НОВИЯТ НОВ СВЕТОВЕН РЕД ИЛИ ХА НА БАС, ЧЕ ЕВРОТО ЩЕ ПАДНЕ… – Част 7

 

 

 

 

 

 

Напоследък всяка статия на лондонския всекидневник „The Financial Times“ започва с призив за материална подкрепа с думите: „High quality global journalism requires investment.“ Което ще рече: „Висококачествената световна журналистика изисква инвестиции.“ Всеки да го разбира, както желае.

 

 

*    *    *

 

 

Застреляха като куче Никълъс Мокфорд, изпълнителния директор на “ExxonMobil”.

Ликвидираха го в Брюксел, пред очите на съпругата му.[1] Сториха го така, както се убива мафиотски бос – зрелищно, сякаш за назидание. Европейска столица, Шенген, общоевропейски дом… – вятър и мъгла!

Ако беше жив Осама бин Ладен, лесно щяха да му припишат „терористичния акт“. Сега белгийската полиция е наложила строго мълчание. Не се търси убиецът, нито поръчителите, а подходящ виновник. Всичко това има връзка с настоящите редове. То доказва, че на хората им е дошло до козирката, както се казва. Писнало им е. Някой ги поболя, пусна им тежка зараза. И този „някой“ следва бързо да вземе мерки. В противен случай Френската революция и Болшевишкият метеж, взети заедно, може да им се сторят израз на умерено негодувание. А т. нар. Арабска пролет – игра на paint-ball, при която двете страни стрелят една срещу друга с боички.

 

 

Неоколониализмът се спуска над Запада

 

 

Петролната компания “ExxonMobil” е част от зорлем разделената империя на Рокфелерови “Standard Oil”. Вече знаете, че тя е основана по идея и с пари на Ротшилдови. Няма да избързвам с коментар на трагичния инцидент. Не това ми е темата. Но впечатлява, че той става в момент, когато е предложен разумен изход от настоящата „Велика депресия“ – първата за ХХІ век.

Отишлият си преди дни от този свят (1 октомври 2012) британски еврейски историк, марксистът Ерик Ърнест Хобсбаум определи фалита на банката „Лимън Брадърз“ в средата на септември 2008 г. като „мек десен еквивалент на падането на Берлинската стена“. Млад, „ляв“ и все още движен от енергията и страстите лондонски коментатор пък съзря в кризата „края на новия световен ред“![2] Бедният, тя е само стъпка по пътя за неговото окончателно налагане.

Кейнсиянството на западната социалдемокрация с неговата “welfare state” – „държава на благоденствието“, се провали. Защото вярваше в „обективното действие на икономическите закони“ – съвършена глупост. Такова животно нема, както би рекъл шопът. За това – след малко.

Никакви социални системи не устояха ударите на алчността. Пенсионни и здравни фондове се сринаха и отнесоха спестяванията на милиони. А помощите за безработни и досега примамват не само пълноводни реки от имигранти, но и доста от най-богатите. Практиката го доказа.

Горе-долу по същата причина пропадна и монетарният „неолиберализъм“ на Милтън Фрийдмън, претворен в „рейгъномиката“ и „тачеризма“. Всеобщата приватизация доведе до краткотраен успех. Онези, които не прибягнаха с такава последователност и усърдие към нея – Германия, Франция, все още се крепят над водата, дето има една дума.

И двете доказват, че нищо крайно не е полезно.

Следва да имаме предвид, че и едното, и другото бяха прилагани в условията на неоколониализъм. Продължаващите войни в Афганистан – за два петролопровода и монопола върху реколтата от опиумен мак, и в Ирак – за петрол, следвоенно възстановяване и изнесен още по на изток place d’armes, са най-яркото доказателство за това.

Но доста преди тях кой забелязваше, че бившата Руска империя и нейните новосъздадени сателити бяха поставени под контрола на финансовия Интернационал? Животните и хората се бяха разбрали, че имат общи интереси, както преди 70 години установи Джордж Оруел. Ала не всички, а някои от тях. Затова в програмата на първите залегна нов постулат: „Всички животни са равни, но някои са по-равни!“ Той беше пренесен сред двукраките им партньори от другата страна на масата. Така се роди Номенклатурия – единната световна държава на парите, а не на духа.

С други думи, „левите“ и „десните“ маршируваха в крак. Отново – някои от тях. Уж все на изток, докато в един есенен ден преди четири лета не се оказа, че и Западът е бил поразен от „тихите оръжия“. И е загубил поредната „мълчаливна война“.

Но за пореден път – не целият Запад, а народите там. Изтокът е опустошен още през Втората световна война. И никога не е било допускано отново истински да се изправи на крака. Както съвсем точно Игор Бунич описа „посткомунистическата“ ситуация в целия съветския блок: „Партията все пак някак си се съгласяваше да храни своите роби, но хора, осъзнали свободата си, тя нямаше намерение да храни. А Номенклатурия, както и преди, ще храни само себе си и ще се подхранва от Запада. Народът, отучил се да мисли и да работи, нека мре. Той вече за нищо на никого не е нужен.“[3]

Изведнъж се оказа, че това важи и за Запада. Сегашната Велика депресия взе да се забелязва още, докато на народите беше предложено голямото зрелище – честването на смяната на хилядолетията – т. нар. Millenium. Даже и тогава ги излъгаха, а математиците си затраяха. Тъй като 2000-а година беше последната за ХХ, а не първата за ХХІ век.

Увлечени от странен ентусиазъм, народните маси и на Изток, и на Запад, бяха вкарани в жестокия капан на кредитната икономика. Нейните заключителни акорди звучаха в кресчендо, но кой имаше слуха да чуе? Опиянението от шума на парите, изкушаващ с жилища срещу ипотека, автомобил на изплащане с прекомерно висока лихва, екскурзия до екзотични места, излизаща солено и през носа, заглушаваха крещящото forte на иначе „тихите“ Ротшилдови оръжия. Ето я клопката, в която доброволно се самонатикаха навярно повече от милиард жители на земята.

Докато две десетилетия по-рано комунистите на Изток – да речем Михаил Горбачов и неговата „реформаторска“ агитка – пееха частушки за някакво „ново мислене“; политиците на Запад в своеобразен канон взеха да се напреварват в речетатива за „нов световен ред“. Първите бяха „интернационалисти“. А вторите? От неудобство замениха този компрометиран термин с „глобализация“.

Всичко това разми и обезсмисли понятия като „ляво“ и „дясно“. Дали изобщо те са съществували в автентичен вид, също е спорно. „Новата левица“ осъществява крайно „дясна“ политика. Примери? Британските лейбъристи на Блеър и Браун и т. нар. социалисти у нас. И обратното. Днес „консерваторите“ на Острова обмислят повишение на данъците – типично „лява“ мярка, насочена ксрещу богатите, докато нашите „десни“ постоянно спрягат социални механизми, като пенсии, помощи за безработни и т.н.

Всичко това – „социалното“ – начева след Великата депресия, провъзгласена за такава, едва когато през 1929 г. умишлено е предизвикан сривът на нюйоркската Фондова борса. През 1933 година в три страни започва експериментирането с държавния капитализъм, донесъл толкова беди и трагедии на руския народ.

След принудителния глад в Украйна, предизвикан през Първата петилетка насилствено от болшевиките, предвождани от кагана на ъветската юдейска империя, Лазар Мойсеевич Каганович, тъкмо през тази година каган-бекът Йосиф Джугашвили[4] – Сталин прокламира началото на Втория петилетен план. Плановата държавна икономика триумфира в СССР. Централната банка е основен инструмент в ръцете на режима. Комунизъм, държавен капитализъм? Наричайте го, както желаете. Това няма да промени нищо.

В Германия парите и мрежата от връзки на финансовия Интернационал изтикват на върха нацистката партия и нейния фюрер. Той използва едновременно антикомунистическа и антикапиталистическа риторика и заявява, че ще изгражда „нов ред“! Но през цялото време е подкрепян от крупните наднационални корпорации и действа в тяхна полза. Райхът е основният потребител на тяхната продукция. Чрез централната банка държавата гарантира нейното изкупуване – сиреч – заплащане.

В Съединените щати новият сакат президент Франклин Д. Рузвелт публично представя като своя спуснатата му от Братството програма, озаглавена “The New Deal” – превеждано като „нов курс“, по-точно – „ново разпределение“, а най-съответстващо на замисъла – „нов ред“. Изведнъж в страната с почти изцяло частна собственост държавата става главен предприемач! Капитализъм, но държавен? Точно така. Марксизмът вече е победил. Действа централна банка – Федералният резерв. Въведежда се задължителното подоходно облагане и социалното осигуряване.

Ето от кога масово и почти навсякъде бива въвеждано измисленото в Германия през осемдесетте години на ХІХ век пенсионно осигуряване. То е „социално“. Даже названието не крие връзката му със социализма. Втората световна война преначертава политическата карта на света. Интернационалът прибавя нови, необятни територии към своята невидима империя. Наясно сте кои го оглавяват.

Уилям Дийн А. Гарнър е един от уважаваните гост-коментатори на “New York Times“. Освен това е автор на изключително добре продавани книги – художествена и документална литература. За да засиля любопитството на едни и скептицизма на други, ще добавя, че той е редакторът на Дан-Брауновата фантасмагория „Шифърът на Да Винчи“ (“The DaVinci Code”), поднесена у нас под надслова „Шифърът на Леонардо“. Второто предполага много Леонардовци, даже футболисти… Нейсе.

Бивш военен биофизик, Гарнър е участвал в 211 задгранични мисии на американската армия. Извеждал е заложници от плен, охранявал е политици и бизнесмени на враждебни територии. В резултат на този богат опит неговият глас, призоваващ за мир, свобода и равноправие – не равенство, започва да звучи все по-силно. Дали ще бъде чут?

Това е зовът на американски патриот, който отстоява записаното в Конституцията на САЩ и не желае страната му да играе ролята на световен полицай.

Въз основа на своите дългогодишни проучвания „на терен“ и в множество държавни архиви, Уилям Гарнър твърди, че Ротшилдови са установили първокласен контрол над планетата. Техният финансов картел ръководи всичко съществено на този свят. Авторът привежда списък на национални, емисионни банки, които са подчинени на семейство Ротшилд. (Списъкът им обнародвам като „Приложение“ в края на публикацията.) Сред тях е и… Българската национална банка![5]

Мнозина се заблуждават, че човешка приумица, каквато е календарът, смяната на годините, на десетилетията, на вековете и хилядолетията, може да предизвика обществено-политически промени. Вече споменатият млад британски наблюдател е на мнение, че: „Смяната на пластовете през първите години на ХХІ век отвориха пътя за възможното въвеждане на нов вид световен ред и на истински социални и икономически промени. Както през 1989 г. комунистите научиха, а защитниците на капитализма откриха 20 години по-късно, нищо не е вечно.“[6]

Кой по-добре от нас знае, че единствено последната констатация е вярна. Комунистите се пребоядисаха. Западът иска да строи държавен капитализъм, защото така е по-удобно на неговите проповедници и владетели. (Виж илюстрацията.) Допускате ли, че случайно в броя от 21 януари 2012 г. на лондонското списание “Economist” се появи основната тема „Възходът на държавния капитализъм“?

Парадигмата на тази публикация е, че „разпространяваният нов вид бизнес в нововъзникващия свят ще предизвикат увеличаване на проблемите“.[7]

Странно, кой е „новият бизнес“? Дали китайският, контролиран от държавата, което, както току-що изясних, никак не е непознато? Или този на индийските, руските и бразилските плутократи, отгледани под крилото на Интернационала? Какъв е този „нововъзникващ свят“? Кога и кой го сътвори? Ако е този на т. нар. нововъзникващи икономики или пазари, тяхната поява стана благодарение на капиталите на същия наднационален елит. Преди по-малко от седмица известиха за нова голяма инвестиция на уж германския автомобилен гигант “Volkswagen” в Китай.

По същото време “Ford” затвори своята фабрика в Белгия. Нови 500 работници остават на улицата. Преди това – 4500 във Великобритания, още почти толкова във Франция…[8] Чии са тези предприятия? Да не би да принадлежат на някакъв „нововъзникващ свят“? Или някои смятат членовете на Интернационала за извънземни?…

Все по това време пак „германската“ корпорация “Daimler” предупреди за „очакван рязък спад на печалбите през 2013 г.“. Причината? „Влошаване на европейския пазар на автомобили“.[9] Кой да купува прескъпите коли заради едната марка? Това време изтече като в пясъчен часовник. А заблудените не само не намаляват. По една или друга причина интелигенцията – винаги и навсякъде най-продажната обществена прослойка – е впрегната да отклонява вниманието и да промива мозъците на народите.

Тъй харесваният от множество тукашни „интелектуалци“ турски писател Орхан Памук разказва как от прозореца на кабинета си гледал Азия отвъд Босфора. И се чудел дали Европа започва от този проток или свършва там. Копнеел родината му да стане част от Европейския съюз, но вече е охладнял към идеята. Не само защото 99 на сто от турците са мюсюлмани, а европейците са предимно християни.

„Но задоволяват ли се европейците с тази стеснена дефиниция на техния континент?“ – пита авторът на нашумелия у нас роман „Сняг“. – „В края на краищата не християнството превърна Европа в пример за народите, които не живеят в западния свят, а по-скоро поредицата социални и икономически промени, както и идеите, които през годините бяха генерирани там. Онази недосегаема сила, която през последните два века направи от Европа такъв магнит за останалия свят, е, казано простичко – модерност. Както ни учат нашите исторически книги, модерността е продукт на такива типично европейски явления, водещи към прогреса, като Ренесанса, Просвещението, Френската революция и промишлената революция. В основната си част силите, които стояха зад тези знаменити промени, не бяха религиозни, а светски.“[10]

Революции, революции, но Реформацията е спестена. Това е поръчано за масово тиражиране от платени левичари като Памук. А „силата“?

Никой от тези „мислители“ не ще дръзне да я назове на глас, публично. А тя е известна и има име – отхвърлено от Исус Христос, осъдено от Него, от Господ, като „фарисейски квас“![11] Това име е класически юдаизъм, талмудизъм.

Ще я откриете зад Медичите и венецианските търговци, като онези невидими сенки зад всички революционери, в овладяването на всеки технически напредък. Поради две базисни причини: осъждането на Бога – най-големият възможен, непостижим за другите човеци грях, и парите – съкровища, заграбени и натрупани с подлост, хитрост, войни и други насилия и всякакви най-тежки престъпления. Ето я скритата власт, която завладява страна след страна, поставя монарси и правителства под своя контрол и покорява народи.

Не духът и духовността са водещи в турските стремежи към Евросъюза. Още по-малко – божественото, пък дори да наричат Бога Аллах. Социално настроените „интелектуалци“, повечето принадлежащи на тайни общества, чуват единствено зова на друг бог – Мамон. Той е техният господ. „Сега, когато Европа се бори с кризата на еврото, а разширяването на ЕС е забавено, малцина от нас си правят труда да мислят и говорят по тези въпроси. А за жолост, положителният интерес относно възможното бъдещо членство на Турция също угасва…“[12]

Така смята Орхан Памук днес. Опасява се от засилващите се антиислямски настроения на Стария континент. Отчита, че те се дължат на масовата миграция на мюсюлмани от Африка и Азия към Европа. Това „хвърля мрачна сянка на съмнение и страх върху идеята за включването на една проебладаващо мюсюлманска страна в съюза.

Ясно е, че този страх кара Европа да издигне стени по своите граници. И по този начин да се откъсне от света. Европа бавно забравя лозунга “liberté, égalité, fraternité” [една антибожествена масонска заблуда]. Така се променя и става място, в което консерватизмът ще играе все по-голяма роля, доминирано от религиозни и етнически предразсъдъци.“[13]

Да беше така, специално щях да запаля свещ за здравето на Памук. Уви, не е вярно. Тъкмо обратното е. Европа и нейната християнска цивилизация залязват. Като грамадна скална отломка се търкалят към бездната на изчезването и забравата. Наистина съжалявам.

Не, Европа отдавна не е християнска. Неколониализмът се спусна над нея, но европейците все още не го осъзнават. Когато напълно се събудят от придружения с розови халюцинации сън, предизвикан от кредитната икономика, или ще бъде късно, или силно и необуздано ще се разгневят.

Разчитам на второто.

 

 

Приказка за добрия вълк и (не)въоръжената овца

 

 

Фактът, че семейство Ротшилд контролира почти всички централни банки на планетата, е многозначителен. Още по-красноречив е за нас, за тяхното отколешно проникване тук. Особено като се има предвид, че през последните 68 години тази институция е ръководена само от агенти на Държавна сигурност, някои от които масони. Настоящият не прави изключение. Но далеч преди да ни залее и удави цунамито на червената чума, проникването на тайните общества в нея е било значително.[14]

Връщам се към Ротшилдови, не за да се впусна в поредната историческа ретроспекция. А за да припомня кой предизвика кризата, която като някакъв невидим Херкулес прочиства планетата от болните и слабите. И превръща стотици милиони в нови такива – в бъдещи жертви на могъщото и ненаситно за власт семейство.

Мнозина почтени изследователи не престават да се питат как жителите на САЩ, които подирили убежище от тиранията, допуснаха страната им да бъде поставена на колене от нови деспоти? Отговорите водят в различни посоки. Една, която никога не бива да бъде пренебрегвана, е изобилието от престъпници, също намерили отвъд Атлантика укритие от готовата да ги сграбчи за яките ръка на закона в „стария свят“. Както и масовото нахлуване на масони и евреи след Френската и следващите революции.

Припомням тези неоспорими подробности, тъй като те обясняват доста неща. Например липсата на елементарна човечност в отношението към местното население. То е характерно за криминалните типове, но и за надменните последователи на талмудизма, смятащи се за богоизбрани. (Преди дни един самозабравил се меерзавец, който благодарение на своята уникална подлост и готовност да служи на всеки силен, остава недосегаем, нарече своите събратя – циганите, „животни“. Но щом го казва той, това не е обида, камо ли расизъм.[15] Всеки друг, непроизлезъл от милиционер-болшевишкото котило, щеше да отнесе сериозно наказание, вероятно и съдебно преследване.)

Зад множеството имигрантски вълни от предимно подобни авантюристи винаги личи сянката на Ротшилдови. Те вече два века предизвикват обществени катаклизми, чиито следствия са тъкмо масовите преселения, предимно към САЩ, а по-късно към Западна Европа.

Опитите на „светото“ финансово семейство да покори, тоест – да юдаизира, Америка, водят началото си почти от основаването на тази гръмко провъзгласена Република – страна на свободата и равенството пред законите. Нейните така наречени „бащи основатели“ са били достатъчно запознати с намеренията на интернационалните банкери. Забелязали са тяхната роля във Войната за независимост. Спомняте си, когато английският крал Джордж ІІІ се възползвал от предложението на княза на Хесен да наеме германски войски. Истинският автор на идеята бил Майер Амшел Ротшилд.

Затова, в Член 1, алинея 8, параграф 5 на подписаната през 1787 г. във Филаделфия Конституция, записали: „Конгресът ще има правото да сече пари, а следователно – и да определя тяхната стойност.“[16]

Но банкерите не се предали. Техният агент в кабинета на първия президент Джордж Вашингтон, държавният секретар Еликзандър Хамилтън, открито прокарвал идеята за създаване на федерална банка, притежавана от частни капиталисти. Както и възприемането на политика за натрупване на държавен дълг. Изразил аргументите си в написано от когото трябва предложение. В него се казвало: „Един национален дълг, стига да не е прекомерно голям, ще бъде благословия за нацията… Мъдростта на правителството ще проличи, ако то никога не се предовери на себе си, възползвайки се от толкова изкусителния, но опасен инструмент, какъвто е емитирането на собствени пари.“[17]

Хамилтън всячески се мъчел да прокара интересите на банкерите, начело с Ротшилдови. Въпреки съпротивата на мнозина, особено на Томас Джеферсън, масонът Вашингтон не устоял. Така през 1791 г. се появила “Bank of the United States” с двадесетгодишен лиценз. „Тя се оказала „банка на банкерите“, тъй като не била собственост на нацията, а на индивиди, които притежавали нейните акции, на частните банкери.

По този начин “Bank of the United States” била целенасочено употребена, за да измами американското население и да го накара да повярва, че всъщност то е собственикът на банката. Което съвсем не било така. Лицензът на банката изтекъл през 1811 г. и Конгресът, благодарение на усилията на Томас Джеферсън и Ендрю Джаксън, гласувал против неговото продължаване

Джаксън рекъл: “Ако според Конституцията Конгресът има правото да емитира хартиени пари, то му е предоставено, за да може сам ги използва, а не да делегира това право на личности или кропорации.“ Така приключила историята на първата “Банка на Съединените щати”. Но банкерите не били изиграли своята последна карта.

Нейтън Ротшилд от “Bank of England” издава ултиматум: „Или подновете лиценза на банката, или Съединените щати ще се окажат въвлечени в най-разрушителна война.“ Джаксън и американските патриоти не вярвали, че могъществото и властта на интернационалните кредитори може да стигне толкова далеч.

„Вие сте вертеп от крадци-усойници“ – отвърнал им Джаксън. – „Възнамерявам да ви изритам от скривалищата ви!“ Нейтън Ротшилд издал заповед: „За назидание предайте сериозен урок на тези дръзки американци. Върнете техния колониален статут.“

Ето как през 1812 г. британското правителство започна война срещу Съединените щати. Планът на Ротшилд беше чрез тази война да доведат САЩ до сиромашия, за да принудят законодателите им да потърсят финансова помощ, която, разбира се, щяха да получат само в замяна на подновяването на лиценза на “Bank of the United States”. Хиляди бяха убити, но какво значение имаше това за Ротшилд? Той постигна своята цел. През 1816 г. Конгресът поднови лиценза.“[18]

Единствено тази медия припомни войната, предизвикана от Ротшилдови преди два века. Както и прословутите със своята юдейска надменност, но оказали се верни думи на съпругата на Майер Амшел и майка на петимата банкери Ротшилд: „Ако синовете ми поискат, повече няма да има никакви войни.“ Коментарът на тази реплкиа, направен от един от подчинените на Ротшилд, родения в България еврейски масон и високопоставен съветски комунистически лидер Хаим Раковер, познат като Кристиян или Кръстю Раковски, бил: „Това означава, че те са били арбитрите, господарите на мира и войната…”, заключава Раковски.“[19]

Но през същата тази 1812 година, малко преди да умре, Майер Амшел Ротшилд, основателят на прочутата най-богата фамилия на планетата, заявил: „Дайте ми контрола над националната валута и няма да ме интересува кой прави законите.”[20]

Към това се стремели неговите наследници. Техният път към превземането на Съединените щати преминал през Гражданската война и убийството на президента Ейбрахъм Линкълн. Пропускам изключително много събития и подробности, за да стигна до онзи декемврийски ден на 1913 година, когато САЩ такива, каквито били създадени, най-сетне минали през погребалната церемония, организирана от семейство Ротшилд. Системата на Федералния резерв – картел от 12 частни еврейски банки, подчинени на прословутата фамилия, започнала да действа. И да определя съдбата на огромната и привлекателна страна. А след двете световни войни – и на цялото човечество.

Макар и измислена, от тогава американската мечта престанала да обитава дори света на приказките. Разбира се, имам предвид умните, мислещите хора.

Да ви върна към Еликзандър Хамилтън. Той смятал, че „един национален дълг е… благословия за нацията“. Защото обслужвал интересите на интернационалните банкери. Към март 2012 г. държавният дълг на САЩ възлиза общо на… 15,6 трилиона долара! Изписано с цифри: 15 600 000 000 000 долара.[21] Ако отворите страницата на Бюрото по обществения дълг към правителството на САЩ, ще зърнете победоносния девиз: „Дългът на САЩ, външен и вътрешен, беше цената на свободата.“ (Виж илюстрацията.)

„Гениалното“ заключение е изречено от споменатия Ротшилдов агент Еликзандър Хамилтън. То е признание, че Ротшилдови и Тяхната интернационална финансова мафия са поставили единствената суперсила на земята в малкото си джобче. И си играят с нея, както дете с паленце. А американците не са платили цялата цена и затова продължават да се бъркат, за да пълнят касите на ненаситните банкери. Но със сигурност са загубили свободата си.

Такава е „благословията“ на семейство Ротшилд и тяхната еврйска камора.

Ротшилдови никога не са били сами. Край тях пърхали и им прислужвали доверените фамилии Шиф, Варбург – Уорбърг, Морган, Рокфелер, ДюПон, братята Лейзард – Лазар, и другите братя – Лимън или Леман, Хариман, Хамър… – цял сатанински легион. В писмо до свой колега, носещо дата 21 ноември 1933 г., даже Техният довереник, еврейският президент Франклин Д. Рузвелт пише: „Голата истина за нещата, каквато вие и аз я знаем, е, че още от времето на [президента] Ендрю Джексън финансови кръгове в големите центрове притежават правителството…”[22]

Повечето американци не вярват в тези безспорни факти. Пребивават в измислен свят, пълен с несгоди, но не си правят труда да се завърнат в реалността. И са готови да заменят свободата си за някаква, макар и минимална, сигурност. От това се тревожеше почтеният евреин Еърън Русо.

 

 

http://youtu.be/YcLVH4cuMcc 

 

 

В реч, произнесена на 23 февруари 1954 г., сенаторът Уилям Дженър предупреди: „Днес в Съединените щати пътят към диктатурата може да бъде прокаран изключително със законови средства, невидими и нечувани от Конгреса, президента или народа… Външно имаме конституционно управление. Обаче вътре в правителството ни и в нашата политическа система действа друга форма на управление – бюрократичен елит, който е убеден, че нашата Конституция е старомодна, а самият той е печелившата страна…

Цялото странно развитие на външнополитическите ни връзки и договорености могат да бъдат проследени до тази групировка, която ще ни принуди да задоволяваме нейните желания… Тази група за политически действия има свои собствени поддържащи структури, свои целеви подразделения, свои собствени неотменни интереси, своя опорна точка вътре в правителството ни и свой собствен пропаганден апарат.”[23]

По думите на Бенджамин Франклин: „Демокрацията представлява два вълка и агне, които гласуват какво да обядват! Свободата е добре въоръжено агне, което оспорва гласуването!”[24] Иначе е трудно да не се съгласим с дучето на италианските фашисти, бившия социалист Бенито Мусолини, че: „Демократичният режим може да бъде дефиниран, като от време на време даващ на хората илюзията за суверенитет. Докато истинският, ефективният суверенитет се намира в други ръце, в скрити и не носещи отговорност сили.”[25]

Последното безспорно е вярно. Доказват го историята и настоящето – живият живот. Да припомня, че пак още преди два века същият Бенджамин Франклин е заявил: „Онези, които заменят своята свобода за временна сигурност, не заслужават нито свобода, нито сигурност.“[26]

Мнозинството от хората, на които е отредена ролята на невъоръжено агне, очакват вълците да ги направят свободни и да им осигурят спокойствие и охолен живот. Чак такова чудо не е отбелязано в човешката история… 

 

 

Как вълците ще спасяват агнетата?

 

 

Да започнем с едно признание не от кого да е, а от носител на Нобелова награда за икономика. Правя го с огромно удоволствие, защото то потвърждава мое дългогодишно убеждение. „Вижте, икономиката не е чак толкова наука, колкото ни се иска.“ Това заяви Пол Кругман, виден представител на кенсиянството и либерализма.[27] Все пак – нобелист.

Макар да имам диплома на „магистър по икономика“, както сега наричат тапията за завършено „висше образование“, винаги съм бил убеден в изреченото от Кругман. Самообразованието и опитът ми го доказаха. А образование нямаше от кого да получа – от недоучили псевдо марксистчетата, бивши шумкари и милиционери, извадени от селските хоремази, преминали през рабфак или някоя московска шпионска школа ли? Или от техните питомци – Костовци, Инджовки и прочие потомствена болшевишка измет?…

Може да се окаже, че Пол Кругман е най-далекогледият човек в Америка. В същата публикация той констатира: „Най-сетне икономиката на САЩ май наистина се възстановява, с възраждане на жилищното строителство и с отварянето на нови работни места. Тези фактори изпреварват нарастването на дела на застаряващите сред способните да се трудят жители. Ала новината е добра, но не е страхотна. Ще ни бъдат необходими години, за да възстановим пълната заетост. Изглежда ни предстои дълъг път.“[28]

Кругман върши най-малко две неща. Първо, той е част от либералния сектор в американската управляваща партия, която има две имена – Демократическа и Републиканска. Искам да кажа, че има задача да подпомага настоящия президент Барак Обама. Макар назначението на поредния стопанин на Белия дом да е решено, то трябва да бъде представено като „народен избор“. Няма как, театралната постановка следва да бъде изиграна до последната реплика и до падането на финалната завеса. Вижте какво става – две седмици преди офицално обявената дата на изборите в САЩ масово гласуват и… обявяват временните резултати?!

Какъв „народен вот“, особено след президентските избори през 2000 година? Нали тогава Ал Гор спечели 50 999 897 гласа или 48,4 на сто, но „победи“ Джордж Буш, който събра 50 456 002 бюлетини или 47,9 процента. Или изразено с езика на числата, изборното салдо показа: Ал Гор загуби изборите с 543 895 гласа повече и с половин процент над постижението на… „победителя“! На това му казвате „демокрация“?

Благодаря, имахме си такава. При нея действаше Член 1 на Конституцията, а резултатите бяха такива, каквито решаваха секретарите и деловодителите на ЦК на БКП. Къде е разликата? В двупартийната по същество еднопартийна система ли? Та и тук поддържаха едно безлично БЗНС… Спомнете си за Конституцията на САЩ, за Републиката, за свободата и за агнето, вечерящо с вълците…

Не случайно Пол Кругман, който сам признава, че „икономиката не е чак толкова наука“, е удостоен с Нобелова награда за постижения в… икономическата наука. Той служи. Няма друг начин за „кариерен растеж“. Но лидерите на Интернационала са достатъчно изпедепсани мошеници, за да знаят: добре е, даже е задължително, сред купищата измами и залъгалки, с които тъпчат съзнанието на масовата публика, да се прокрадва някаква истина или полуистина.

Кругман е прав – икономиката на Съединените щати временно ще тръгне нагоре. Може би даже е поела по този път. Вече няколко пъти наблягах на този предстоящ псевдо възход, както и на неговата краткотрайна продължителност.

Как ще стане и откъде знам? Вече няколко пъти загатвам, че предстои да „спасяват“ американците. Но какво ще последва само след няколко години? Да видим мерките за „избавлението“ от кризата и източниците на моята увереност в онова, което твърдя.

Подвизаващият се в Англия украински икономист Анатол Калецки посочва: „Когато пишат икономическата история на ХХІ век, е твърде вероятно септември 2012 г. да бъде отбелязан като повратен момент, почти толкова важен, колкото септември 2008 г.“[29]

Какво дава основание на този доста осведомен и сръчен в коментарите си автор, когото от известно време следя, да смята така? Ами през септември гаулайтерът на Федералния резерв на Съединените щати Бен Бърнанке даде пресконференция. На пръв поглед – нищо необичайно. Прави го по два-три пъти в годината.

Но на тази среща с представители на специално подбрани медии заемащият длъжността „главен банкер на САЩ“ обяви решението Банката на Федералния резерв „без ограничения да изкупува държавни облигации, докато Съединените щати се върнат близо до пълната заетост на работната сила“.

Явно това решение е „спуснато по строя“, както се изразяват военните. Защото преди Бърнанке „бившата“ червена европейска „императрица“ Ангела Меркел поиска същата мярка да бъде прилагана от Европейската централна банка. Все по това време и “Bank of Japan” официално заяви намеренията си да изкупува книжа по държавния дълг на сериозно закъсалата Япония.

Ако на равнище „микроикономика“ – съвършена глупост, тоест – в бита, тези неща нямат особено значение, те са нещо като тектонично разместване на финансовите пластове в три от най-важните точки на икономическата карта на планетата. В състояние са коренно да променят настоящия икономически пейзаж така, че той да изглежда различен даже от прозореца на семейното жилище. Искам да кажа, че подобни събития променят живота на почти всички земни жители. Те имат върховно влияние и непременно изискват да бъдат разгледани в дълбочина. Като в резултат на това се очертаят евентуалните тенденции, произлизащи от тях.

Дали това финансово „земетресение“ ще доведе до положителни промени? Със сигурност, но – повтарям – не за дълго. Защото те означават само едно: Започва печатане на нови пари, на много пари. През септември Бен Бърнанке обеща печатарската техника на Федералния резерв да бълва по 40 милиарда долара месечно! Което ще рече, че през идущите години по 480 милиарда нови долари ще се изсипват като освежителен дъжд над американската икономика. За три години това прави близо 1,5 трилиона – сума, която не сме в състояние да осмислим! Но този дъжд няма да бъде златен, а хартиен – от виртуални, несъществуващи в действителност, неналични пари.

Разбира се, те могат да послужат като енергия, която да задвижи почти спрялата икономическа машина на Америка. Но много зависи от това от кого и как ще бъдат разпределяни. Ако е от Федералното правителство, най-вероятно ще бъдат прахосани. Нима забравихте как още в началото на мандата Барак Обама милиарди долари бяха наливани в големи промишлени и банкови корпорации, от което не последва нищо добро за страната? Те просто потънаха в касите на онези, които заповядаха на президента да постъпи така.

Например парите, които постъпиха в автомобилните корпорации, с нищо не помогнаха тяхното производство. А понастоящем „столицата“ на автомобилната индустрия – град Детройт, е населен предимно с призраци и спомени, и очаква решение да бъде обявен във фалит.

Освен това, най-голямата опасност от безразборното завъртане на печатницата на пари, е неизбежното „обещание“ за бъдеща инфлация. Това се е случвало не веднъж. И последиците винаги са били ужасни – масови банкрути, загуба на работни места, на имущество, всеобща бедност…

Според популярната дефиниция, инфлацията е общото нарастване на цените на стоките и услугите в определен период. Елементарно казано, тя означава обезценяване на парите. С една и съща парична сума купувате по-малко стоки и услуги. Това подрива основите на икономиката, води до вече изброените последици – фалити, безработица, бедност, но и… до недоволство.

Инфлацията се измерва с показател, който представлява съотношение между цялата сума на парите в обращение в дадена държава, и общата цена на всички стоки и услуги, предлагани на пазара. Естествено, с известна условност, особено що се отнася до втория компонент.

Класическата инфлация, ако мога така да се изразя, бива предизвиквана, когато сумата на парите в обращение нараства, без промяна в общата цена на стоките и услугите на него. Иначе казано, увеличаването на паричната маса засилва търсенето, докато предлагането остава едно и също. По този начин нарасналото търсене кара пазара да реагира по съответен начин – като покачва равнището на цените.

Ето къде е главната, регулаторната роля на централните банки. Те имат възможността да определят обема на парите в обращение. Казано простичко – да предизвикват инфлация с всички възможни последици от нея, в т.ч. бунтове, революции и дори войни! Сега разбирате ли колко гениално алчен бил стремежът на Майер Амшел Ротшилд, формулиран в едно едничко изречение: „Дайте ми контрола над националната валута и няма да ме интересува кой прави законите.”

В наши дни нещата са още по-сложни и ужасни. Тъй като собствениците на централните банки притежават и преобладаващата част от промишлеността, търговията, транспортните и останалите услуги. Те могат да влияят и по обратния път, като регулират самото производство. Чрез неговото свиване да предизвикват изкуствени дефицити, които водят до… инфлация. И обратното – посредством свръхпроизводство на конкретни продукти да ликвидират конкуренцията.

От това следва, че интернационалните банкери господстват в икономиките на всички държави. Те с лекота могат да предизвикат безработица, обществен гняв – всичко. Но като за капак, най-страшното е, че Те отдавна владеят и политическата власт. Да, Те, Интернационала, Братството, Олимпийците, Клубът на 300-те… Ето ви го новият световен ред, единната световна държава, поробването на човечеството. Ако към това добавите истинското определение на комунизма като „заговор на супербогатите срещу целия свят и на първо място против средната класа“ кръгът се затваря.

Не веднъж съм цитирал световния борсов спекулант Джим Роджърс. Той е бивш служител, а по-късно и съдружник на американския интернационален мошеник, евреина от Унгария Джордж Сорос. През 1992 г. само за едно-две денонощия двамата спечелиха по няколко милиарда от преднамереното девалвиране на британската лира. Роджърс е онзи, който съветваше младите англичани да учат китайски и да заминават за Пекин.

През септември, пред водещата на предаването „Лидери на пазара“ на индийския клон на медийния конгломерат CNBC, той коментира политиката на правителствата за печатане на пари, цените на златото, на петрола и начините за подсигуряване срещу кризи и прекомерна инфлация. И показва, че горе-долу мислим еднакво.

 

 

http://youtu.be/g173GsBcdas 

 

 

За да разберем по-добре всичко, не е необходимо да се връщаме към Великата депресия през 1929 г. Нека погледнем четири десетилетия назад, към времето, когато беше замислена и започна осъществяването на настоящата финансово-икономическа криза. От 1971 година насетне, с краткотрайни спадове, електоратът на Запад се радваше на четиридесет години, водещи до  все по-голямо благоденствие. Стремежът към пълна заетост, в резултат на това – на повишено потребление и разрастващ се пазар, съчетани със социални придобивки, доведоха на много места до реализация на Кейнсиянската държава на  благоденствието.

 

 

Краят на утопията или Фрийдмън срещу Кейнс означава криза

 

 

Към изброените доволства бяха добавени новоразработените петролни находища в Северно море. Ето как държавите в Скандинавия и на Британските острови заблестяха като образец на реален социализъм, какъвто другарите никога не успяха да постигнат. Държавата превземаше все по-големи територии от икономиката. В началото на осемдесетте във Франция 42 на сто от предприятията бяха нейна собственост, а в Германия – около 30 процента.

Успоредно с това т. нар. социалистически лагер все повече закъсваше. Липсата на всякакви свободи, робският труд и насилието го докараха до пълен упадък. За да отдалечат неизбежната катастрофа, на помощ на техните диктатори се притекоха  създателите им – интернационалните банкери. Тогава сякаш от нищото изникна измамният „процес на разведряване“, придобил формален вид в документите от Съвещанието за мир и сътрудничество в Европа, проведено през 1975 г. в Хелзинки. Там зърнахме приятелски да си хортуват уж „вечните врагове“ – президентът на САЩ Джерълд Форд с генералния секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев, да речем.

Понятия като “détente” и „права на човека“ взеха да пълнят медиите на Запад. Тамошното население истински блаженстваше и не му беше до нещастниците от Изток. Разбира се, без всякакви притеснения, с позволението на Москва, а на свой ред нейното от Интернационала, комунистическите деспоти подписваха всякакви международни договори и други документи, гарантиращи свободите на техните народи. Обаче никой от тях нямаше и най-малкото намерение да ги спазва.

Тогава, в края на седемдесетте, беше даден стартът на кредитната икономика. Само най-посветените чуха сигналния изстрел за него. След време в надпреварата за заеми и все повече материални блага потънаха не само много хора, но и цели държави.

Все по това време Милтън Фрийдман поведе монетаристката „котрареволюция“ срещу т. нар. “welfare state”. Той най-малкото се правеше на убеден, че старият, пропагандиран като „класически“ тип пазарни икономики се… саморегулират. Това никога не е било така. Защото пазарът не съществува обективно, той не е физична даденост, при която важат математическите правила. А е плод на човешка дейност. Следователно, подлежи на влияние и манипулиране.

Но дори да са съществували периоди, когато пазарът е бил истински господар, „тихите оръжия“ на Майер Амшел Ротшилд и свръхголемите наднационални корпорации, чийто идеолог и първопроходец на практика излезе пак той, отдавна не допускаха своеволия на него.

Голямата, според мен предизвикана грешка на Фрийдмън, беше, че забрави човека с неговите присъщи черти, като алчност, например. Монетаристите от неговата „школа“ вярваха – някои сигурно истински и отдадено – че стабилността на цените е по-важна от заетостта. И настояваха на макроикономическо равнище правителствата да насочат усилията си натам. Никой не се опита да ги опровергае с елементарния аргумент: Когато няма заетост, милиони остават без доходи. Тоест – за тях пазарът става недостъпен. Келфайда от „стабилността на цените“!

В едно монетаристите щяха да бъдат прави, ако отчитаха влиянието на всички фактори върху стопанския живот. Те настояваха, че централните банкери не бива да поемат преки ангажименти по отношение на заетостта – по-точно – на безработицата. Вярно, едно солидно предприятие, което създава работни места, е грижа на частните предприемачи. Фрийдман и сие смятаха, че ако инфлацията бъде победена, в рамките на свободната държава това автоматично ще доведе до висока, даже до пълна заетост. А стабилните цени означаваха нулева или нищожна инфлация. Ама не би.

Кой друг, ако не интернационалните финансисти, отдавна поставили ръка върху централните банки, беше действителният собственик на т. нар. реална икономика – производството и следващите звена от стопанския живот? Никаква „конспиративна теория“, а голата истина!

Докато монетаристите искаха отстраняването на държавата от икономиката, социаллибералите преследваха тъкмо обратното – по-значително държавно разпределение и преразпределние на брутния вътрешен продукт, новосъздадената стойност. Кейнс и компания също пропускаха човешките недостатъци. Вярващите в юдаизма и псевдо християните приемат, че трудът е божие наказание. Което не означава нищо друго, освен едно – леността е естествен и същностен белег на човешкото същество.

Алчността е вродена у човека – това най-висше Божие творение. Нямам представа защо, не ми е дадено. Хъсът към притежаване е естествено вграден в него. Чувството за мярка – докъде да се простира користолюбието, е онази черта, която се възпитава още от раждането и през целия живот. Тя отличава достойния, здравомислещия, да го наречем Божия човек, от ненаситните, от склонните да преяждат, грубо казано.

Държавната собственост откъсва човека от собствеността, намалява неговата охота за труд и напредък. Това кейнсианците не прозряха. Както казваше една писателка без особени претенции, защото беше авторка на криминални романи, но най-прочутата – Агата Кристи, „марксизмът би бил прекрасно нещо, ако не се осъществяваше от хора“.

Вижте какво става в манастирите, където монасите полагат обет за нестежение – непритежаване. И са длъжни да го подновяват през определени срокове. Нали митрополитите на тукашната църква са именно монаси? Та те са истински модели за паметник на вещомана! Зинали са по-ненаситни усти от всеки грешен мирянин. Жаждата им е неутолима, лакомията им няма равна. Такова ли е Божественото естество?

Сблъсъкът между социаллиберализма на Джон Мейнърд Кейнс и монетарния неолиберализъм – някои го определят като неоконсерватизъм, на Милтън Фрийдмън, беше добре планиран като мащаби и време. През осемдесетте години той доведе до провеждането на няколко експеримента. Например във Франция (Франсоа Митеран), Австрия (Бруно Крайски, Фред Зиновац, Франц Враницки) и Швеция (Олоф Палме, Ингвар Карлсон, Карл Билд) социалдемократите провеждаха кейнсиянска политика. Във Великобритания (Маргарет Татчър), в САЩ (Роналд Рейгън), и в Западна Германия (Хелмут Кол) – Фрийдманов монетаризъм.

Накрая, когато Берлинската стена падна, всички те бяха горе-долу на едно и също дердже. През това време Интернационалът вербуваше своите нови доверени лица на Изток. От началото на осемдесетте те взеха да преминават специално обучение в съветските, американските и западноевропейските – предимно английските, школи. Например у нас Снежана Ботушарова, Стоян Ганев и Иван Костов в Москва, Валентин Моллов и Красимир Стойчев във Виена, Александър Лилов в Лондон… И това са имена, за които всички знаем и в момента се сещам. Най-важните заемаха ръководни постове в своите  компартии-държави. Те бяха задължени да натикат страните си в кредитната икономика.

Накрая всички източноевропейски страни бяха „внезапно освободени“ от тоталитарните режими. Но продължиха да бъдат управлявани от старата алчно червена номенклатура! Нарекоха това „нежна революция“, което някой ден ще се изучава като евфемизъм на нищото, на отчаянието и безбъдещето.

Няма да се спирам на съпровождащите главната линия събития. Като войната между Ирак и Иран, съветската агресия в Афганистан, спорадичните битки в Африка… Те подготвяха почвата за резултата от кредитната икономика – Великата депресия. За символ на нейното начало беше избрано сриването на Световния търговски център от американското правителство, приписано на някакви „международни терористи“. Те, моля ви се, бяха предвождани от тежко бъбречно болен саудитски милиардер, обучен от ЦРУ, криещ се в пещери, където липсва електрически ток за редовната спасяваща живота му хемодиализа!

След 11 септември 2001 г. целият свят узна за бъбречните проблеми на „терорист № 1“, обявен за такъв още от Бил Клинтън. Ала през юли 2001 г. изглежда никой не обърна внимание на това, че този „най-издирван човек на света“ се лекува при д-р Калауей в Американската болница в Дубай. „Не успяха“ да намерят доктора за обяснения и коментари. Той се оказа „неоткриваем“ като парите на фамилията Живкови и останалите ни туземни болшевишки босове. Просто никой не ги е издирвал – нито доктор Калауей, нито отмъкнатото „злато на партията“.

По време на престоя си в болницата, вероятно от 4 до 14 юли, Осама бин Ладен е посетен от един или двама офицери от ЦРУ. Първо вестта беше оповестена от „Радио Франс Ентер“- “Radio France International”. Сетне парижкият “Le Figaro” поде темата. Дойде ред и на големия еврейски всекидневник, лондонския “The Times”. В същия ден се включи и „либералният“ “The Guardian”.[30]

Защо в приятелски настроените спрямо САЩ Обединени арабски емирства никой не предприе мерки за поставянето под стража на „най-опасния човек на земята”, а вместо това служители на ЦРУ са си говорели с него, никой не казва. И за какво са си хортували? Дали не са уточнявали изпълнението на онова, което бе извършено на 11 септември 2001 г.?

Своя хуманен или някакъв друг дълг ли е изпълнявал специалистът по камъни в бъбреците д-р Калауей? Къде се намира сега, защо сякаш потъна в земята? Когато отговорите отсъстват, ги заместват подозренията. В този случай те, изглежда, са нещо повече – истината.

 

 

http://youtu.be/pDZ3kdd-yD4 

 

 

Само кръгъл идиот може да повярва на евтината, безвкусна, лишена от всякакво творческо вдъхновение и усилие, безумна приказка за Ал-Кайда и Осама бин Ладен.

„Историческото значение решенията на централната банка от този месец [септември 2012]“ – подчертава Анатол Калецки, – „следва да бъдат изяснени. Федералният резерв обеща да продължи да печата пари, докато пълната заетост не бъде възстановена.

Банката е готова даже на още по-смели мерки, ако тези, които бяха обявени, се окажат недостатъчни. Европейската централна банка предприе всичко от типа на „каквото и да ни струва“, за да предпази еврото и по-специално да изкупи испански и италиански правителствени облигации. Стори го с новоотпечатани банкнати евро в неограничени количества.

Постъпвайки по този начин, Федералният резерв и Европейската централна банка не само изоставиха своите по-раншни изконни инфлационни намерения. Те ги изкараха почти неуместни и неприложими. Но на всичко отгоре двете банки нарушиха всички интелектуални и политически забрани, които от десетилетия господстват в централното банкиране. Това иконоборство предизвика крайната реакция от страна на все още останалите бастиони на традиционния монетаризъм в централното банкерство – германската “Bundesbank”… Нейният президент [евреинът] Йенс Вайдман, съвсем буквално охарактеризира новия подход в банкирането като „дяволска работа“. Той припомни, че в Гьотевия „Фауст“ Мефистофел използвал съвсем същата политика, за да създаде хаос и хиперинфлация.“[31]

Така е – кейнсиянството надделява. Като всичко „ляво“, то е обречено. Постиженията му винаги са били временни. Сега уж ще стимулират потреблението. Ако го сторят през насърчаване на предприемачеството, но не на нивото на крупните интернационални корпорации, а на равнището на т. нар. среден и дребен бизнес, наистина е възможно да бъде постигнат някакъв положителен ефект. Но това си е съвсем монетаристки подход.

Изсипят ли трилиони в големите компании, ще бъде като при милиционер-социализЪма. Другарите вадеха от единия джоб и слагаха в другия. Най-смешното беше, че поради вродената си тъпота, незаинтересуваност и стремеж да се подмазват и нагаждат, нямаха никакъв хабер за подробностите на това преместване. Като удариха чертата, това се оказа не весело, а жалко. Но както обикновено, не за тях а за всички нас.

Финансово-икономическите „акули“ имат изход, могат да намерят спасение. „Обикновените“ хора – трудно, да не кажа – невъзможно. За това призовава вече познатият ви спекулант Джим Роджърс, който играе предимно на стоковите, а не на фондовите [за търговия с ценни книжа] борси. Вижте и чуйте.

 

 

http://youtu.be/KPDkPF7BFpQ 

 

 

Обаче, почувствали се засегнати, монетаристите, в лицето на представителите на “Bundesbank”, повдигнаха два изключително важни и точно прицелени въпроса. Първият: Какво ще стане, ако печатането на пари доведе до прекалена инфлация? Нищо по-естествено и според скромното ми мнение – непредотвратимо.

Вторият: Какво ще се случи, ако бизнесът не успее да създаде повече работни места – това няма ли да доведе до повече отчаяние, до погрешни и прекалено рискови усилия за изкуствено стимулиране на заетостта?

Отговорите бяха дадени от самите банкови шефове – Бен Бърнанке и Марио Драги: „Докато безработицата и потенциалният обем на индустриалното производство остават някъде около настоящите равнища, не съществува вероятност за възникване на инфлация. Даже, ако някои стоки, като петрол или храни, претърпят инфлация, тя ще бъде компенсирана от други продукти и услуги, чиито цени ще спаднат.“[32]

Никой не анализира до край тези откровения. Не се намери коментатор, който като шопа да запита: „Е оти, че ги ручаме жабетата?“ Така де, ако целта е „безработицата и потенциалният обем на индустриалното производство остават някъде около настоящите равнища“, от какъв зор печатат парите? Значи имат нещо друго предвид. Такъв подход издава предварителния провал на двете банки чрез стимулиране на заетостта да засилят икономическия растеж. А от там всичко да тръгне към повишение, но по естествен път.

Не случайно следя какво споделят експерти от ранга на вече цитирания украински британец. В тяхно лице до голяма степен намирам съмишленици. Досущ като моя скрамност, Анатол Калецки, допускат, че: „Може да се окаже, че простото инжектиране на пари в банки и в облигационни фондове е недостатъчно, независимо от техните количества. Едно истинско икономическо стимулиране изисква новопроизведените пари да бъдат разпределени пряко сред бизнеса или в жилищното строителство, както беше в миналото.

Например, представете си, че вместо всеки месец Федералният резерв да напомпва допълнителни 40 милиарда долара във фондовия пазар, където те ще бъдат просто похарчени, всеки месец да изплаща средно по 130 долара на всеки американски гражданин. Докато икономиката се върне към пълна заетост. Сега, когато всички забрани на централните банки да поемат отговорност за безработицата са напълно нарушени, подобна истински радикална парична политика може би е въпрос на време.“[33]

Съгласен съм с първата част – влагането на парите за развитието на предприемачеството, стига достъпът до това стимулиране да е честно и равноправно. С раздаването на пари на калпак – не. То е социализъм от най-ниска проба. Такива мерки стимулират не предприемчивостта, а мързела. Появата на повече потребители на пазара не гарантира непременно ръста на производството. То може да генерира и по-високи цени, нали!…

 

 

И видях двама живи покойници…[34]

 

 

Дано греша, но ми се струва, че близките на Яромир Бенеш и Михаел Купхоф трябва да се стягат за погребение. Да ме прощава Господ, ала ако всичко е естествено и спонтанно, оцеляването на тези двама високопоставени служители на Международния валутен фонд (МВФ)  ще бъде едно от чудесата на съвременния свят.

Ще започна с кратък откъс от документ, който американските тайни служби са засекретили – степен на секретност: JEL Classification Numbers: E44, E52, G21 – и повече от половин век не са били достъпни за обществото, което, съгласно самото начало на Конституцията на САЩ е суверенът. Преамбюлът на основния закон на Съединените щати гласи“ „Ние, народът на Съединените щати, с цел да образуваме по-съвършен Съюз, да утвърдим справедливостта, да осигурим вътрешното спокойствие, да обезпечим съвместната отбрана, да допринесем за всеобщото благоденствие и да гарантираме благата на свободата за самите нас и за нашите потомци, съставяме и приемаме тази Конституция на Съединените американски щати.“

Документът, който толкова силно ме впечатли, носи заглавието „Ревизия на Чикагската програма“. Той е съставен от двама висши чиновници на Международния валутен фонд (МВФ) – споменатите Яромир Бенеш и Михаел Купхоф, съответно чешки и германски прреподаватели по икономика. Той е тиражиран от МВФ, но самите издатели се разграничават от… публикацията си. Още на титулната страница, в специално оформление в каре, за да се набива на очи, е записано: „Този работен документ не бива да бъде обявяван като представящ възгледите на МВФ. Схващанията, изразени в настоящия работен документ, са само на неговите автори и не представят непременно тези на МВФ или политиката на МВФ.“[35]

Това е достатъчно, за да заостри вниманието на всеки изследовател. Непосредствено под уговорката е поместен въпросният толкова дълго държан в секретност откъс: „В разгара на Великата депресия известен брой водещи икономисти в САЩ излязоха с предложение за парична реформа, която стана известна като „Чикагска програма“. Тя разглеждаше разделянето на монетарните и кредитните функции на банковата система, чрез изискването за стопроцентна гаранция на банковите депозити. Ървинг Фишър (1936) изложи следващите предимства на този план:

(1) По-добър контрол върху основните източници на колебания в производствения цикъл, внезапните увеличения и намаления на банковите кредити и на пускането в обращение на пари, създадени от банката [на Федералния резерв].

(2) Пълно елиминиране на банковите забежки.

(3) Драматично намаляване на (нетния) обществен дълг.

(4) Сериозно намаляване на частните задължения, тъй като създаването на парите не изисква повече едновременно формиране на дълг… По-нататък, производителността достига 10 процента, а успокояването на инфлацията може да доведе до нейното падане до нула, без да предизвиква проблеми при провеждането на паричната политика.“[36]

Не разбрахте? Сега ще опитам да изясня. През 1936 година двама икономисти от Чикаго – Хенри Симънс и Ървинг Фишър, наистина предлагат план за бързото излизане от голямата икономическа криза. Основният елемент в него е Банката на Федералния резерв (ФЕД) да бъде лишена от правото да е разпределя американската валута – доларите. Те предлагат, едва ли не, парите да бъдат хвърляни от въздуха, образно казано. Появява се понятието „хеликоптерни пари“. За първи път от 1913 г. Ротшилдовия картел среща не просто опоненти, а направо съпротива.

Следващият случай е през 1963-а, когато президентът Джон Ф. Кенеди направо отне тази свръхпривилегия от ФЕД и издаде изпълнителна заповед – указ, занапред доларите да бъдат изработвани от правителството в негова специализирана печатница. Даже на американците са представени мостри – прочутите долари с червен държавен печат върху тях. Известна ви е цената, която Кенеди плати за своята дързост. 

Този път, през август 2012 г., споменатите Яромир Бенеш и Михаел Купхоф предлагат „Чикагската програма“ да бъде ревизирана. Макар и разпространен сред икономистите в Съединените щати, документът, изготвен от двамата европейски служители на МВФ, почти не намира отражение в медиите. Натъкнах се на две-три информации или кратки кореспонденции – толкова.

А проектът на Бенеш и Купхов е малко чудо. Защо не – голямо? Той предвижда коренна реформа на паричната система, базирана на „Чикагската програма“. Чрез нея може да бъде елиминирано бремето на правителствения дълг на САЩ, на Великобритания и на повечето европейски страни. Обаче мерките, които са в състояние да доведат до това, биха били изключително болезнени за банкерите, особено за действителните собственици на централните банки.

Освен рязко увеличение на данъците и на държавните разходи, двамата експерти искат възстановяване на изключителните права на правителствата да емитират националните валути (пари), което са загубили в полза на търговски банки. Става дума за отнемането на монополното право за отпечатване и пускане в обращение на пари, което генерира „феодален данък“, чийто размер, според изчисленията на МВФ, е приблизително 100 процента от брутния вътрешен продукт на САЩ.[37]

Какво представлява този “seignorage tax” – „феодален данък“? Това е таксата, която частните банкери задължително, по закон, прибират от правителствата, задето отпечатват парите и ги пускат в обращение. Той наподобява прословутия „диш-хакъ“ в Отоманската империя. Представлява разликата между стойността на парите и цената на тяхното изработване. С други думи, икономическата цена на производството на пари в рамките на икономиката на конкретна страна. Известно е, че Банката на Федералния резерв прибира по 17 на сто от всеки долар. Тоест – за банкнота от 1 долар – 17 цента. Но за зеленогърбата хартийка от сто долара – 17 долара. Всеки печатар ще ви обясни, че стойността на производството на двете би следвало да е една и съща, ако няма различия във формата, броя на цветовете, качеството на хартията и т.н.

Когато правителството предостави тази част от суверенитета на нацията на частна банка, вместо печалба от въпросния данък, то трупа загуби и то огромни. Този истински феодален по своя характер монополен данък, е в основата на държавните дългове. Най-големият парадокс след загубата на национална независимост, е, че той съществува в условията на… действащо антимонополно законодателство!

Съвсем скоро управителят на “Bank of England” Марвин Кинг напълно сериозно предложи въвеждането на „хеликоптерни пари“. Идеята на Бенеш и Купхов е смислена и истински радикална. Тя цели фактическото изземане на емитиращите функции от частните банки. Това ще доведе до несметни приходи от порядъка на повече от 1,5 – 2 трилиона долара годишно. От подобни суми САЩ се самолишават от 1913 г. насам. Не е моя работа да изчислявам загубте, нанесените финансови поражения и пропуснатите ползи.

Сещате се как са приели това централните банкери. Обаче още през юли, когато коментирах официално обявеното „сливане“ на активите на семействата Ротшилд и Рокфелер, предположих, че това може да бъде разчетено и като предстояща „перестройка“ – престрояване, на световната банкова система. Какво ми даде основание за такова разсъждение?

Вижте какво става по света. Икономиката на САЩ навлиза във фаза на невъзможност за възстановяване. Финансово-икономическо земетресение разтърсва Западна Европа. За южните ни съседи да не отварям дума. Жителите на тези страни са живели в относителна свобода. Повечето от тях се чувстват граждани.

Ако глобалната икономическа стагнация продължи и то по-дълго, общественото търпение ще се изчерпи. Обичайните средства за тяхното успокояване и потискане, едва ли ще свършат работа. Когато и служителите от правоналагащите органи – например полицията, застанат на страната на народа, идеи, които в момента изглеждат революционни, може да се превърнат в реалност. Най-елементарната мъдрост би предупредила плутокрацията, че война срещу дворците съвсем не е невъзможна.

Ако Ротшилдови и подчиненото им Братство имат акъл, ще отстъпят. Ще се вслушат в болшевишкия танц, описан от тяхното момче в Кремъл, товарищ еврейчик Улянов, Бланк или Ленин: „Крачка напред, две назад“. Сега му е времото. Членовете на интернационала са толкова несметно богати, че могат да си позволят лишаване от лихвите за известно време. Докато човечеството се завърне към нормалността в стопанския живот. След това все ще се намерят грешници като Уудроу Уилсън или Джордж Буш, които да възстановят нещата. До следващата криза. Потомците да му мислят…

Още веднъж да припомня: Федералният резерв краде по 17 на сто от всеки отпечатан долар!… Разходите за производството на еднодоларовата и стодоларовата банкнота са едни същи.

Ако вляза в обувките на Джейкъб или Нат Ротшилд, ще избера този ход – отстъплението. Понеже тяхната безгранична алчност и безразсъдна надменност са ми известни, се съмнявам, че ще постъпят така. Ножът е опрял в кокала и решението на въпроса не търпи отлагане. Болният е на операционната маса. Няма време за колебание. Нова голяма война е невъзможна. Кой в Европа ще се втурне срещу комшиите си? Те и армиите на Стария континент са доста залинели. Пък и етносите в „стария свят“ така се омешаха…

Отложат ли решението, ни очакват две-три лета на измамно възстановяване и то не навсякъде. Ще се печатат и ще се разпределят пари. Те ще потъват в големите корпорации уж за отваряне на работни места. Кукиш! Колкото през 2008 и 2009 година, когато поне трилион и половина влязоха в “General Motors” и подобните. Ефектът от това се вижда във фалиралия Детройт – столицата на американската автомобилна индустрия.

Пък и кой ще купува? Хората търсят съчетание от качествено и евтино. Вече само Изтокът предлага такова съчетание – Корея, Индия, Китай, Малайзия, Сингапур… Даже японците се разглезиха. Пък и все някой ще си спомни, че в разгара на кризата търговците на дребно предлагаха два автомобила на цената на един. И ще се запитат: Аджеба, колко е реалната стойност на возилата?

Ако печатането на пари продължи, след няколко години ураганът на инфлационната криза ще отнесе света. Елитите трябва да проумеят, че техническата революция неминуемо изхвърля стотици милиони от работните им места. За да се съчетае печалбата със социалния мир, намаляването на работния ден, даже седмица, е задължително.

От своя страна и „пролетариите“ трябва да разберат, че тяхната Belle époque безвъзвратно приключи. Което ще рече да кандисат на радикално редуциране на заплатите. Онези, от Изтока, ще се борят за обратното. Връщането към нормалността ще се получи, когато двете страни се срещнат. И се постигне относително равновесие между доходите.

Това ще означава край на кредитната икономика!

Не е социализъм, още по-малко е утопия. Връщам се към Яромир Бенеш и Михаел Купхоф от МВФ. Предложението им е истинска революция в икономическата теория. За жалост, приложението му е пак в ръцете на Ротшилд и компания.

За нас най-неприятното е, че при всяко решение ще сме сред губещите. Такава е съдбата на колониите. А ние имаме вече 68-годишна закоравяла колониална традиция, при която освен че се движим обратно на свестните, вървим и малко встрани… Освен това печатането на пари не ни засяга, защото сме във валутен борд, който забранява това. И се следи от МВФ.

Искам да кажа, че противно на всеобщото мнение, сме обречени да строим комунизъм, докато изчезнем като народ. А това не е толкова далече. Тъй като отдавна, още от началото на осемдесетте години на ХХ век ни готвят да се превърнем в „земя без народ, за народ без земя“. Този лозунг беше „претворен в дело“ в Палестина, казано на болшевишки език.

Проектът на Яромир Бенеш и Михаел Купхоф може да бъде дефиниран като революция в икономическите идеи. Ако двамата оцелеят, ще намирисва на замисъл, идващ от главната квартира на световната революция. Съжалявам, че го пиша, но съм искрен. Струва ми се, че този план ще бъде загърбен и забравен. Нормално, нали?

Пак през тези дни страните от еврозоната счупиха своеобразен рекорд. Докато във Великобритания управляващите „десни“ тръбят, че кризата е в миналото, а в Испания „левите“ им колеги, заприличали на Ланс Армстронг, внесоха в Парламента проектобюджет, който догодина щял да остави рецесията зад гърба им, както натъпканият с допинг колоездач изпреварваше съперниците си, сякаш бяха спрели за отдих, най-новите данни показват, че дългът на 17-е вече надхвърля… 90 на сто от техния брутен вътрешен продукт!

Преведено на нормален език, това означава: произвели са едва 10 процента от онова, което са потребили.[38] Останалото е на заем – кредити, задължения, към които са прикрепени лихви. Те са взети от банките, които принадлежат на финансовия Интернационал. А той, както вече сме сигурни, е оглавяван от семейство Ротшилд. Кръгът се затвори и той не е омагьосан, а съвсем реален.

 

Но за него и за онова, което сториха с народите от Източна Европа, в т. ч. на уж бившия Съветски съюз, ще разсъждавам в продължението.

 

Постарах се да изложа специфична икономическа проблематика на достъпен за всички език. Дали съм успял, ще решите вие. Очертаващият се на хоризонта обществено-икономически пейзаж никак не е привлекателен. Съвсем наясно съм, че повечето хора не обичат вестоносците, които съобщават лоши новини.

Но явно такъв е моят кръст. Бог и истината са ми най-скъпи. Знам, че “Fortuna favet fortibus” – „съдбата обича смелите“.

 

Както са постановили още древните, “предоставих ви фактите, а вие ще дадете правото“. Обаче не забравяте, че “etiam sine lege poena est conscientia” – „съвестта наказва, дори без да е осъдил законът“…

 

 

 

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

 

Централните банки по света, притежавани от семейство Ротшилд

 

 

Afghanistan: Bank of Afghanistan

Albania: Bank of Albania

Algeria: Bank of Algeria

Argentina: Central Bank of Argentina

Armenia: Central Bank of Armenia

Aruba: Central Bank of Aruba

Australia: Reserve Bank of Australia

Austria: Austrian National Bank

Azerbaijan: Central Bank of Azerbaijan Republic

Bahamas: Central Bank of The Bahamas

Bahrain: Central Bank of Bahrain

Bangladesh: Bangladesh Bank

Barbados: Central Bank of Barbados

Belarus: National Bank of the Republic of Belarus

Belgium: National Bank of Belgium

Belize: Central Bank of Belize

Benin: Central Bank of West African States (BCEAO)

Bermuda: Bermuda Monetary Authority

Bhutan: Royal Monetary Authority of Bhutan

Bolivia: Central Bank of Bolivia

Bosnia: Central Bank of Bosnia and Herzegovina

Botswana: Bank of Botswana

Brazil: Central Bank of Brazil

Bulgaria: Bulgarian National Bank

Burkina Faso: Central Bank of West African States (BCEAO)

Burundi: Bank of the Republic of Burundi

Cambodia: National Bank of Cambodia

Cameroon: Bank of Central African States

Canada: Bank of Canada – Banque du Canada

Cayman Islands: Cayman Islands Monetary Authority

Central African Republic: Bank of Central African States

Chad: Bank of Central African States

Chile: Central Bank of Chile

China: The People’s Bank of China

Colombia: Bank of the Republic

Comoros: Central Bank of Comoros

Congo: Bank of Central African States

Costa Rica: Central Bank of Costa Rica

Cфte d’Ivoire: Central Bank of West African States (BCEAO)

Croatia: Croatian National Bank

Cuba: Central Bank of Cuba

Cyprus: Central Bank of Cyprus

Czech Republic: Czech National Bank

Denmark: National Bank of Denmark

Dominican Republic: Central Bank of the Dominican Republic

East Caribbean area: Eastern Caribbean Central Bank

Ecuador: Central Bank of Ecuador

Egypt: Central Bank of Egypt

El Salvador: Central Reserve Bank of El Salvador

Equatorial Guinea: Bank of Central African States

Estonia: Bank of Estonia

Ethiopia: National Bank of Ethiopia

European Union: European Central Bank

Fiji: Reserve Bank of Fiji

Finland: Bank of Finland

France: Bank of France

Gabon: Bank of Central African States

The Gambia: Central Bank of The Gambia

Georgia: National Bank of Georgia

Germany: Deutsche Bundesbank

Ghana: Bank of Ghana

Greece: Bank of Greece

Guatemala: Bank of Guatemala

Guinea Bissau: Central Bank of West African States (BCEAO)

Guyana: Bank of Guyana

Haiti: Central Bank of Haiti

Honduras: Central Bank of Honduras

Hong Kong: Hong Kong Monetary Authority

Hungary: Magyar Nemzeti Bank

Iceland: Central Bank of Iceland

India: Reserve Bank of India

Indonesia: Bank Indonesia

Iran: The Central Bank of the Islamic Republic of Iran

Iraq: Central Bank of Iraq

Ireland: Central Bank and Financial Services Authority of Ireland

Israel: Bank of Israel

Italy: Bank of Italy

Jamaica: Bank of Jamaica

Japan: Bank of Japan

Jordan: Central Bank of Jordan

Kazakhstan: National Bank of Kazakhstan

Kenya: Central Bank of Kenya

Korea: Bank of Korea

Kuwait: Central Bank of Kuwait

Kyrgyzstan: National Bank of the Kyrgyz Republic

Latvia: Bank of Latvia

Lebanon: Central Bank of Lebanon

Lesotho: Central Bank of Lesotho

Libya: Central Bank of Libya

Lithuania: Bank of Lithuania

Luxembourg: Central Bank of Luxembourg

Macao: Monetary Authority of Macao

Macedonia: National Bank of the Republic of Macedonia

Madagascar: Central Bank of Madagascar

Malawi: Reserve Bank of Malawi

Malaysia: Central Bank of Malaysia

Mali: Central Bank of West African States (BCEAO)

Malta: Central Bank of Malta

Mauritius: Bank of Mauritius

Mexico: Bank of Mexico

Moldova: National Bank of Moldova

Mongolia: Bank of Mongolia

Montenegro: Central Bank of Montenegro

Morocco: Bank of Morocco

Mozambique: Bank of Mozambique

Namibia: Bank of Namibia

Nepal: Central Bank of Nepal

Netherlands: Netherlands Bank

Netherlands Antilles: Bank of the Netherlands Antilles

New Zealand: Reserve Bank of New Zealand

Nicaragua: Central Bank of Nicaragua

Niger: Central Bank of West African States (BCEAO)

Nigeria: Central Bank of Nigeria

Norway: Central Bank of Norway

Oman: Central Bank of Oman

Pakistan: State Bank of Pakistan

Papua New Guinea: Bank of Papua New Guinea

Paraguay: Central Bank of Paraguay

Peru: Central Reserve Bank of Peru

Philippines: Bangko Sentral ng Pilipinas

Poland: National Bank of Poland

Portugal: Bank of Portugal

Qatar: Qatar Central Bank

Romania: National Bank of Romania

Russia: Central Bank of Russia

Rwanda: National Bank of Rwanda

San Marino: Central Bank of the Republic of San Marino

Samoa: Central Bank of Samoa

Saudi Arabia: Saudi Arabian Monetary Agency

Senegal: Central Bank of West African States (BCEAO)

Serbia: National Bank of Serbia

Seychelles: Central Bank of Seychelles

Sierra Leone: Bank of Sierra Leone

Singapore: Monetary Authority of Singapore

Slovakia: National Bank of Slovakia

Slovenia: Bank of Slovenia

Solomon Islands: Central Bank of Solomon Islands

South Africa: South African Reserve Bank

Spain: Bank of Spain

Sri Lanka: Central Bank of Sri Lanka

Sudan: Bank of Sudan

Surinam: Central Bank of Suriname

Swaziland: The Central Bank of Swaziland

Sweden: Sveriges Riksbank

Switzerland: Swiss National Bank

Tajikistan: National Bank of Tajikistan

Tanzania: Bank of Tanzania

Thailand: Bank of Thailand

Togo: Central Bank of West African States (BCEAO)

Tonga: National Reserve Bank of Tonga

Trinidad and Tobago: Central Bank of Trinidad and Tobago

Tunisia: Central Bank of Tunisia

Turkey: Central Bank of the Republic of Turkey

Uganda: Bank of Uganda

Ukraine: National Bank of Ukraine

United Arab Emirates: Central Bank of United Arab Emirates

United Kingdom: Bank of England

United States: The Dirty Nasty Stinky Fed, Federal Reserve Bank of New York

Uruguay: Central Bank of Uruguay

Vanuatu: Reserve Bank of Vanuatu

Venezuela: Central Bank of Venezuela

Vietnam: The State Bank of Vietnam

Yemen: Central Bank of Yemen

Zambia: Bank of Zambia

Zimbabwe: Reserve Bank of Zimbabwe.[39]

 

 

 

Следва.

 

 

 

 

 

 

За връзка с автора:

mejdu_redovete@abv.bg

 

 

 

*    *    *

 

 

 

През последния месец внезапно се сдобих с маса „приятели“ в YouTube. Откакто от петнадесетина дни започнах да монтирам субтитри във видеоматериали, изведнъж взех да получавам от YouTube предупредителни писма, че „качвам“ материали със защитени авторски права, които даже не съм виждал. Но те наистина носят моето име?!

Понякога видеозапис изчезва от страницата. Засега успявам да възстановявам загубите.

Явно в рамките на целия всекидневен тормоз, на който съм подложен, целта е да пресекат и тази възможност да представям истината.

Интернационалът има очи и уши навсякъде и не спи. Моля, внимавайте!

 

 

 

Все още получавам оплаквания, задето на отговарям на всички писма. Една от причините – навярно главната, е, че имам проблеми с електронната си поща. Ръководството на Abv.bg предприема мерки, за да ме избави от натрапниците. Но и те са доста изобретателни… Проникването е толкова дълбоко, че получавам писма от… самия себе си?! Досещате се какво е тяхното съдържание.

Сигурен съм, че доста от писмата, които ми изпращате, се „губят“. Има и такива, на които не намирам смисъл да отговарям. Пък и моля не забравяйте, че вие сте повече, а аз съм сам.

Въпреки всичко поднасям извинението си на всички, които добронамерено са ми писали, но не са получили отговор.

 

 

 

 

От сърце благодаря на всички дарители. От февруари досега те са общо 67, седем от тях – имигранти. Повечето са едни и същи хора, които искрено помагат за издръжката на тази медия. Няма как да издържа дълго по този начин. Никой от тези благородни сърца не е длъжен на останалите, нито на мен.

Длъжен съм да известя, че сметката е направена така, та да не се узнава нищо, в т.ч. имената на дарителите. Понякога научавам само броя на постъпленията от страната и чужбина и то само благодарение на ласкавото отношение на служителките.

Истина ви казвам: за да продължи да съществува и действа тази медия, е необходима вашата щедрост. Не преувеличавам. И няма как това да става с доброволните пожертвования само на едни и същи предани читатели.

Неотдавна в „Агора“ един подлец и клеветник ви посъветва: „Не хранете Ифандиев!“ Изглежда мнозинството послуша съвета му.

Не желая никой „да ме храни“. Но не съм в състояние да работя по 10-12 часа дневно, без моят труд да намери поне елементарна материална оценка.

Преди няколко месеца един от вас, който не се крие – чудесният специалист по английски език и преводач Петър Коритаров, преведе прилична за моите разбирания сума. Когато предложих да я върна, защото ми се стори прекалена, той ми писа, че „това е най-изгодната сделка в живота му“. Защото срещу тези „нищожни пари“получава огромен обем информация.“

Явно една шепа приятели на медията мислят така. Регистрираните посетители са повече от 600. Гастрольорите са поне още толкова. (Броячът се занулява при 1000 прочитания. С изключение на случаите на външна намеса.) Дори половината от редовните да са злонамерени, остават 300. Всеки от тях да внася по 1,50 лева месечно – 18 лева годишно, бих могъл да продължа. Уви…

Освен това очаквах съдействие – с ваши статии. Вярно, без хонорар. Но нима на повечето останали места плащат за публикации? Явно няма необходимост от такъв тип публицистика. Истината вълнува малцина. Има по-важни неща… Не съдя никого. Изцяло приемам, че вината е в мен, защото не откликвам на злободневието.

Признавам, че ми е късно да се променям. Внесъл съм необходимата такса за присъствието на медията в интернет до края на годината. Но ще разредя появата на моите публикации. Време е да помисля и за себе си. Съжалявам.

Въпреки всичко, съобщавам, че можете да изразите щедростта си като изпращате малки суми на две сметки с един и същ титуляр, обявени в рубриката „Дарения“ под главата на сайта или вдясно на основната страница. Достатъчно е да натиснете тази позиция и цялата информация ще се покаже. Неудобно е, но поради преследванията няма друг начин.

По-добре е повече хора, и по разбираеми причини имигрантите, да помагат с малки суми, отколкото обратното – малцина – с големи.

 

 

 

 

 

ДОСТЪП ДО ПРОЕКТОЗАКОНА ЗА ДЕКОМУНИЗЦИЯ

 

Всеки, който прояви желание да разполага с копие от текста на Проектозакона за декомунизация, може да го поиска на посочения адрес на електронната ми поща. Ще го получи напълно свободно.

 

 

 

 

 

ГЛЕДАЙТЕ В ИНТЕРНЕТ

 

Побързайте да гледате видеозаписите на предаването „Диагноза с Георги Ифандиев“ YouTube, защото вече ги изтриват. Ето връзка (link): http://www.youtube.com/results?search_query=%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2&suggested_categories=25&page=3 и във

VBOX7 от: http://vbox7.com/tag:%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2

 

 

 

 

 

ТЕХНИЧЕСКИ УТОЧНЕНИЯ

 

Ако щракнете (кликнете) върху която и да е илюстрация, тя се увеличава. За да я върнете в предишния й размер, натиснете върху „хиксчето“в горната лява част на илюстрацията.

Ако щракнете (кликнете) върху номер на бележка под линия, автоматично ще попаднете на нея. За да се върнете в текста, моля, щракнете (кликнете) отново върху същия номер, но на бележката под линия.

Вече спокойно можете да четете всички публикации. Достатъчно е да влезете в някоя страница, например в „Диагнозите ми“, и горе вдясно да намерите бутона „Назад“. Натискате го (щраквате, кликвате върху него) и всички публикации се показват.

 

Системите за форуми работят по следния начин:

Има категории и всяка от тях има един или повече форуми. Във всеки един форум се пускат теми (posts), които хората дискутират.

В нашия случай, няма нужда от излишно категоризиране. Ето я структурата за момента:

 

Форум: „За сайта“:

Описание: „Тук можете да споделите Вашата градивна критика относно сайта и да докладвате грешките, които сте открили в него.“

 

Форум: „За предаването“:

Описание: „Тук можете да обсъждате проблемите, посочени в предаването и в статиите. Какво е Вашето мнение? За или против? Защо?“

 

Форумната система, която ползваме, има екстрата да създава нова тема в момента, в който Вие пуснете статия. Активирано е. Също така има възможността за показване на профил на човек или пък за редактиране на собствения.

 

Как да създадете нова тема във форума?

Отидете в страница „Агора“. След което изберете в кой форум ще пишете – да речем избирате „За сайта“. Зарежда се нова страница в която ще видите бутон „Нова тема“. Оттам писането на тема е ясно.

 

Как да редактирате профила си през форума?

Отидете на страница „Контакти“. Има директна връзка „Редактиране на профила“.

 

 

Иван Занев, WEB-дизайнър