София, 1990 г.

[115] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 63.

[116] Manoranjan Kumar – “Dictionary of Quotations“, APH Publishing Corp., New Delhi, 2008 г., стp. 134, 241.; същото в: Lenin (1870 – 1924), Russian Communist politician & revolutionary, “Quotations by Author“, The Quotations Page, quotationspage.com, online: http://www.quotationspage.com/quotes/Lenin/

[117] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 71, 72.

[118] Джордж Хърбърт (1593–1633) – английски свещеник и поет, роден в Уелс. Смятан за един от най-добрите лирици, посветили се на английската природа, духовност и културни традиции. (George Herbert – “The remains of That Sweet Singer of the Temple George Herbert”, Second edition, Volume I, William Pickering, London, 1841 г., стр. 180.)

[119] Този навик и неприязън към по-ярките личности, доколкото ги имаше, бяха усвоили Живковите наследници Иван Костов и Б.Б.

[120] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 60-61.

[121] Пак там, стр. 39.

[122] Пак там.

[123] Вж. Павлина Живкова – „Красимир Райдовски: Андрей Райчев сътрудничил на ДС“, в. „Монитор“, monitor.bg, София, 20 юни 2006 г., online: http://www.monitor.bg/article?id=85089

[124] Докладна записка от Любен Гоцев – зам.-министър на външните работи, до др. Петър Младенов, министър на външните работи, София, юли 1982 г., стр. 1-2; фотокопие в архива на автора.

[125] Вж. напр. Вж. 005 – Video – A KGB Defector Warns That Soviet Russia Rules US в: Георги Ифандиев – „Да кажем „майната ви“ на дегенератите“, diagnosa.net, София, 27 септември 2015 г., online: http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%d0%b4%d0%b0-%d0%ba%d0%b0%d0%b6%d0%b5%d0%bc-%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b2%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%b4%d0%b5%d0%b3%d0%b5%d0%bd%d0%b5%d1%80%d0%b0%d1%82%d0%b8%d1%82 или от YouTube от online: https://www.youtube.com/watch?v=SiiE0TcQZzI

[126] Вж. “Richard Nixon and the Great Socialist Revival” by John Kenneth Gaibraith, “New York”, Vol. 3, No. 38, New York, NY, September 1970 г., стр. 24.

[127] Грешка! Това е програмата на Ордена на илюминатите, коригирана с мерките, които са били необходими на семейство Ротшилд, за да постигне целта, поставена в предсмъртния завет на основоположника му – Майер Амшел Бауер от Франкфурт на Майн. Тя е била и все така е – единна световна комунистическа държава на земята. Ако ви е по-удобно, наричайте я социалистическа. Терминологията не определя същността. Ако откриете разлики, те ще са незначителни.

[128] Hubert H. Humphrey – 38-ият вицепрезидент на САЩ в мандата на президента Линдън Б. Джонсън – 1965-1969 г. Двамата принадлежаха на Демократическата партия. Беше съперник на Ричард Никсън на президентските избори през 1968 г., но загуби.

[129] The middle of the road – в политиката – евфемизъм на социализъм, на умерена левица, англ.

[130] За Фейбианския клуб, масонска ложа, прераснала в Лейбъристката – социалистическата – партия на Великобритания, можете да намерите повече сведения в по-стари публикации в тази медия. Тъкмо т. нар. фейбианци, като Хърбърт Джордж Уелс и други, формулирали и пропагандирали новия световен ред.

[131] Gary Allen with Larry Abraham – “None Dare Call It Conspiracy”, Concord Press, Seal Beach, Ca, 1971 г., стр. 19-20. Книгата е в архива на автора.

[132] Вж. 004 – Video – Living In The Age of The Hoax – A PSA In Song Song A Day в: Георги Ифандиев – „Ако ви е харесало да живеете в 1984 година, то направо ще обикнете 2014-а! – Част 1“, „Диагноза с Георги Ифандиев“, diagnosa.net, София, 6 януари 2014 г., online: http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%B2%D0%B8-%D0%B5-%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B0%D0%BB%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%B5%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B2-1984-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%82 или в YouTube от online: https://www.youtube.com/watch?v=gclAUMACn04

[133] Явор Дачков – „класик“, дипломиран богослов, „супер“ кадър на комунистическото Дарик радио, на СДС и ДСБ, на БНТ, на радио „7 дни“, програма „Христо Ботев“, на „12 плюс 3“, както и на нощния блок по „Хоризонт“. Познат като заместник-главен редактор на вестник „Седем“, телевизионен водещ по Нова телевизия, БНТ, ТВ Европа, RE:TV. Понастоящем е заместник-главен редактор на жълто-червения седмичник „Галерия“ и собственик (дали и с какви пари) на електронната медия „Гласове“. („Журналистът Явор Дачков“, списание „Тема“, брой 11 (334), temanews.com, София, 17-23 Март 2008 г., online: http://www.temanews.com/index.php%3Fp%3Dtema&iid%3D215&aid%3D5357)

[134] Владимир Жириновский, Председатель партии ЛДПР – Александр Хинштейн, Депутат государственной думы по списку „Единой России“, „Выборы-2011 – Дебаты“, RTR-Planeta, Москва, 24 ноября 2011 г., ок. 22:45 часа българско време, от online: http://www.rtr-planeta.com/?d=10

[135] Григорий Климов – „Красная Каббала“, Издательство и типография „Советская Кубань“, вече цит. съч., стр. 28.

[136] „Люба Кулезич: След 10 г. в леглото ми Явор Дачков ме нарече курва“, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 5 ноември 2011 г., online: http://www.blitz.bg/news/article/121916

[137] Вж. Христо Ботйов – „Патриотъ“, в. Будилникъ“, Букурещ, 1873 г.

[138] „Журналистът Явор Дачков“, списание „Тема“, брой 11 (334), вече цит. съч.

[139] Изразът „да те подпетим“ чух от устата на Коцето – един от шофьорите на автобуса на футболния клуб „Славия“. В белграски ресторант, след загубата на отбора му с 0:5 от местния „Партизан“, той въздишаше по хубавата сервитьорка. Накрая не издържа и директно й предложи: „Моме, що си ми убава. Желиш ли после да те подпетим?“

[140] Пак там.

[141] Явор Дачков – „Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО“, „Гласове“, glasove.com, София, 24 септември 2009 г., online: http://glasove.com/categories/komentari/news/izborut-na-bokova-e-sram-za-bulgariya-i-yunesko

[142] Пак там.

[143]  „Евангелие от Матей“, гл. 7, ст. 13-20. Преводът е по този на английски, напрпавен от д-р Джордж Ламза от оригинала на арамейски.

[144] Стефан Бочев – „Белене: Сказание за концлагерна България“, Фондация „Българска наука и изкуство“, София, 2003 г., стр. 512. Книгата е в библиотеката на автора.

[145] Първото е вярно, както твърди анализаторът от КГБ генерал Олег Гордиевски, който живее на Запад. Хенри Кисинджър нарекъл МГИМО „съветския харвард“. (Вж. Кристофър Андрю, Олег Гордиевски – „КГБ: Поглед отвътре или тайната история на неговите чуждестранни операции от Ленин до Горбачов“ Втора книга, Издателство „Факел“, Издателска компания “K&M”, София, 1992 г., стр. 621. Книгата е в библиотеката на автора.)

[146] Явор Дачков – „Изборът на Бокова е срам за България и ЮНЕСКО“, „Гласове“, вече цит. съч.

[147] Вестник „Капитал”, 16 август 2014 г., – Бел. на Я.Д.

[148] Явор Дачков – „Ирина Бокова и днешните антикомунисти от ДКМС“, „Гласове“, glasove.com, София, 21 февруари 2016 г., online: http://glasove.com/categories/vytreshni-glasove/news/irina-bokova-i-dneshnite-antikomunisti-ot-dkms

[149] Освен вече изброените факти от биографията на другаря Иван Йотов Кръстев, заслужава да отбележа, че той е „основател“ и член на Европейския съвет за външна политика. Странно за потомствен комунист и комсомолски секретар от солиден ранг. Което издава същността на Европейския съюз и неговите структури. Разбира се – комунистически. Освен това кривият е член на борда на Фондация „Ерсте“. Включен е в международния редакционен съвет на списанията „Europe’s World”, „Journal of Democracy” и „Transit – Europäische Revue”. Бил е изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, оглавявана от бившия министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на българското издание на списание „Foreign Policy” (2005-2011). Класиран е на 85-то в класацията на “Foreign Policy” на стоте най-влиятелни интелектуалци в света през 2008 г. Не забравяйте, че Европейският съюз е продължението на Съветския в Европа и при нови условия. Това не ви ли говори достатъчно за намеренията и целите на Интернационала и неговата държавно-политическа креатура със столица в Брюксел? Западните комунисти, скрити зад демократични маски, вербуваха дьонмета на Изток и ги обучаваха за свои копои. Поначало комунистите са обладани от две чувства – на преклонение пред висшестоящите и безразсъдно подчинение на всяка тяхна заповед. И на потискане на подчинените. Военният принцип на военачалието е насаден и дълбоко загнезден в не особено просторното им съзнание. Затова те се оказаха най-послушните и поради това най-използваемите кадри на световната революция. На интернационалното Братство, предвождано от най-богатите комунистически фамилии като Ротшилд, Рокфелер, Голдмън, Менделсън, Шиф, Варбург – в САЩ – Уорбърг, и т.н. Тази е причината за немислимия от нас – плебса, кариерен растеж на Елена Поптодорова, Ирина Бокова, Иван Кръстев, Сталинка „Кристалина“ Георгиева, наследниците на Заимови, Жулеви, Горан-Готеви, на цялата червена мафиотска сган, готова да изколи и избеси народи в името на личния си просперитет.

[150] Пак там.

[151] Пак там.

[152] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 39-40.

[153] Едно неуко същество! Тези причиниха катастрофата на България, докараха я до сгромолясването, което неизбежно предстои.

[154] Същото в: Димитър Иванов – „Шести отдел“, Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2004 г., стр. 251.

[155] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 40-41.

[156] Тодор Балкански – „Партизанският терор и Вартоломеевите нощи в Пазарджишкото краище“, ИК „Знак’94“, вече цит. съч., стр. 582.

[157] Пак там, стр. 169.

[158] Обръщението „госпожо“ или „господине“ към другари винаги ме взривява отвътре.

[159] Пак там, стр. 182.

[160] Вж. „Живко Попов: Людмила ревнуваше баща си от Ани Младенова“, едно интервю на Добринка Корчева, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 15 март 2007 г., online: http://www.blitz.bg/article/3326

[161] Огнян Стефанов – „Паско Божков, бивш контраразузнавач: Бях в Лондон, когато убиха Георги Марков. Английските служби влияели на Тодор Живков, сигурен е ексофицерът от ДС“, в. „24 часа“, София, 5 април 2005 г., стр. 14.

[162] Лорън К. Хамилтън – твърде продуктивна американска писателка, авторка на поредици от любовни романи с едни и същи главни герои, предимно жени. (“Laurell K. Hamilton: Getting Real with Things That Go Bump in the Night”, “Crescent Blues”, Volume 3, Issue 3.1, crescentblues.com, Crescent Blues, Inc., Arlington, VA, 1998, 1999, 2000 г., online: http://www.crescentblues.com/3_3issue/hamilton.shtml)

[163] Огнян Стефанов – „Паско Божков, бивш контраразузнавач: Бях в Лондон, когато убиха Георги Марков…“, вече цит. съч.

[164] Пак там.

[165] Вж. „Николай Марков, брат на убития писател Георги Марков, проговори: ДС ме караше с бой да им донасям!“, интервю на Христо Христов, в. „Уикенд“, брой 37(461), София, събота, 8 – 14 септември 2012 г., стр. 25.

[166] Огнян Стефанов – „Паско Божков, бивш контраразузнавач: Бях в Лондон, когато убиха Георги Марков…“, вече цит. съч.

[167] Сам той, синът и внукът му са престъпници. Георги Кулишев беше масон, офицер, македонстващ журналист, продал се на комунистите. Ато част от кръга „Звено“ участва в два преврата – през 1934 и 1944 г. След 9 септември 1944 година е бил главен секретар на Министерския съвет. През 1946 година – министър на външните работи. Помня го като заместник-пердседател на Президиума на Народното събрание.

[168] Комитет за държавна сигурност.

[169] Пак там.

[170] Вж. „Априлският пленум: Пълен стенографски протокол“, съставители и редактори: Йордан Василев Зарчев и Марин Илиев Цуцов, въведение: Мито Цеков Исусов, послепис: Константин Дилчев Василев, ИК „Атлас-Прес“, София, 2002 г.

[171] „Евангелие от  Матей“, гл. 6, ст. 24. От превода на д-р Джордж Ламза.

[172] Казвам се Бонд, Тодор Бонд, англ. Това е прочута реплика от булевардните романи на британския шпионин Иън Флеминг, позната и долнопробните филми с герой Джеймс Бонд. Оригиналната реплика е: “My name is Bond, James Bond.”

[173] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 36.

[174] С откраднати от него и близкия му кръг създадоха вестниците от групировката „Шоу“ и Информационна агенция БЛИЦ.

[175] „В секретната служба на Нейно величество“, англ. Заглавие на един от романите на Иън Флеминг за Джеймс Бонд, според мен – най-добрият.

[176] Правописът е запазен.

[177] Пак там, стр. 16.

[178] „Тодор Живков бил агент № 5 на Гешев, затова не е осъждан въпреки многото разпити“, Информационна агенция БЛИЦ, blitz.bg, София, 17 юни 2011 г., online: http://www.blitz.bg/article/25331

[179] Вж. Георги Марков – „Покушения, насилие и политика в България 1878-1947“, Военно издателство, София, 2003 г.

[180] Вж. Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 18-20.

[181] Румен Спасов беше приятел на кой знае защо все още радващия се на свободата си офицер от Държавна сигурност Красимир Райдовски, на Любомир Коларов, кореспондент на телевизията в Москва и председател на Комитета по съобщения, бивш съпруг на Ирина Бокова, която за позор на човечеството вече втори мандат оглавява ЮНЕСКО, на преуспяващите „бизнесмени“ Владимир Жеглов, Николайчо Кривошиев, на още не малка група комунистически крадци и измамници, обединени в групировка, наречена от журналистите „Орион“.

[182] Никола Обретенов е масон. Той е заместник-войводата на Ботйовата чета, който дава контролния изстрел в челото на предводителя – като съвременните мафиоти и мутри. Преди него Георги Апостолов му е пуснал куршум в сърцето на Христо Ботйов. И това съвсем не е друга тема. Както е казал Исус Христос: „… Защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. (Вж. „От Матея свето Евангелие“, гл. 26, ст. 52.)

[183] Костадин Чакъров – „Вторият етаж“, Журнален вариант, „Пламък’90“, вече цит. съч., стр. 21-22.

 

Анкета:

През 2016 г. 57 души са подкрепили финансово тази медия: 14 – редовно; 4 – почти всеки месец; двама – всеки. Смятате ли, че сайтът трябва да продължи съществуването си?

View Results

Loading ... Loading ...