Добре дошли в медийния диагностичен център. Това е територия, свободна от комунизъм, социализъм, фашизъм, нацизъм, либерализъм – изобщо – от идеологическите фрагменти на ционизма и насаждания от тази крайно националистическа теория, превърната в практика, интернационализъм. Тя е предназначена за личности, за хора нормални, без психически отклонения и без комплекси, незасегнати от индоктринация, и с отворено съзнание. Единственото място, в което се съобщава истината, цялата истина и нищо освен истината. Нещо, което нито една друга медия в този провален опит за държава не може да си позволи.

 

 

 

*    *    *

 

 

 

 

Напоследък всяка статия на лондонския всекидневник „The Financial Times“ започва с призив за материална подкрепа с думите: „High quality global journalism requires investment.“ Което ще рече: „Висококачествената световна журналистика изисква инвестиции.“

Всеки да го разбира, както желае.

 

 

 

 

*    *    *

 

 

 

 

 

„Илия Павлов можеше да прави пари и от лайна!“[1]

 

Това е девизът на тукашния преход от държавен капитализъм с тоталитарно, репресивно управление на една номенклатурна класа, подплатено с догмите на комунистическата религия, и корпоратокрацията в рамките на глобалния нов световен ред с господство на същите господари, при който вярата в Мамон е официално издигната като водеща доктрина.

 

За да мине „номерът на китайката“, както казвахме в детството си, е необходимо обезумяло, малограмотно население, което да е доведено до животинско дередже – грижа единствено за насъщния. От сутрин до вечер унесено от тези гайлета, то не бива да вдига глава и да поглежда нагоре. За да не забележи, че съществува и друг живот – свободен, по израза на моя приятел Лазар Поповски в телевизионното ми предаване. Целта на „елита“ е да произвежда бройлери, както разясни той. Хора-тухли, които да му служат при градежа на неговата собствена стена. А тя ще го отделя от самите тях – от плебса, простолюдието. Казано на президентския диалект, раята сама се „отгражда“ от хайлайфа, греховно заченат в милиционер-болшевишките лаборатории.

 

Затова заглавия от типа: „Бенгалската котка на Марин Льо Пен „свирепо нападната от кучето доберман на баща й“, все по-често намират място по челните страници на издания, минаващи за „сериозни“.[2] Според водещия лондонски „консервативен“ всекидневник, по-силното животно надделяло и схрускало по слабото.

 

 

 

Cacatus, defecation, Defäkation,

или как у нас смрадта от тоталното осиране в световния нужник

става нетърпима

 

 

 

Засмърдя! Не усещате ли? Вони на sans-culottes-ка пошлост.

 

Преди четири месеца посочих:

 

„Не по-малко постижение на ционистите е, че вече успяха да скарат баща и дъщеря Льо Пен. Нещо, за което ако си спомняте – можете да проверите – загатнах в предната публикация от тази поредица…“[3]

 

Поводът беше реплика на бащата „по отношение на изпълнение на популярния във Франция еврейски певец и актьор Патрик Брюел. В Петата република всяка критика към евреите е преследвана. Те са поставени на пиедестал…

 

Накрая и холандският хомосексуалист Хийрт Вилдерс[4] добави гласа си към проеврейската агитка. Другарят „крайно десен“ отказал предложението на Марин Льо Пен за създаване на десен съюз в европарламента, оценявайки репликата на баща й по отношение на Брюел като „гнусна“.[5]„[6]

 

Седмица по-рано написах:

 

„Да не се самозалъгваме. Марин Льо Пен не е в състояние да постигне нищо нито за французите, нито за себе си, ако не преодолее еврейския „Еверест“. А има възможности. Откаже ли се да прекоси европейските политически „Алпи“, я очаква същото бъдеще, каквото и останалите казионни политици – на поредната слугиня в една от главните квартири на Интернационала.

 

Познавайки миналото на баща й, неговия егоизъм и жажда за богатство – тоест бидейки наясно в каква среда е израснала и от кого възпитана – според мен тя неизбежно ще се превърне в поредния Чърчил, Блеър, Аштън, Барозу или Рахой, да речем.

 

Успехът на Националния фронт във Франция и на смятаните за „крайно десни“ в Дания и Финландия, незабавно послужи за вой до облаците.“[7]

 

Цялата работа се завъртя около това – сакън, да не би да са допуснали някой неконтролиран от левитското Братство да се е промъкнал в националистическия Интернационал. И не дай Боже, да се превърне в ядро, около което да се завихри истински антиевропейски тайфун! Който да помете глобалната социалистическа идея и всички резултати от грамадните усилия на световната революция!

 

Ето защо, превантивно, „национализмът се преследва. Той е престъпление.“ Сега всички трябва да бъдем европейци. Както по-рано съветски хора! А преди това – арийци – мечтата на Адолф Хитлер. Като Зигфрид – героя от едноименната Рихард-Вагнерова опера. Но не бива да забравяме, че подобно на съветския диктатор и сатрап Йосиф Сталин, нейният автор е бил полуевреин. А фюрерът – четвърт.

 

Не аз твърдя, че в Европа преследват и инкриминират национализма, а достатъчно добре познатият ви Владимир Буковски. Ето как той обяснява това, като добавя и други нюанси към палитрата на „съвременния европейски живот“. Да уточня: Когато споменава за „нашия Парламент“, той има предвид Британския.

 

 

 

 

 

Лондонският всекидневник, чието наименование е „Независимият“ – „The Independent“, „суверенно“ принадлежи на члена на КПСС Александър Лебедев, който е офицер от КГБ на СССР. Повече от две години медията поддържа на своите страници за анализи, мнения и писма рубриката „Comment of the day“ – „Коментар на деня“. Обаче не я подменя всекидневно, както трябва да се очаква от нейното название. Месеци наред тя пропагандира следната „мъдрост“:

 

„Национализмът е инструмент за господство над труда на хората, защото националните ценности не са издълбани в камък, и могат да бъдат отмъкнати от политически партии и движения от всички цветове.“[8] (Вижте илюстрацията.)

 

Кои ли „ценности са издълбани в камък“? Според Танаха – Вехтия завет – Мойсеевите. Нищо, че такова същество никога не е мърсило земята… И слава Богу! Но масовият идиот вярва…

 

Любопитно, каква ли е дефиницията за интернационализма, която на проститутките – простете – журналистите – от „независимото“ издание е разрешено да предложат?

 

Друг британец декларира, че след скандала с Рупърт Мърдок и неговите телевизии и печатни издания, разследването, оглавено от съдията Левесън, не е довело до нищо.

 

„… Медиите все още поставят „приказките“ пред истината.“[9]

 

 

 

„Политическата коректност“ наистина замени комунистическата цензура

 

 

 

Какво друго, ако не това, е причината да не сте наясно с действителните събития на този свят? А още по-важно – кои са скритите сили, дето ги предизвикват?

 

Днес репресират даже приказките. Цензурираха повестта за деца „Пипи Дългото чорапче“ и филмчетата за „Том и Джери“, защото били… расистки?! Големият Брат на Джордж Оруел не е герой от разказите за СССР и неговия блок. Той е прогноза от 1948–1949 година за онова, което очаква британците и всички западняци.

 

По време на кампанията, предшестваща референдума за независимост на Шотландия, уж обществените радио и телевизия BBC се държаха тъй комунистически, че редакторите на „Правда“ и „Работническо дело“ щяха да изглеждат като чавдарчета, изправени пред шефовете на отдел „Средства за масова информация“ на ЦК на БКП.

 

Хората даже издигаха плакати с надписи: „British Brainwashing Corporation“! Което ще рече „Британска корпорация за промиване на мозъци“. (Вижте илюстрацията.)

 

Нима се залъгвате, че ЦК на БКП е разпуснат? А неговата ръководна роля наистина е отнета? Наивници! По рекламите, по наетите проститутки и по гостите ще ги познаете… Слава Богу, че Интернационалът сам се набута, казано на жаргон. И превърна едно академично изобретение в глобална мрежа. Сега Техните think-tanks – пишман мисловни центрове – си блъскат главите, как да въведат политическата коректност – сиреч цензурата – и в интернет.

 

През същото време, докато ругаеха своя донеотдавнашен приятел Владимир Путин, напомняйки му, че е офицер от КГБ, назначиха за генерален секретар на НАТО един от агентите на тази организация. Тоест, един от онези, на които Путин е шеф по агентурна линия, оглавява организацията, която „ще се противопоставя“ на постсъветска Русия?

 

Точно така, евреинът  Йенс Столтенберг,[10] който е комунист в червата, но норвежки,[11] и е агент на съветската шпионска централа КГБ с псевдоним „Стеклов“,[12] застана начело на Североатлантическия пакт.

 

Така е навсякъде. У нас главен натовец е потомственият комунист, също евреинът, синът на активен борец против капитализма, другарят Соломон…

 

Върнете се към Владимир Буковски. Кои управляват Европейския съюз? Политкомисари. Коя е най-висшата длъжност в НАТО? Генерален секретар – генсек. Остава само товарищ Льоня Брежнев да влезе и намествайки вечно изплъзващите се от венците му изкуствени ченета да поздрави:

 

„Здравствуйте, товарищи!“

 

Не друг, а западната интернационална върхушка изгради политико-икономическите блокове и характерното за тях мислене. А масовата култура, в която особено ярко се открояват медиите, създаде the blockhead – повсеместния тъпанар, човека-дръвник, срещан не на всяка крачка, а буквално – на всяка стъпка.

 

Това е осъществената комунистическа мечта – вездесъщият идиот, с изваден мозък и опериран така, че да не е в състояние да мисли, камо ли да осмисля.

 

Dear comrades, welcome to the world of Beavis and Butt-head![13]

 

Както многократно опитах да изясня чрез спомените, коментарите и анализите на автори от ранга на Георги С. Раковски, Захарий Стоянов, Кръстьо Раковски[14] или Иван Хаджийски, у нас злините начеват още от времената на руските нашествия на Балканите през деветнадесетото столетие. Те продължават във възникналото революционно масонство. Подривната дейност срещу българщината е финансирана по няколко линии. Но основните са руската и италианската. Тези среди финансират разбойниците, възприемани като „национал-революционери“.

 

След т. нар. освобождение, с помощта на руските окупационни власти, те постепенно обсебили всички ключови постове в новата държава. Мнозина от тях били поразени от вируса, разпространяван от т. нар. народници. Така в Русия наричали социалистите. Понеже думи като „социализъм“, „комунизъм“ и производните им били забранени в империята. Твърде скоро заразата била пренесена и у нас.

 

През 1891 г. в лозето край Велико Търново, притежавано от руския и швейцарски възпитаник Никола Габровски,[15] той, заедно с отреклия се от българския си произход Димитър Благоев,[16] и с Георги Кирков, изпълняват масонската повеля за основаване на социалистическо революционно движение в България. Оттогава подривната дейност на социалистите-комунистите против нас, българите, и срещу държавността ни, не е преставала и за миг. А от 1915-1916 година, когато те започват своята разложителна пропагандна дейност сред войските ни по фронтовете на Първата световна война, гражданската е факт. Нищо, че през някои периоди не се води с огнестрелни оръжия.

 

В тази необявена и продължаваща гражданска война, по пряк или косвен начин, повече от половин милион българи намериха смъртта си преждевременно. А смисълът на техния живот – творчеството, прогресът и благоденствието – беше затрит от другарите. В резултат на това, на небивалия терор и насаждане на страх, днешните българи са променили изцяло своята психика и народностен характер. И проявяват „естествена склонност към неестествена смърт“, по думите на американския романист и киносценарист Реймънд Чандлър.

 

Годината е 1932-а. През нея един набеден поет на име Христо Радевски посвещава на комунистическата партия стихотворение, което се превръща в нейна философия и знаме. В него Богът не само не съществува. Той изцяло е заменен, ако това изобщо е възможно извън рамките на съвършено увредено съзнание, от Партията с главно „П“! Радевски просто е регистрирал програмата и начина на функциониране на тази военизирана организация, чиято крайна цел е единната световна комунистическа държава. Днес го наричат глобализъм или нов световен ред.

 

В поемата авторът се изживява като „плът от войнишката плът“ на тази Партия. Той „крачи с крачките й бойни“ и „чувства как тече кръвта“!

 

 

 

Всички са грешни, само компартията не е

 

 

 

Нормалното човешко същество мечтае за естествени неща – образование, семейство, деца, хубава работа, добър живот в Господното име и с Божията помощ. За комунистите пребиваването на тази земя е битка на живот и смърт. Срещу кого? Против нас – хората:

 

„Води ме, Партийо, води ме,

под свойте бойки знамена!

Свети с червеното си име

чрез хилядите имена!

 

Във своята сурова строгост

ти нежна като майка си.

Аз всичко бих ти дал да мога

да бъда твой достоен син.

 

Като лъча да пламенея –

лъча на твоята зора!

Тъй както Смирненски да пея,

тъй както Ботев да умра!

 

Мен хулите не ме смущават,

врагът с които те покри –

аз знам, аз вярвам, че си права,

когато съгрешиш дори!“[17]

 

От тук нататък всичко е възможно и допустимо. Например масовото унищожение на онези, които не са с Партията. Тя, Партията, гарантира сигурността на нейните „безименни войници“, „пламенеещи с лъча на нейната зора“!

 

Зора?

 

„И остана Яков сам. И с него се бори Някой до зори… И (му) рече: пусни Ме, защото се зазори. Яков отговори: няма да Те пусна, докле ме не благословиш.

 

И рече: как ти е името? Той отговори: Яков.

 

И (му) рече: отсега името ти ще бъде не Яков, а Израил, защото ти се бори с Бога, та и човеци ще надвиваш.“[18]

 

„Луцифер – носителят на светлината! Странно и загадъчно име, дадено на Духа на Мрака! Луцифер – синът на Зората. Точно той ли носи Светлината и със своя блясък и величие заслепява посредствените, сладострастните или егоистичните души? Без съмнение!“[19]

 

Забележете: „Луцифер – синът на Зората“! Сиреч – на Аврора – Aurore – Утрото – това било и названието на парижкия вестник, в който крайно левият писател Емил Зола публикувал статията си „Аз обвинявам“, защитаваща Алфред Драйфус и еврейството. Но също така – името на прословутия кораб на река Нева, който уж провъзгласил началото на Октомврийския метеж в Русия през 1917 година, по масонски терк провъзгласен за „Велика революция“!

 

Със същата Зора начева най-популярната творба на цитирания от Радевски пролетарски стихоплетец Смирненски:

 

„В утрото на светла eра, с факела на нова вера“![20]

 

В комунистическата „нова вера“ мамон е заменил Бога. В него вярват. На парите се уповават. Богатството, без значение как е натрупано, е тяхната мечта.

 

 

 

 

 

Днес, 82 години след този своеобразен манифест на комунистическата вседозволеност и жестокост, в бившата България, превърната в чалгарска Номенклатурия, за партийците всичко е възможно. Богатството, натрупано от главорези и техни потомци чрез убийства и грабежи, е на почит. Самите те са уважавани фигури. И то не само тук, а и по света!

 

В Номенкларатурия никой партиец не е виновен и не е осъден. Мафията си има опит за държава. А част от нея е псевдо-духовността. Даже църквата беше… социалистическа. И вместо да благодари на Бога и да го слави, пееше дитирамби на комунизма и СССР.

 

Целият т. нар. висш клир и мнозина от поповете са членове на БКП и сътрудници на нейните зловещи служби за партийна – поради Член 1 на „Конституцията“ – за Държавна сигурност.

 

 

 

Не можете да служите на Бога и на мамон[21]

 

 

 

„Ех, ще се променят един ден, дай Боже, времената“ – надяваше се покойният Стефан Бочев, един от най-изпатилите български интелигенти, летописецът на концлагерна България. – „И ще почне тогава нашата „родна православна“ [църква] да съчинителства за мъките си. И ще е права: ако би почнала да докладва за душевните свои терзания от това, че се сложи тя на нашата мила народна болшевишка управия…

 

Но да се плаче за някакви си концлагерни мъки; от окошарвания „там“, от лежане по лагерите? Не-е, виж, пардон, ама ако е имало „лежане“ за нейните архиереи, то беше лежане във „Волгите“ и „Чайките“. И от преяждане и препиване, а не от пребиване.“[22]

 

Да се позовем на официалния орган на т. нар. Българска православна църква, „Църковен вестник“:

 

„На 12 март се състоя пленум на Централния комитет на Българската комунистическа партия, на който бе обсъден и одобрен проект за Програма на Партията… Под ръководството на партията НРБ успява да изгражда щастливо настояще благодарение на дружбата, сътрудничеството и взаимопомощта със страните от социалистическата система, благодарение на все по-пълното, на всестранното сближаване с великия братски Съветски съюз…“[23]

 

Господ Го няма! Бог отсъства от болшевишката проповед на църковниците, предвождани от войнстващия богохулник Максим, провъзгласен от сатаната за патриарх!

 

Годината е конгресна за БКП. Но явно и за църквата. Слава Богу, тя правилно не се нарича нито християнска, нито Божия, а православна. Защото правилно слави Българската комунистическа партия, „страните от социалистическата система“ и Съветския съюз, с когото явно държи да се сближи до там, че напълно да заличи България, натиквайки я в безбожната многонационална държава на болшевиките!

 

Какво изповядва църквата, на която отпреди четвърт век много от вас решиха, че принадлежат? Най-усърдните „богомолци“ в нея са онези, които отричаха Бога, хулеха и преследваха вярващите в Него. Без ни най-малко притеснение комунистическата църква излагаше своето символ-верую:

 

„Комунизмът е обща цел на всички народи.

 

Комунизмът е прекрасното и щастливо бъдеще, към което БПЦ води българския народ.“[24]

 

Ето че, да благодаря на Бога, за пореден път не се възприемам като част от този „народ“. А още по-малко – от въпросната богохулна общност – църква.

 

Какво да очаквам и да искам от население, което, от една страна, е тотално обезправено? Зад гърба си усеща милиционерския пистолет или палка. Отстрани – щиковете на военните и кинжалите на ченгетата от Държавна сигурност.

 

От друга, БКП е поела лявата му ръка, а БПЦ – дясната. И заедно, набивайки крак в боен марш, го водят към… „комунизма – обща цел на всички народи“?!

 

В такива условия, когато семейството е в процес на ликвидация, а Партията поема децата почти от люлката, пълното обезумяване е неизбежно. И гарантирано! Даже е чудно, че все още тук-там се среща някой нормален, читав, вярващ, съвестен – изобщо – българин и човек! Който въпреки онова, което вършат Партията и нейната църква, е запазил своята свяст и вяра в Бога. Понеже тя – болшевишко-милиционерската църква, даже се мъчеше да замени не само Отца ни на небето, но и земните ни родители:

 

„Родната Църква, като духовна майка на своя народ, посреща с радост тази проектопрограма [на БКП] като „вдъхновяваща програма за изграждане на развито социалистическо общество“, както тя е наречена в ежедневната преса. Чрез своите служители, духовници и миряни, тя ще даде своя принос за нейното правилно разбиране и правилно прилагане в живота на народа. Идеалът на красивото комунистическо общество, към което БКП води народа, е добре познат на църковните хора още от зорите на църковната история.“[25]

 

Под „църковните хора“ разбирайте последователите на фарисея Шаул от Тарс, когото синедрионът успял да внедри сред вярващите в Христа под агентурния псевдоним апостол Павел. Типично за талмудизма, той е изопачил Христовото Учение. Превърнал е вярата в стремеж към дребна материална корист.

 

Дълго сам не проумявах тънкия коварен смисъл на Павловата „мъдрост“:

 

„… Ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.“[26]

 

Това е едно от най-ужасните вмешателства в истинското християнство! То съдържа сметкаджийството, което е типично за евреите. Материална полза от всичко – това е техният девиз.

 

Да си представим за миг, че Исус Христос не е възкръснал. Ще се откажете ли от вярата си в Него? На какво ни учи Той? На първо място – на любов и благост помежду ни.

 

Е, ако Исус Христос не е възкръснал, ще престанете ли да се обичате, да вършите добро един-другиму? А да спазвате всичко останало, което той ни поучава да вършим? На първо място – отхвърлянето от юдейските варварства и отмъстителност, вписани в старозаветния принцип „…живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгоряло за изгоряло, рана за рана, натъртено за натъртено“![27]

 

Нима не съзирате користта в цитираната подла догма на Шаул-Павел? Сравнете я с думите Божии, изречени, когато апостол Тома отказвал да повярва във Възкресението Му, докле не бръкне с пръст в раните:

 

„Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали.“[28]

 

Аз не се нуждая от доказателства и обещания, за да вярвам в любовта и доброто, на което ме учи моят Господ Бог Исус Христос. Не ползата, във вид на бъдещ живот в отвъдното, поддържа вярата ми в Него.

 

Господ учи да не причиняваме на другите онова, което не искаме да бъде вършено на самите нас. И за разлика от земните ви вождове, дава Своя Личен модел на поведение, което да следваме:

 

„И тъй, ако Аз, Господ и Учител, ви умих нозете, то и вие сте длъжни да умивате нозете един другиму. Защото ви дадох пример, да правите и вие същото, каквото Аз ви направих.“[29]

 

Не, дори да не ме очаква бъдещ вечен живот, не се отказвам от вярата си в Христос. В нея няма място за сметки. Не някаква полза ме води, а обичта към Него и ближните, както и стремежа към добро. А греховете ми? Кой е съвършен, освен Господ?

 

Какво по-солидно свидетелство за измамата, която се съдържа в юдейските „свещени писания“ – всъщност суеверия и вредни, опасни, човеконенавистни доктрини – от следното:

 

„Тогава Петър отговори на Исус, като каза: Господи, по-добре е да останем тук; а ако искаш, ще направим три шатри тук: една за Теб, и една за Мойсей и една за Илия. И докато още говореше, зърнаха облак от светлина, който застана над тях; а от облака долетя глас, Който рече: Това е Моят възлюбен Син, от Когото съм доволен; слушайте Него.“[30]

 

Нямам друг Бог. Никакви Мойсеевци или Илиевци! Такива твари никога не са съществували.

 

Единствен Исус Христос е мой Господ.

 

Комунистите се кълнат и вярват в съвършено различни неща, нямащи нищо общо с Бога. Мамон, олицетворяван от Партията, е техният господ:

 

„Но аз горя! Но аз живея!

Аз няма да ти изменя!

Във думите ми червенеят

лъчи от твойта светлина!“[31]

 

За онзи, който не „червенее с лъчи от Партийната светлина“, няма постове, апартаменти, вили, автомобили – всякакви „благини“ – „богатства, „заровени в земята – място, където ръжда и молец ги унищожават, а крадци проникват и отмъкват“![32]

 

Още от създаването си църквата е замесена с „фарисейския квас“,[33] както Господ е определил юдейските учения. Тукашната пък е масонско творение. Още първият български екзарх Антим І е бил посветен „брат-зидар“.[34] Вече знаете кой е масонският бог – Луцифер, а не Исус Христос.

 

Следователно, още първият Führer на сатанинското образувание Българска православна църква не е бил християнин. Не случайно определението Християнска не фигурира в нейното название.

 

Екзарх Антим І „ще бъде и първият български висш клирик – масон.

 

Така до плеядата свещеници-воеводи и четници, затъкнали пищови и ками като кърджалийски джелати, закономерно идва следващото – архимандрит Йосиф Соколски (основател на Соколския манастир) ще смени православната си вяра за католическа, поп Грую Бански ще стане „творецът“ на хъшовското „символ верую“, поп Харитон сам ще води чета, поп Сава Катрафилов (заклел Ботевата чета по някакъв негов ритуал) ще бъде четник, а колко са онези от тях, основали революционни комитети в местните манастири, трудно е дори да се каже.

 

Ето че ходейки по тази пътечка стигаме и до крайната точка от кривата на деградацията на българския духовник – поп Андрей или червения поп. Да се наречеш „червен поп“ сиреч „поп на дявола“ или нещо като „атеистичен поп“, да вземеш оръдие и да гърмиш по българската войска, (а значи и по ония момчета, чиито майки са ги изпратили да служат на България и да я пазят от външни врагове) и накрая да изпратиш последния снаряд към камбанарията на храма, това вече е крайната фаза на този дълъг и не чак толкова дълъг процес на деградация и разпад на нашата национална духовност!

 

От о. Паисий до поп Андрей минават по-малко от 170 години, но пораженията са видими и то с просто око. Малката пукнатина появила се само в няколкото уводни думи през 1762 г. вече се е превърнала в непреодолима пропаст. Така лишените от духовни наставници поколения български младежи ще се лутат из дебрите на европейските идеологии и ще се обръщат към онези, които заемат празното място на техните духовни бащи – революционерите.“[35]

 

Отровата е проникнала дълбоко и е поразила тежко съзнанието на самозваните остатъчни „българи“. Загърбили Бога и вярата в Него, те стават лесна плячка на враговете ни. Противно на Божията повеля, издигат тотеми и се кланят на фалшиви икони. За моя приятна изненада, в медия на свещеник, редовно следящ поне телевизионните ми изяви, се запознах с обнадеждаващата оценка:

 

„Следващият „светъл“ пример идва от един дякон – дякон Игнатий, който отново на връх Великден (странна закономерност) най-демонстративно ще свали расото, ще сложи костюм на френско конте и вече гладко избръснат и сресан ще се присъедини към безкрайните редици на европейските социал-революционери и политически визионери на Новия световен ред – масоните.“[36]

 

Смятам горните редове за окуражителни, понеже от тях разбирам, че не съм сам. Останали са и други мислещи и знаещи хора по тази изстрадала земя! И ако този факт не е чак въодушевяващ и ентусиазиращ, той поне е ободрителен.

 

 

 

Няма поквара, която да не живее в секретност[37]

 

 

 

Авторът, вдъхнал ми известна надежда, заключава:

 

„Отец Паисий обаче е прав в едно – българинът от XVIII век, та чак до днес, се оказва заразен от коварната болест на чуждопоклонството. Тя ще обсеби като мисловен тумор цялото ни общество, включително и не рядко, дори онези, които се борят срещу нея…

 

Това чуждопоклонство ще доведе до чужди духовни практики и мислене и в нашето духовенство. Решаването на духовните търсения и тежнения на народа ще се поставят на съвсем друга плоскост, а именно: решаване на всички въпроси със собствени сили, т.е. без Бога. Но нали решенията без участието на Бога, винаги са били обречени като решения на безбожници?

 

А тези неща станаха възможни, защото през всичките тези години нашите водители (духовни или светски) се превърнаха в маймуни, за да могат да се катерят по разклоненото дърво на чуждопоклонството и да берат отровните му плодове – протестантизъм, католицизъм, масонство, комунизъм, лъстив икуменизъм, перверзна демокрация. С тях те замеряха своите православни братя за радост и забавление на цяла Европа.“[38]

 

Не с всичко съм съгласен. Но със сигурност от тук се и разделяме. Понеже след единомислието ни спрямо революционния сатанизъм, не мога да се съглася с неговия национален нихилизъм. Спрягането на някакво „православие“ като най-висша човекооформяща доктрина е прекалено далеч от моите схващания. Даже ми звучи богохулно. Но не това е най-важното.

 

Тя е безкрайно изостанала като философия. Запокитена е във времената, последвали т. нар. Велика схизма от ХІ век. Въобще не става дума за някаква мода, а за осведоменост, живот в крак с научните постижения, хуманизъм, разбирателство между човеците и народите. Другото означава да се върнем в праисторията и да се хванем за гьостериците… Което, впрочем, е твърде вероятно.

 

Познавам чудесни мюсюлмани и твърде отвратителни православни, за които спокойно мога да употребя Ботйовото „скотове“. Също така невероятно почтени католици и твърде големи православни мошеници, които непрестанно и по тартюфски се кръстят по кръстовищата, както е рекъл Господ.[39]

 

Да не обсъждам, че църквата е едно, а вярата и духовността – съвсем друго. Покварата е в манастирите още от времената преди есеите – навярно в храмовете из далечния Изток. Нима не я срещаме в черквите, в лицето на червенобузите охранени попове? Какъв е увличащият пример, който ни предлага тази „православна църква“? На ругаещите се помежду си милиционери в раса, които крият часовници за хиляди под широките ръкави? И не се смущават да ръсят паството си, което несъмнено смятат за простолюдие, внимателно протягащи нежни китки през свалените прозорци на лимузините си? Показвал съм това.

 

За мен подобно отношение прекрачва границите на религиозния фанатизъм. Такъв подход ме учудва, заради епохата. Все пак живеем в ХХІ век по нормално възприетото човешко летоброене. Нали не сме юдеи, битуващи в някакви техни епохи – расистка кръстоска от античната робовладелска жестокост, средновековната талмудистка надменност и съвременното чувство за превъзходство от позицията на ядрената сила.

 

На отвращението, което юдаизмът предизвиква със своите примитивни разбирания за някаква „богоизбраност“ и пренебрежение към неевреите, съм се спирал достатъчно. Ала какво предлага католицизмът, да речем?

 

Господ е проповядвал:

 

„Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.“[40]

 

Имат ли право които и да са клирици от която и да е деноминация, претендираща, че има право да се кичи с названието „християнска“, да призовават към война? Сами отсъдете поведението на един от висшите в католическата църква на Франция – Филип Барбарен, архиепископа на Лион. Но също така и на папата.

 

 

 

 

 

Няма как „пацифизмът да работи против мира“. Както и „да довежда до повече насилие“, според твърденията на евреина Карол Войтила или папа Йоан Павел ІІ. Колко кръвопролития са били предизвикани уж в името на Исус Христос? А на практика – заради мамон – за територии, пари и други недуховни богатства. Обаче, къде остава онази Христова заръка, която гласи:

 

„Аз пък ви казвам, че не бива да се противите на злото; но, ако някой те зашлеви по дясната буза, обърни му и другата.“[41]

 

Човечеството е изпатило прекалено много, за да приеме това. То е изречено в други времена и съдържа коренно различна символика. Представлява съвет, да не отвръщаме на дребните разпри, а не на грамадните злини. В този смисъл, смятам сегашните католически попове за по-прави.

 

 

 

Духовната бедност е по-страшна от материалната

 

 

 

Обаче, като истински сатанисти, каквито безспорно са, те удобно пропускат най-важния въпрос: Кой създава тези грамадни армии на злото? Затварят си очите пред очебийните факти за финансирането им както от западните уж християнски страни, в които вярата в Христа все по-често бива подлагана на гонения. Така и от богатите петролни шейхства, пламенно тръбящи, че са опората на исляма.

 

Зад тях остават кървави следи и масови гробове – на милиони невинни жертви. Не се свенят да сочат с пръст всяка жена, която закрива лицето си. Или мъж, който е брадясал и носещ нещо като чалма на главата. Като безразборно хвърлят в очите им обвинението – „терористи“! Та тази лъжлива и враждебна мантра да бъде подета и припявана масово по целия свят. А самият ислям е творение на равините[42] – наследниците на фарисеите.[43]

 

Наглостта на демократстващите псевдо-либерали, независимо от етикета им – социалисти, консерватори, демократи, републиканци – извади от кожата необрязания холивудски актьор и режисьор Бен Афлек, носител на наградата „Оскар“. И той се видя длъжен от чисто хуманни позиции да брани исляма в телевизионното предаване на еврейския си колега Бил Мар.[44]

 

„Може би е необходимо да преработим нашето понятие за „Ислямската държава“ – писа от Бейрут обективният Робър Фиск. – „Британските мюсюлмански лидери съвсем правилно заявиха, че мюсюлманите проявяват милост. И че „Ислямската държава“ е извращение на исляма. Подозирам и се опасявам, че грешат. Не, понеже ислямът не е състрадателен. А защото „Ислямската държава“ няма нищо общо с исляма. По-скоро тя е нихилистичен култ. Нейните бойци са били зверски насилвани – спомнете си, как те, много от тях, изтърпяха жестокостта на Саддам и нашите санкции – западното нахлуване и окупация, и въздушни удари по времето на Саддам и отново сегашните бомбардировки. Тези хора просто повече не вярват в справедливостта. Изтрили са понятието от съзнанието си.

 

Ако не бяхме подкрепяли толкова много брутални хора в Близкия изток, дали ходът на нещата щеше да се обърне в друга посока? Навярно. Ако ние бяхме подкрепяли справедливостта – колебая се да предложа изправянето на конкретен човек пред съд заради военни престъпления – щеше ли да има различна реакция в Близкия изток? Казват, че 200 000 са загинали в Сирийската война. В Газа – повече от 2000. Но в Ирак предполагаме, че броят на убитите е половин милион! И чия е вината за това?

 

„Ислямската държава“ е реалната духовна рожба на всичко това. Сега сме изправени пред изключително неприемлива форма на нихилизъм. Един култ, който е толкова безмилостен, колкото и патологично увреден. А ние бомбардираме и бомбардираме, и бомбардираме. А сетне?“[45]

 

Точна оценка, болезнена като оголен нерв. Авторът пита:

 

„Съществува ли „План Б“ в ума на Барак Обама? Или на Девид Камерън – по този проблем? Имам предвид, как увъртайки ни казват, че въздушните бомбардировки срещу свирепата „Ислямска държава“ може да продължат „дълго време“. Но колко дълго е „дълго“? Дали просто ще продължим да избиваме араби и да бомбардираме, бомбардираме, бомбардираме, докато – е – докато продължим да бомбардираме? Какво ще стане, ако нашите кюрдски и несъществуващи „умерени“ сирийски бойци – миналата седмица описани от вицепрезидента Джо Байдън като преди всичко „дребни търговци“ – не свалят чудовищната „Ислямска държава“? Тогава, предполагам, ще продължим да бомбардираме и да бомбардираме, да бомбардираме още и още. Както един мой ливански колега запита в статия отпреди седмица: Какво възнамерява Обама да прави сетне? Мислил ли е за това?“[46]

 

Махайки с ръка, жителите на уж „по-цивилизования“ Запад подминават тези крайно болезнени въпроси. Какво означават за тях някакви си араби, мюсюлмани? Това са „нецивилизовани“ твари, които не желаят западния модел на „демокрация“. Един вид – гои на гоите… Те, западняците, по-висшите, си имат свои тежки грижи.

 

Онова, което не помнят, е нещо, което не толкова отдавна припомних. Преди 70 лета германският протестантски пастор Фридрих Густав Емил Мартин Нимьолер ни е оставил своето тъжно завещание:

 

„Първо дойдоха за…, не протестирах – не бях…. Когато дойдоха за мен, не беше останал никой, който да протестира.“[47]

 

По съвсем същия начин те обърнаха гръб на нас – народите от Централна и Източна Европа, които с помощта на техните лидери бяха поробени от Сталиновите болшевишки касапи.

 

Преди четири месеца откровено признах, как чувам упреците на вечно индиферентните: Защо ни занимаваш с тези неща, ние не сме палестинци? Нима отнетият живот на едно бебенце, независимо от неговия произход, не ви трогва и натъжава? Никой не бива да се самозалъгва, че всичко това не се отнася до него.[48]

 

Тук с необяснима жизнерадост допускат все комунисти и милиционерски садисти да бъдат поставяни в явната власт. Наскоро един пишман банкер, намерил убежище в Сърбия, на всеослушание ги обяви за „марионетки“. Тоталното безумие не позволява на най-малко 6 от общо 6,5 милиона граждани на тукашния опит за държава, че съществува друга, невидима и действително могъща власт. Тя решава тукашните дела. Без да среща даже минимална съпротива. По своите схващания тя е комунистическа. На свой ред, нея я ръководят други господари, чиито кабинети са далеч от нас.

 

И едните, и другите, трябва да знаят: Още не сме излезли от една тежка, умишлено предизвикана световна финансово-икономическа криза. А навлизаме в следваща. Тя ще бъде още по-ужасна и трудно поносима. Според експерти от западни шпионски централи, нейните първи симптоми ще бъдат усетени през идущия декември. И може да помете Евросъюза – новия СССР. А продължителността й се очаква да достигне четвърт век. Колко поколения ще бъдат погубени?

 

Поне за нас, тук, не съществува решение в рамките на непроменената комунистическа система. Нито с комунисти, червени земеделци, явни и тайни милиционери, или с техните наследници. Те са котва, която неизбежно дърпа кораба с името „България“ към дъното.

 

Няма ли да се намерят смели и достойни хора, които да повярват в това, да проумеят заплахата, за да се постараем да прережем веригата на този своеобразен воденичен камък?

 

Не ви ли впечатлява, че онези, които твърдят обратното и ви призовават всички да се прегърнем, са все комунисти и ченгета, както и техни издънки? Защо? За да могат ненаситните партийни пеликани да напълнят и без друго огромните си гуши с по 12 лева на глас годишно? Това май е втората главна цел на изборите у нас след легитимирането на беззаконието под лъжливия етикет „демокрация“. Все пак иде реч за десетки милиони!

 

Третата е поддържането на медийте, които са необходимите рупори на компартийната корпоратокрация. Но… с нашите пари! Въпреки поевтиняването на проститутките в тях, и този вид секс-услуги не са гратис, нали?

 

Даже чух призив, че е крайно време да приключим с „време разделно“. Това е груба измама! За съжаление тук разделното време изобщо не настъпи. Ние не направихме разграничение между престъпници – комунисти, земеделци и ченгета, от една страна, и жертви – поне 70 на сто от българите, от друга. Нито между кастите сред самите убийци и грабители.

 

Справедливостта изисква да бъдат очертани границите и между тях. Колективният подход при определянето на вината, както и при оневиняването, е не само несправедлив. Той е вреден.

 

Нам е нужна, неотложно ни е необходима мащабна, всеобща декомунизация. В рамките на която да бъде въздадена справедливост. Виновниците за унищожението на българите и България да бъдат осъдени и да попаднат зад решетките. Успоредно с това – лустрация според вината на всички, които са участвали в огромното престъпление – поробването на българите, или са помагачи за неговото осъществяване.

 

Конфискацията на имуществото на алчно червената номенклатура и на нейните подставени лица е задължителна мярка.

 

След това – пълно разрушаване на онази зловредна, разорителна система, която ни докара настоящия хал. И с ума, с таланта и труда на онези нашенци, които желаят свестен живот, да започнем отначало да градим държава – с честна Конституция, гарантираща равен старт и равнопоставеност на всички пред законите. Последвана от закони, които да са съобразени – хармонизирани, синхронизирани – с нея.

 

От там нататък – всекиму според акъла и труда…

 

Цели двадесет и пет години след Втория комунистически преврат, извършен на 10 ноември 1989 г., друг начин за спасението ни няма. Който знае някакъв, нека бъде достатъчно отговорен и да го сподели.

 

Никой да не се опитва, да ме убеждава, че това е неосъществимо. Тъй като, видите ли, нищо не зависи от нас – т. нар. обикновени хора, простолюдието.

 

Не, тъкмо обратното. Зависи! Твърдо съм убеден в това.

 

Сам Господ ни учи да се уповаваме на себе си. След като учениците Му не успели да прогонят демона от един момък, а Той с лекота го постигнал, Неговите последователи Го попитали: Защо е станало така? И Бог обяснил:

 

„Исус им каза: поради вашето неверие; защото ви казвам истината, че ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тази планина: махни се от тук, и тя ще се премести; и нищо няма да надделява над вас.“[49]

 

Обаче вие не вярвате на Господ, а на мижитурки от сорта на Б.Б., М.М., Местан – агент „Павел“, „Дудука“, Валери С. Балевски – патерица на агент „Иван“, Кунева–Пръмова и милиционер-сатанистите от кръга, оформен около нея, на Волен Кобзон или на агент „Гоце“… Даже не са малко онези, които възприемат Татян Дончев – комунист, депутат от БСП, адвокат на „Мултигруп“, като „страхотна жена“?!

 

Само че избавлението не минава през партиите, особено през досегашните. Нито може да бъде постигнато от мутрите, които гледате вече толкова години. Нямате ли сетива и разум? Не забелязвате ли, как започват да ви ги натрапват в медиите? След което намират начин, да ги пробутат за „ваши“ политици, „вождове“?!

 

След евентуална декомунизация всички тези амбициозни и малоумни нищожества ще изчезнат от сцената.

 

Също така озапте́те вашите баби и дядовци, майки и бащи, които продължават да лелеят по социализЪма. Прогледнете и изхвърлете комунетата и ченгетата от собственото си съзнание.

 

Още ли желаете халвата с орехи да е… с фъстъци? (Вижте илюстрацията.) Някакъв наведен номенклатурен бюрократ да определя размера на жилището ви? Да чакате десетилетия за възгордяло се антре в мръсно сиво панелно общежитие? Срещу търпението да ви дойде редът, да ви предлагат четири-пет марки соцвозила – модели от памтивека, произведени в понеделник? Партийните цензори да определят какви духовни потребности имате! Докато самите ползват други права, привилегии и хилядократно по-големи възможности, понеже са по-равни.

 

Този ли е хоризонтът на вашите мечти и стремежи?

 

Спомнете си изреченото от Владимир Буковски – как изкуствено ни разделят, настройвайки християни срещу мюсюлмани, да речем. Докато Те, комунистите–интернационалисти, тържествуват.

 

Доста отдавна един от главните идеолози на потисничеството и конформизма, флорентинецът Николо Макиавели формулирал онова, което сториха с нас и вършат с останалите християнски народи. Още в края на деветнадесетото столетие то е обобщено чудесно от нашия професор и масон Иван Шишманов в неговите лекции, посветени на смятания за родоначалник на съвременната държава циник от ХV-ХVІ век:

 

„Как трябва да се постъпва с градове или княжества, които преди завладяването са имали собствено управление (т.е. били са свободни). Според Макиавели начините са три: 1) да се разорят и сравнят със земята; 2) монархът да се установи да живее в тях; 3) да се оставят да живеят по собствените си закони, като само се задължат да плащат данък. В този случай най-добре е управлението да се повери на една олигархия (назначена от монарха, а не избрана). Такова правителство ще знае, че не може да се крепи без благоволението на този, който го е овластил, и ще направи всичко възможно да запази властта за себе си и за своя господар.

 

Обаче владения, които са били научени да живеят свободно, се управляват най-добре чрез собствените си граждани. Но и тук има големи опасности.

 

Ако любовта към свободата е вкоренена у всеки гражданин тъй дълбоко, щото да е готов във всеки момент да я защитава против всякакви външни и вътрешни врагове, тогава не помагат и препоръчаните по-горе олигархии. Такъв е случаят с републиките и с всички държави, дето свободата не е празен лозунг. Такива градове или държави не могат да се покорят нито с преместване на резиденцията на княза в самото им средище, нито с полумерки, като гражданите се оставят под едно квазисвободно управление.

 

Едничката дума „свобода“ е достатъчна, за да подклажда постоянно опити за въстание. Защото, който е вкусил веднъж този рядък плод (политическата и личната свобода), никога не го забравя. Каквито и благодеяния да правиш на един истински свободолюбив народ, ти не можеш го подкупи и трябва всеки миг да очакваш, че ще ти изневери.

 

В такъв случай няма друго средство, освен да разложиш държавния организъм, да разгониш гражданите и да заличиш всеки спомен от прежната свобода и прежното управление, с една дума – да разориш града или държавата.“[50]

 

Върнете се към изявлението на архиепископа на Лион. Не друг, а Господ оправдава насилието в името на истината и свободата:

 

„Не очаквайте, че съм дошъл да донеса мир на земята; не съм дошъл, за да донеса мир, а меч.“[51]

 

Също така, спестете си твърденията, че „миротворците“ няма да допуснат предлаганите от мен мерки. Изправени пред невероятни проблеми, Те ще бъдат готови на споразумения, изгодни най-вече за българите. Бъдете уверени. Стига срещу себе си да имат достойни, храбри и отговорни люде.

 

Мислете. Но го правете бързо, стига изобщо да можете. Тъй като вече почти не разполагаме с историческо време.

 

Друг въпрос е, ако ви се мре и желаете да обречете и потомството си на имиграция или загиване. А България – на окончателно заличаване от географските карти.

 

Бъдете сигурни, ще удари часът, когато ще добиете кураж и ще поискате да обезглавявате онези, които предизвикаха тази катастрофа, и я задълбочават. Подобно на онези зарязани от Запада офицери и войници от армията на Ирак, които съставляват ядрото на Ислямската държава.

 

Но вече ще бъде неумолимо късно.

 

Времето, за което говоря, ще настъпи след петнадесетина лазарника, когато циганизацията на българите стане реалност. Тогава ще се превърнем в малцинство на бащината ни земя. И неминуемо ще се научим, как да се браним едни-други. А също така – да въздаваме всекиму заслуженото, според греховете му спрямо българщината и отделните хора.

 

Но – повтарям: ще сме изтървали и последния влак не към просперитета, а към оцеляването ни като народност.

 

Нищо от изброените неща няма как да бъде възможно, без вяра в Господ, както и да Го назовавате, и в собствените ни сили.

 

Къде остава другата, възвишената, хуманната духовност, произлизаща и свързана с Бога?

 

 

 

Никаква мечта, пък била тя и „европейска“,

няма как да замени Божията грижа

 

 

 

Удобно я свързаха с религията. А те са толкова различни!

 

Все по-малко са онези, които са чували, че Карл Маркс е обругал религията. В интерес на правдата, топят се даже онези, които знаят кой е самият той. Ако попитате все по-оредяващите „информирани“, къде точно Мордехай Леви – Карл Маркс е охулил и даже осъдил религията, едва ли ще ви отговорят. Повечето просто псуват. Въпрос на (шанс със) семейство, на (комунистическо) възпитание, на морални ценности и на мироглед. Всъщност идеологът на подобни момчета и момичета демонстрира своите шизофренни възгледи по следния начин:

 

„Религиозното страдание едновременно е израз на истинско страдание и протест срещу истинското страдание. Религията е въздишката на потиснатото съзнание, сърцето на един безсърдечен свят и душата на едни бездуховни състояния. Тя е опиум за народите. Премахването на религията като форма на илюзорно щастие на хората е предпоставката за тяхното действително щастие.“[52]

 

Но комунистите, начело с Маркс, грешат. Те мечтаят за премахването на религията! Ала пропускат вярата в Бога. Което е нашият шанс. Важното е запазването на тази вяра, стига да правите разлика между двете. По моето скромно мнение, тя оформя темелите на нравствеността. Искрено вярващият в Бога човек, без значение дали Го нарича Исус Христос или Аллах, рядко върши злини.

 

Преди десетилетие бившият холандски министър-председател Ян Петер Балкененде предчувстваше накъде върви европейската цивилизация. В реч той заяви:

 

„Дами и господа, можем ли през 2004 година все още да вярваме в една европейска мечта?

 

Поне извън Европа има хора, които вярват в нея.

 

Миналия месец американският писател Джереми Рифкин даже издаде книга, озаглавена „Европейската мечта“,[53] в която пише:

 

„Роди се една нова европейска мечта. Тя е мечта, която поставя отношенията на общността над индивидуалната автономия, културните различия – над асимилацията, качеството на живот – над натрупването на богатство, а глобалното сътрудничество – над едностранното упражняване на властта.“

 

Можем ли да се отъждествим с тази мечта? Ако отговорът е не, имаме сериозна работа за вършене. Няма да превърнем това в действителност, като вярваме, че нашата култура е по-добра от останалите култури. Ще я реализираме посредством диалог и дълбок размисъл за основите на европейското единство, което ще рече – за нашите общи ценности.

 

Ценностите трябва да бъдат пътят, който води към онова, което не можем да постигнем само със средствата на икономиката и институциите – включването на европейските граждани в Европейския съюз. Призванието на Европейския съюз е да продължава да се учи от различията и от взаимодействието с останалите култури.

 

Ето защо Холандия пое инициативата, да организира обсъждане на европейските ценности. Та да можем да предпазим Европа от това, да се превърне в бездуховна машина, която върти на празен ход, докато накрая спре окончателно.“[54]

 

Превърнаха Стария континент тъкмо в това. В неодушевен и напълно лишен от духовност механизъм. В който водещото, двигателят е потреблението – материята. Както не веднъж съм представял – сториха го ционистите чрез насаждането на т. нар. многокултурност или мултикултурност, както се изразяват нискочелите туземни „интелектуалци“.

 

Понеже хората са склонни да забравят, ще припомня:

 

 

 

 

 

Ето откъде идват атаките срещу истинския национализъм. Той не е нещо отрицателно, лошо, вредно. Обратното, ако е насочен към просперитета на всяка отделна нация, той е напълно позитивен. Може да доведе до всеобщо благоденствие, без необходимост от обединение и сливане на народите в обща държава. Нещо, което е целта на комунизма, на интернационалистите. А световното левитско Братство полека-лека превръща Европейския съюз в единна държава, в нов СССР.

 

Разбирате ли, как ни пердашат? И кой е изходният пункт, от който тръгнаха бедите на европейските и останалите нации по земното кълбо? Не от Израел, а от юдаизма – тази човеконенавистна расистка религиозно-политическа доктрина, която е основата на ционизма – еврейския нацизъм. Както и негово оправдание. Но я наложиха като идеология на новия световен ред – единната комунистическа държава на земята.

 

„Многокултурността“, която ционистката екстремистка Барбара Лърнър Спектър прокламира, е еврейско изобретение, предназначено само за гоите.[55] Както социализмът, капитализмът, комунизмът,  фашизмът, нацизмът, либерализмът…  А сега – глобализмът. Обаче те не важат за евреите.

 

У нас отявлени последователи и пропагандисти на този „мултикултуризъм“ са нявгашните седесари и десебари, начело с етническия циганин Иван Йорданов Костов, понастоящем „рИформатори“, и Движението за права и свободи, предвождано от lider Лютви Ахмед Местан, който преди двадесет и три години беше Владимир Ясенов Зидаров от СДС, но също така и агент „Павел“ от службите за Държавно-партийна сигурност на БКП.

 

От години преследват национализма навсякъде. От доста време – и християнството. В момента ислямът е на мушка. При това от страна на онези, които щедро финансират неговите крайни, насилнически форми и изяви. Те са сред първите борци срещу „мюсюлманския екстремизъм“. Например – включиха се в някаква коалиция срещу Ислямската държава в Ирак и Левант (или Сирия).

 

Не друг, а генерал Джонатан Шоу, който допреди две години беше заместник-началник на Генералния щаб на Британската армия и главнокомандващ на окупационните въоръжени сили на своята родина в Ирак, заяви:

 

„Катар и Саудитска Арабия възпламениха една „бомба с часовников механизъм“, като финансираха глобалното разпространение на радикален ислям…

 

Катар и Саудиска Арабия бяха главните виновници за въздигането на екстремисткия ислям, който вдъхнови терористите от ИДИЛ [ISIL].

 

Двете държави от Персийския залив похарчиха милиарди долари, за да разпространяват военизиран и прозелитски вариант на тяхната вяра, произлязъл от Абдул Уахаб – учен от осемнадесети век, и основан върху „Салафа“[56] на първоначалните последователи на пророка.

 

Обаче сега управниците в двете страни са по-застрашени от своето собствено творение, отколкото Великобритания или Америка.“[57]

 

Днес проектът Израел е под въпрос. Редовните читатели го знаят. Въпреки това, засега никой друг, освен евреите, няма право на национална държава. Израел е еврейска държава и е над всичко! Israel, Israel über alles, über alles in der Welt!

 

 

 

Невъзможно е бездуховни люде да творят истинско изкуство

 

 

 

Смятате, че не съм прав?

 

Чували ли сте вица за онзи адвокат, който винаги се съгласявал. Абсолвент трябвало да изкара преддипломния си стаж при него.

 

По време на съдебен процес адвокатът оценил встъпителната прокурорска реч с:

 

„Имате право.“

 

Сетне, след като изслушвал свидетелите, и внимателно проследил заключителната пледоария на обвинението, пак потвърдил:

 

„Имате право.“

 

Когато накрая чул присъдата, произнесена от съдията, отново рекъл:

 

„Имате право.“

 

Стажантът не издържал и попитал:

 

„Метр, защо винаги и на всички винаги казвате: „Имате право“?

 

Адвокатът отвърнал:

 

„И вие имате право.“

 

Нашата територия е населена изключително от последователи на адвоката от анекдота. Те са възприели няколко пословици и сентенции, които са превърнали в норми на своето поведение.

 

Една от тях е: „Преклонена главица остра сабя не я сече.“ Друга: „Аз ли ще оправя света?“ Трета: „Каквото за всички, това и за гол Хасан.“ Четвърта: “Silentium est aurum” – „мълчанието е злато.“

 

Има ли смисъл да привеждам още примери от житейската философия на примирението?

 

Допреди четвърт век нямахме избор. Всеки опит за лично мнение, различно от официалното, биваше наказвано. Каква беше степента на репресията, зависеше не само от деянието, но и от произхода, връзките и пр.

 

Днешният отказ от избор издава глупост. Уверявам ви, че количественото натрупване на глупост не води до качествени изменения. Освен до още по-голяма глупост. Която на практика представлява гламавщина, плиткоумие, тъпота.

 

Творчеството в която и да е област е Боговдъхновена дейност. Да приемете за истинска култура произведение на невярващ, е дотолкова нелепо и абсурдно, че е израз на съвършено безумие! А повече от седемдесетте години ние сме потопени в океан от такова безразсъдство.

 

Което може да се преведе: допуснахме да бъдем поробени. А на доста от нашенци това им хареса.

 

Често чувам да винят за всичко времето. И то – все последните 25 години. А онези 45 преди това?

 

Нашата драма е, че сме безбожници. У нас „християнството не преминава през сърцето“ според точната присъда на проф. Иван Шишманов.[58] По-скоро – през стомаха…

 

Не случайно нямаме лауреати с планетарна известност. Да не се залъгваме. Нито един тукашен литератор не е заслужил, да бъде признат за световен автор. Същото се отнася и за „творците“ в останалите сфери на духовността.

 

Боговдъхновената художествена проза е съвсем оскъдна. Комай се изчерпва с няколко имена. На първо място – със Стоян Михайловски. Документалната – главно с митрополит Методий Кусев. А поезията – с Пенчо Славейков и Кирил Христов.

 

Ами в останалите изкуства – музика, живопис, графика, скулптура, опера или театър? Научили са населението на тези земи да цени антихристиянското, богоборското. И да си затваря очите за биографиите на онези, които му пробутват за „творци“.

 

Още преди 121-о лета Михайловски е облякъл духовната нищета в стихотворна одежда:

 

„Заплетоха се днеска веч нещата!

Младци отидоха да учат в странство

 и с хиляди теории в главата

 се върнаха!… Научно окаянство!

 

И хиляди проекти за управа,

и хиляди догмати и доктрини

 принесоха се в нашата държава

 и неразбранщина зла задуши ни…

 

Съветници, наставници – стотина!

От тях по пътя веч не се минува!

И всичките за нашите съдбини

 се грижат, всекий мисли, критикува…

 

И всякой има свое частно мнение,

и труди се – дано да го прокара…

И нескончаемото словопренье

 хаос в неща и в умове докара!“[59]

 

Не ви ли се струва, че сякаш е писано днес?

 

Нека компенсирам отсъствието на интерес. Не заради себе си, а заради шепата жадни за истината. Кои са някои от съвременните „звездни“ имена?

 

Да вземем световно известните – оперните певци. Доайен сред тях беше Борис Христов, достатъчно здраво свързан както с тукашните, така и със съветските тайни служби. Още през шейсетте „недолюбваният“ от комунистите маестро посещаваше Москва,… без да гастролира?! Не е ли странно?

 

А от 1968 година нямаше проблеми с туземните милиционерски власти. Даже заради неговите записи за „Балкантон“ затваряха сгради, булеварди и площади – храма „Александър Невски“ и Зала „България“, барабар с „Царя“, „Аксаков“ и „Георги Бенковски“. Готов съм да свидетелствам за това. Как така изпълняваше „църковни творби“, а едновременно с това се погаждаше с антиклерикалните комунисти и милиционери?

 

Братът на Николай Гяуров – Костадин, от село Лъджене, беше член на Политбюро на ЦК на БКП и на Държавния съвет на НРБ. Също така ръководеше единствените, казионните Българските професионални съюзи. Дълги години се пъчеше с депутатството си в комунистическите парламенти. Сетне многократно го провождаха за посланик. От 1942 до 1944 г. Костадин Гяуров е бил… терорист – шумкар. Борил се е против законната власт и срещу българите, в интерес на враждебния СССР.

 

Самият Николай Гяуров ползваше повече от установените привилегии, предназначени за номенклатурата. Беше изключително близък с диктатора Тодор Живков. Правешкият „цар“ го беше допуснал до своя най-вътрешен кръг – ловната си дружинка! Вилата на певеца край Варна беше нещо, за което даже членове на Политбюро не можеха да мечтаят…

 

Ами другарката Райна Кабаиванска? Прочетох, че:

 

„Певицата обаче никога… публично не е изричала дума срещу комунистическа България или Държавна сигурност.“[60]

 

Как да го направи, след като самата тя е вярна дъщеря на Партията. Похвалила се, че баща й Ячо Кабаивански хем бил доктор, хем създал… „Балкантурист“! Това беше невъзможно, без солидно болшевишко минало. Както и без опората на солиден, як, мощен гръб на най-високо партийно-държавно равнище.

 

Оказа се, че бащата на певицата също е бил… шумкар, съветски гангстер! Освен това титлата „д-р“ била валидна за животните. Комунистът Яким Иванов, който поради незнайна причина променил фамилното си име на Кабаивански, действително бил доктор, но… ветеринарен.[61]

 

Вече съобщих, че агентурното минало на Павел Герджиков изплува поне върху медийната повърхност. Нима допускате, че Никола Гюзелев беше по-различен? Този галеник на властта, който пребиваше първата си съпруга – гъркиня. Знам го от мой бивш колега, негов съсед от специален блок в столичния жилищен комплекс „Червена звезда“. Ако Гюзелев не е подписал със службите, щеше да гледа световните оперни сцени само на снимки или по телевизията.

 

Не нам! И аман!

 

Такова е истинското лице на културата при социализЪма под властта на архи-простаците от БКП, БЗНС и милицията. Ако си припомните само как изглеждаха министрите на културата, на часа ще се хванете за кобурите, както гласи стар лаф…

 

Като започнете с шумкаря Демир Янев, минете през зетя на Георги Димитров, съветския гражданин Вълко Червенков, полуграмотния Живко Живков от село Урбабинци, днес все още носещо името на Петър-Младеновия болшевишки, терористичен род Тошевци, през след деветосептемврийския компартиен активист Начо Папазов, ченгето Илчо Димитров, и стигнете до твърдишкия „интелектуалец“ с оная физиономия Георги Йорданов…

 

Простак до простака, мила моя майно льо! Тях гойското стадо уважава, цени, слави.

 

„Quo vadis, Bulgaria?“

 

Не, възклицанието не е мое. Негов автор е Иван „Ванчѐ“ Михайлов. И датира още от предвоенната 1937 година.[62] Аз само се присъединявам.

 

 

 

„Оптимистично“ за неграмотността и нагаждачеството

 

 

 

Който не се е докосвал до ръкопис на някой от „великите“ творци на социалистическия реализъм в литературата, няма представа за онзи Еверест на досадата и неграмотността, който редакторите трябваше да преодоляват.

 

Веднъж бях помощник-дежурен редактор във всекидневник. Като нещатен, а само на хонорар, уж нямаше как да нося отговорност. Кой щеше да ми бере гайлето, ако станеше нещо?… Затова ме слагаха да помагам. Дежурната редакторка ми връчи разказ от „класика“ Стоян Ц. Даскалов. Учехме неговата повест „Мелниците Липовански“ в училище… След години се запознах и с наследника на Липовански – художник, депутат и заместник-министър от СДС.

 

Връщайки се назад във времето, това май се оказа единственият оригинал на толкова виден представител на соцкултурата, до който съм се докосвал. Коректорките бяха нашарили пожълтелите машинописни листа с червените си поправки. Сякаш държах в ръцете си случайно откъснато парче от протрита черга.

 

Не помня сюжета. Но няма да забравя, че не се сдържах и попитах шефката на екипа, с която и със съпруга й бяхме се сближили и по комшийски, защо пускат този буламач от думи? Първоначално тя ме погледна с изумление. След като на бърза ръка схвана, че бях напълно искрен, изтърси не съвсем дамското:

 

„Таковай му майката! Уважавай го!“

 

Първата дума беше друга – досещате се. Но още по-важното дойде три-четири часа по-късно. Някъде към 14:30 печатарите завъртяха броя, както се казваше на вестникарски жаргон. Дежурната си тръгна, но аз трябваше да стоя още два часа. Да не би някой читател да се обади по телефона. Казваха, че се е случвало. На мен – не.

 

И някъде около 16 часа, когато тъкмо се готвех да си тръгвам, в рамката на вратата „изгря“ невзрачната фигура на вече доста остарелия „класик“. Попита дали вестникът е излязъл? Показах му купчината за редакцията.

 

Поинтересува се, дали разказът му е отпечатан? Когато получи утвърдителния ми отговор, поиска „един-два броя“. Взе хартиените късове, все още миришещи на печатарско мастило и секатив.[63] И сгъвайки ги внимателно само през средата, тътрейки краката си, се отправи към изхода.

 

Защо разказвам всичко това? Понеже вестникът струваше… 2 стотинки. А „специалните“ членове на Съюза на българските писатели като него взимаха хонорари от по няколко десетки хиляди лева за издадена книга! Тогава, в онези времена.

 

Ето, това е комунистическата класика.

 

Ако беше жив, Сте-Цето, както всички го наричаха, навярно щеше да се изкара… репресиран. Както повечето от културтрегерите от онази мрачна епоха. Безлични, бозави твари, които обилно пълнеха сивия поток на ерзац духовността, за да я превърнат в пълноводна река. Тя ни заливаше отвсякъде. Давехме се в нейното безмилостно безкултурие.

 

Признавам, че едва познавам книжната продукция на тукашните соц-Балзаковци. Но забелязвам, как повечето от онези, които най-усърдно въртяха опашки край Тато, сега се изкарват истински „страдалци“. Художниците и скулптурите също са заели пози на трагично засегнати от режима, чиито апологети бяха.

 

Светлин Русев, за когото майстори на четката са ми споделяли, че е убиец на всеки творчески порив, биде… свален от поста председател на Съюза на българските художници. За да му изографисат някаква „дисидентска биография“, го накараха да се запише в т. нар. Русенски комитет, редом със съпругата на Станко Тодоров, заедно с Нешка Робева и останалата плеяда от видни компартийци. Всички – храненици на Партията. Изпратиха го да закусва с Франсоа Митеран. Владимир Буковски разказа подробности за последния…

 

В самото навечерие на Втория комунистически преврат Любомир Левчев също се направи на съсипан от Партията. Даже се изкара единствения българин, когото някаква скрита, белким не посочена пряко сила, преследва, за да го ликвидира?! Уж репресиран, пък още тогава издадоха книгата му, озаглавена многозначително „Убий българина“. Нещо като автобиография, нещо като повест, изобщо като нищо на света, ако перифразираме Уилям Сароян, с когото беше пил по време на една от световните писателски срещи. Небивалици!

 

Явно този вид „творци“ притежават изключително услужлива памет. Например бащата на „антикомуниста“ Владимир, е забравил как, „когато през 1988 г. в кръга на своите най-приближени“ правешкият каскет „подхвърлил идеята да си подаде оставката от най-високия партиен пост“, неговият понастоящем напълно реставриран лиричен теляк „Любомир Левчев почти просълзен, със задавен глас го пита: „На кого ни оставяш, бащице?“[64]

 

Също – специалната вечеря за избрани лично от Тато, на която в изблик на онова, което всяко нормално същество ще приеме за проява на крайно безчестие, уважаваният и днес придворен поет на диктатора въодушевено, с „априлски“ патос изрекъл:

 

„Благодаря Ви, другарю Живков, за вдъхновението, което сте ни давали… Не може да ми забраните да ви обичам, другарю Живков.“

 

За награда, американците взеха синчето му под крилцето си в САЩ. И след като го направиха „преподавател“ – по какво ли, дали по подмазвачество – ни го върнаха добре опакован в масонска престилка и настроен яростно антибългарски.

 

Пак преподава, казват… Може би – история на луцеферианството?[65]

 

Преди доста години, от Лондон, бившият му приятел Георги Марков се обърнал към Левчев-баща с думите:

 

„Драги, Любо,…

 

Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив – дължа му честитка за рождения ден…

 

В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на „Литературен фронт“, дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си.

 

Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа – асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност…

 

И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник „Народна култура“ под заглавие „Верую на новия човек“.

 

Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии…

 

И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал? Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява.

 

Или да вземем думите ти, че „Солженицин е белогвардейска отрепка“. Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание.

 

Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща „Чайката“, в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат „идеализмът“ да им се плаща, искат „героизмът“ да им се плаща, искат да им се плаща загдето „вярват“, забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването.

 

Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф „омраза“. Наистина ти си все същият „неверник“.“[66]

 

Казват, че Левчев е талантлив. Не мога да преценя. Нямам по какво. Със сигурност смятам покойния Георги Марков за най-кадърния от местните ни писатели, чиито произведения съм чел.

 

Но цялата работа смърди. От нея се носи ароматът на народна песен с променен текст, изпълнявана от милиционерска агитка, която започва със стиха:

 

„Ченге на ченгето думаше.“

 

Щели да откриват паметник на Джери Марков. Може би ще го нарекат Монумент на знайното ченге. Незнайните са около нас…

 

Няма паметник на Петър Пасков и Васил Узунов. Не знаете кои са? А паметникът на бай Илия Минев е монументче. Скромно  като него. Имам предвид във физически, а не в духовен и нравствен смисъл.

 

Кметицата на София Бойка Борисова от БКП, сетне от нейния филиал НДСВ, а впоследствие от милиционерския участък ГЕРБ, отхвърли предложението ми част от булеварда, близо до който е паметничето на Бай Илия, да носи неговото име. А приятелите му твърдят: Толкова е обичал България!

 

Да попитам: Струвало ли си е? И какво се е променило?

 

Само певците на Априлската линия Любомир Левчев и Стефан Цанев, заедно с тяхното другарче Кеворкян, са станали още по-репресирани…

 

 

 

Приказка за несъстояли се животи

 

 

 

„Венецът на жертвоприношението“.

 

Така се нарича трета глава в романа „Панихида за мъртвото време“ от Любомир Левчев,… 2011 г. Венецът е, както знаем, символ на славата, на каквато нито един наш съвременен поет, освен Левчев, не се е радвал. Колкото до жертвоприношението – никой не може да бъде заблуден, че изпълнявайки задълженията, с които го е свързвал високият пост, носейки венеца на славата, Левчев се е жертвал за нещо и за някого.“[67]

 

Късно вечерта на 5 октомври т.г., след поредните общи избори, по БНТ представиха импровизирано изявление на някакъв професор, чиято специалност и име не запомних. Посрещнаха го на връщане от Париж. Той беше категоричен, че държава става там, където богатите се опитват да направят и другите богати. И има общество, в което хората не мислят единствено за себе си, а и за грижите на другите. Затова се притичат на помощ, даже без да бъдат призовани…

 

Накрая присъдата на събеседника беше поразителна. Тя гласеше, че тук, на тази територия, са останали единствено възрастните, бандитите и олигофрените.

 

Нищо ново за мен. Съгласен съм. Ако имах повече акъл, още през 1990 г., когато действително ме канеха да работя на Запад, щях да си плюя на петите. А аз, сиромах, си въобразявах, че със слово във вестниците ще свалям комунизма и ще громя комунистите?!…

 

Обаче думите на завърналия се в родината пътешественик ме наведоха на асоциация с настоящия наш „герой“. Тя беше свързана с констатацията на авторката, сътворила горните редове. Та си рекох:

 

„Не, няма как да бъде изградена държава с Левчевци!“

 

Въпросната обзорна статия твърде подробно осветява живота и творчеството на другаря „репресиран“. Понеже е твърде пространна, си позволявам едва няколко цитата, разкриващи неговия характер.

 

„За времето преди да замине за Москва той е написал: „През 1968 г. получих покана за международния семинар на Харвардския университет, ръководен от проф. Хенри Кисинджър. (Такива покани навярно са получавали само специални момчета! А. К.) Разбира се, приех поканата, но тъй наречените Чешки събития – от пражката пролет до есента на танковете, осуети възможността и от двете страни. Освен това, още през 1969 г. Кисинджър напусна Харвард, за да стане съветник по въпросите на националната сигурност на президента Никсън. И ето, вместо това попаднах в Москва на курсове на висши ръководни кадри.“[68]

 

Как ще го коментирате? Мнозина от вас знаят, че „вечният“ Хенри Кисинджър, всъщност е ашкеназки евреин, хазар, роден в Германия. И се казва Хайнц Алфред Кисингер. Защо се представя под „вънкашност чужда и под име ново“? Ами в началото на 1945 г., като войник в Полша, бил вербуван от Съветите. Станал агент на КГБ с псевдоним „Бор“.[69]

 

Помните ли, как неговият шеф – президентът Ричард Никсън, поискал да разговаря с Тодор Живков на… шест очи. Третият чифт трябвало да бъде на… Елена Поптодорова, членка на БКП, служителка на Държавна сигурност и лична преводачка на местния диктатор. Даже доста от вас ще се сетят и за снимката от посещението, която показва Ленчето от БСП и Евролевицата редом с Дик Никсън, ментор и на Фидел… (Вижте илюстрацията.)

 

Просто всичко е било отдавна подготвено. А посолството ни във Вашингтон още от времето на Джордж Буш-младши, а сега втори и то доста дълъг мандат, е командвано от… Ленчето Поптодорова. Как ще определите това? Като комунистически антикомунизъм или като интернационализъм, глобализъм? Наистина смърди на световна ченгеджийница?

 

Да видите сега как ръководните кадри на милиционер-социализЪма, които бяха подготвени в Москва, се оказаха… „репресирани“. И рязко смениха своята политическа окраска. С такава лекота, че и Хари Худини би им свалил шапка. Те не са какви да е. Дарба трябва за тази работа, талант…

 

„Левчев е сложна личност“ – отбелязва днешната изследователка на конформизма му. – „Това личи от цялото му творчество. Първите години на демокрацията предизвикват у него снишаване, окопаване, ослушване, оглеждане и мълчание. Той носи цветя в палатковия лагер, където гладува Блага Димитрова, оплаква й се, че е безработен, спомня си колко близки са били с Джери Марков… Всичко трябва да се осмисли. Не друг, а той е ползвал привилегии за богоизбрани посредством Людмила и генерал Кашев.“[70]

 

Той и Марков ги е ползвал. Живял е в държавна къща в Драгалевци, преди това населявана от Борис Ангелушев – изпедепсан в чорлавата компартийна графика. С партийния секретар Георги Калоянчев се надпреварваха, кой ще фучи с по-нов модел „Мерцедес“ из столичните улици. Май само Антон Софиянски, бащата на Стефан, и Боян Радев им се опъваха. Даже Янчо Таков се фукаше с „презряно“ BMW…

 

Обаче, в един момент нещата отново се обръщат на 180 градуса. Вече не е необходимо да се чака. Излизане от окопите му е майката!

 

„Придворният поет решава, че не е бил придворен поет. Винаги е бил герой: „Роден съм точно пет години след като Владимир Владимирович Маяковски си тегли куршума и една година преди да бъде разстрелян Федерико Гарсия Лорка. Но не съм минал между капките… кръв. Те са ме учили да пиша“ – гордо заявява поетът в началото на новата книга.“[71]

 

Слава Богу, че не се е изтипосал като ученик на Данте Алигиери, Шекспир или поне на Пол Верлен. За Франсоа Вийон и дума не може да става. Едва ли Любчо Априлский би желал „задникът му да увисне на въже“… Френският разбойник е писал за Любчовците на своята епоха:

 

„Умрем ли, удряме на камък —

започва адът ни жесток:

и тяло, и душа сред пламък

заплащат всеки свой порок.

 

Но не важи такъв урок

за някой важен душевадник,

че патриарх или пророк

не би опарил своя задник.“[72]

 

Докато:

 

„Левчев винаги е бил граблива птица. И както е написал, без да му трепне окото, „Звездите са мои“, както когато заминава да живее в САЩ, възкликва „Моята Америка!“, без да усеща, че прекалено обича това лично притежателно местоимение, така уверено влиза в новото амплоа. Той „по биография“ е и Маяковски, и Ф. Г. Лорка, без да губи от себе си – „общ работник от фабриката за надежда“ с „трънливия ореол на революционер(!), осъден на поезия“, живял винаги със съвета на Хемингуей: „Намесвай се активно в обществено-политическия живот!“[73]

 

Тази порода същества, кръстоска между съветски шопар и местна милиционерска свиня, редовно губят представа за реалността. Те умеят да се превъплъщават. Днес са комунисти и летят с Горкиевия буревестник. Утре влизат в кожата на „демократи“ и до припадък рецитират прозаичните икономически клишета на Милтън Фрийдман или Джефри Сакс – съветско-руския Ран и Ът, взети заедно.

 

„Левчев не е издигнал читателя до себе си, а е слязъл до него, при това до масовия читател! Защо ли? За да се купува и чете книгата му лесно и приятно като бестселър. Такава е тенденцията. По американски. За стойността на книгата се съди по продадените екземпляри. Дали пък това не са новите небеса на Левчев? Летейки върху крилете на тези небеса, (за „Ти си следващият“, издание на в. „Труд“, признава, че е взел огромен хонорар, с който направил основен ремонт на две къщи в с. Полковник Серафимово) поетът е напипал „верния път“. Дразнят и някои много плоски шеги! – „Т. Живков ми е бил бодигард!“ – уж демонстриращи чувство за хумор.

 

Горкият Живков! Гостувайки на Людмила в резиденция „Бояна“, Левчев и Дора[74] пият уиски, а домакинята – чай. Това е времето на бившия Първи. Загледали са се към парка, където Тодор Живков обикаля басейна като „затворник в арестантско колело“.

 

Всяка глава на „Панихидата…“ е една безсрамна хвалба, едно ново и ново преживяване на тщеславието за командировките на Левчев в чужбина, както преди, така и след смъртта на Людмила Живкова. За да се осигури присъствие на първия конгрес, замислен да се състои у нас, а и на следващите, още няколко, Левчев първоначално е командирован с един колега[75] от СБП в Италия, Франция, САЩ, Канада… Така започва един низ от славни походи на венценосеца. От всеки, когото ще поканят, трябва да се вземе подпис, като че ли без тази подробност нещата опират до абсурд. Но има още по-голям абсурд. Единствено Левчев е лицето, което може да бъде натоварено с тази работа! Няма ли България дипломатически отношения, културни аташета, за да не се разточителства до безобразие?“[76]

 

Повтарям: Тези болшевишки прасета действително имат чувството, че са безсмъртни и всичко това им се полага. Смятат се за нов вид „аристокрация“ – неблагородническа. Всичко благородно им е чуждо.

 

„А какъв е животът на Любомир Левчев?

 

„Никаква административна инстанция не можеше да командва Съюза на писателите, освен ЦК на БКП. Но в тази представителна върхушка, редом със знатните тъкачки и героите на социалистическия труд, десет писатели бяхме членове на ЦК. /…/ Сега, след смъртта на Людмила, с прекалено нетърпение някой напомняше за скритите механизми, които навиваха часовниците на системата. Бях отвикнал от опасността, която представляваха доносите.“

 

Но дотогава има един безкраен празник.

 

Несвършващи биеналета, всякакви ордени и награди, служебни обеди и вечери, първокласни хотели и приеми в посолствата, посещения в скъпарските домове на световни писатели, ровене в личните им библиотеки, задушевни разговори на чаша уиски или Совиньон бланш, правене на снимки, разходки по Канале Гранде с романтични гондоли и светещи фенери край каменните стени и мостове, пазещи стъпките на Казанова, международни срещи на дисиденти (!), на съветски авангардисти, лежерни разговори (кой може да си го позволи?) с главния цензор на СССР А. Б. Чаковски, среднощни четения пред паметника на Бодлер в гробището „Монпарнас“,… участие в празник на поезията в „Мулен Руж“ с комендант поета Жан-Пиер Рьоне. Внезапни излитания за Кувейт или Хага, прескок до Копенхаген, посещение в Елсинор, после пак премиера на книга в САЩ, разходки по мекия пясък със спомен за Поли Пантев на о. Аруба, където чаша вода струва 50 долара, след кафе в Монте Карло и сън в Кан, отново в Париж: „Успях да намеря време за Лувъра, където за първи път се представяше експозиция на жив художник и той бе Марк Шагал“.[77] Следват виенски кифли и силно кафе в Дома „Витгенщайн“ – Залцбург.“[78]

 

Стоп! Някой греши. Или авторката, или самият Левчев. Дом „Витгенщайн“ е във Виена. Носи името на Хитлеровия съученик, австрийския философ Лудвиг Витгенщайн – хомосексуалист с трима самоубили се братя. В училище от фюрера узнал, че е евреин. Дали съм прав?

 

Възможно е другарят поет да не е изтрезнял. И да са го откарали като куфар в Залцбург, където поредният запой да му е напомнял предишния в т. нар. Български културен център в австрейската столица. Знае ли човек? Неведоми са пътищата на la dolce vita, изминавани от номенклатурата…

 

 

 

Живот като на кино

 

 

 

Това са подробности. Неразделна част от интелектуалния багаж на комунистическите венценосци като Любчо Левчев от Троян. Впрочем град, „дарил България“ с още трима видни нашенци – Милко Калев Балев, Ангел Балевски и друг наш предстоящ герой Сашко, син на Дико „Куката“, както твърди негова колежка.

 

Невероятна е породата, на която принадлежи Левчев.

 

„В „Карнеги хол“ – „преди да излезем на сцената, Сам Хейзоу ни тикна на мен и на Божидар (Божилов) по един чек за 300 долара – хонорар за четенето вместо допинг. А немците ми предложиха друг изумителен договор, според който получавах 1200 дойче марки за рецитала“.

 

Български посланик го води за своя сметка (няма безплатен обяд!) на театър, който се оказва еротично шоу. Поетът Пол Хорецки го кани на обяд в „Космос клъб“, където не се допускат жени, Кенеди не бил приет (!), а сервитьорките са голи.“[79]

 

Ето я осъществената мечта на социалистическия културен работник или работник в културата. Каква по-точно? Далече от съпругата Дора, с гола жена пред ковчег. Колко му трябва на соцтвореца, та музата да кацне на рамото му и да извърти едно: „На кого ни оставяш?“…

 

Говори се, че на младини Дража Вълчева и Нора Ананиева, съответно пловдивската и ловешката Цола Драгойчева, осъществявали тъкмо този вид мечти на партийните номенклатурчици от окръжно ниво. За първата анонимният соц-шегобиец даже беше съчинил любопитна частушка. Тя гласеше:

 

„Дражо, Дражо, жено проста, кой ти даде поста?

Даде ми го вожда, дето ме оножда.“

 

Последваха кариери, та до ден днешен…[80]

 

Това също е тема за анализ.

 

Такъв е нравственият модел на социалистическия интелигент:

 

„Ти ще целунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще целунеш скута, аз – краката; ти ще целунеш на друго място, аз – на още по–друго място.“

 

Тази формула за поведение на „елита“ не е излизала от обращение. Продължава да е валидна. Видите ли да представят нечия книга по ефирките, не се съмнявайте: авторът й е целувал „на още по–друго място“…

 

Двамата – Любчо Левчев и приятелят му Стефан Цанев, са целували много, на едро, без гнусливост и особен подбор. На ред и все на по–друго място“.

 

„Дзержински –

познат и внезапен,

с остър профил и остро име,

се изправя като меч и заповед –

чекистът е длъжен да има:

хладен ум, защото куршумът

поставя своята кървава точка

веднъж и завинаги.

 

Думите

стрелят многократно и точно:

горещо сърце – да бди непрестанно

над свободата света,

както левкоцитите денонощно

бранят

червения цвят на кръвта.

 

Чисти ръце – непревземаеми коти,

върху които

не тежи

нито мечтата за бъдни изгоди,

нито вина от предишни лъжи…

 

И вървят чекисти –

с остри профили

и внимателен анфас,

в Москва и София –

невидими фронтове

по улиците,

навсякъде,

в самите нас…“[81]

 

Това е част от творчеството на Стефан Цанев – един от триото, формирано още от Любомир Левчев и Георги Марков. И той е „репресиран“. Изпратили го да учи в Москва! Това, при леля, разстреляна от комунистите?! Смятате, че не е подписал?

 

Първите двама – съветските възпитаници – са назначени пожизнено в невидимото ЦК, което върти всинца ни на своя малък пръст. Цанев многократно е съобщавал, как комунистически „демократи“ от ранга на Иван Костов и Б.Б. са го канили за министър на културата. А вие ревете за някакви „евроатлантически ценности“? Навярно формулирани в Кремъл!

 

„По специална покана на Обществото на българските евреи в Израел през 2000 г. Левчев заминава на честване на 24 май в Тел Авив заедно със Стефан Цанев. Много „близки“, благи един към друг вървят към Божи гроб „двама приятели, аз – старият комунист и Стефчо Цанев – младият антикомунист“. Нека ми бъде простено, навярно Левчев приема понятието „комунист“ като екзотика, която му разтваря нови врати и светове. А и антикомунистът е забравил комунистическите си емоции.“[82]

 

Съвсем вярно. „Понятието „комунист“  наистина разтваря нови врати и светове“. Кой отвори портите на ЮНЕСКО пред Ирина Бокова, дъщерята на шумкаря-убиец Георги Боков? Съпругата на червения като семафор кореспондент на телевизията в Москва Любомир Коларов, който беше част от правителството Виденов. Сестрата на Филип Боков… Самата тя – членка на БКП, на ръководството на БСП, депутатка и кандидатка за вицепрезидентка от алената партия!

 

Ами КриСталинка Георгиева – втори мандат европейска политкомисарка, а преди това служителка на Световната банка. Дъщеря на активен борец, удостоен по линия на шумкарството с право да заема длъжности за висшисти. Затова дълго бил генерален директор на грамадно държавно стопанско обединение в сферата на строителството. КриСталинка е била сътрудничка на милиционер-банкера Емил Кюлев…

 

 

 

Пожарникаро-неинтелигентска…

 

 

 

Знаете ли как започна репортажът на израелско-катарската телевизия „Al Jazeera“ през нощта след изборите на 5 октомври т.г.? С кадри, изобразяващи Б.Б., заобиколена от кохортата й. И дикторски текст:

 

„Този тип, който по-рано е бил телохранител на комунистическия диктатор Тодор Живков, е призован за втори път да управлява България.“

 

Ден и половина по-късно минаващият за „десен“ лондонски всекидневник “The Daily Telegraph” неприкрито се изгаври с малоумието на нашенци:

 

„Самохвалко от нощен клуб и майстор по карате е на път да стане министър-председател на България, след като беше прогонен преди по-малко от две години.“[83]

 

Естествено, варшавският кореспондент на изданието греши, когато определя Б.Б. като „майстор по карате“. Но това да е…

 

Обзорът започва с известието, че банкянската мома е „бивша телохранителка“! Факт, който без съмнение е изумил британските читатели. Това би било не невъзможно, а немислимо, на Албиона. Но тук  все пак е Чалгария, нали?

 

Публикацията, озаглавена „Седем неща, които не знаехте за Бойко Борисов“, изтъква някои безспорно позорни за нас истини. Но разбираемо защо пропуска главната: членството на Le Pompier Soleil[84] в Българската комунистическа партия, чийто режим е обявен за престъпен със закон! Търсейки забавното, което може да привлече вниманието на британските читатели, журналистът е поставил на първо място следното:

 

„През 2013 г. Борисов се записа в спортната история на България, като стана най-старият човек, който е играл професионален футбол в страната, излизайки на терена с втородивизионния „Витоша“ – Бистрица на внушителната възраст 54 години. Той продължава да е картотекиран в клуба.“[85]

 

Значи докато е била премиерка, генерал-пожарникарката е заемала втора длъжност – професионална футболистка! Несъмнено милиционерщината е изорала дълбоки бразди в народното съзнание по тези места. Но да продължа, като пропусна второто „качество“ на Б.Б., изтъкнато в публикацията – заниманията й с карате и тенис:

 

„След като през 1990 г. напуска полицията [милицията], той основа охранителна фирма и работеше като телохранител на българския цар Симеон ІІ (който се отказа от титлата си и стана министър-председател), и на пенсионирания бивш комунистически държавен глава.

 

Той има научна степен по пожарникарско оборудване и пожарна безопасност. На младини известно време е бил пожарникар.

 

Дали са му прякора “Batman”.[86] Той се дължи на репутацията му да върши нещата, като се закичва с аурата на непобедим. Но получи прякора си преди протестите, предизвикали неговата оставка през 2013 г., които съсипаха образа му на Батман.

 

Навремето, като полицейски служител, преди да се издигне и да стане взводен командир в полицията в София, той е трябвало да пази селскостопанската реколта. Работил е и като преподавател в полицейския колеж.

 

През годините на комунизма е работил в Института на вътрешното министерство, като е придобил докторска степен по „Психологическа и физическа подготовка на действащите служители“.“[87]

 

За пореден път станахме за кашмер на света!

 

„Полицейски колеж“?! Господи, каква излагация! На всичко отгоре школата беше милиционерска!

 

Плебейството, фалшивият работническо-селски произход, невежеството, простащината, простотията, вървящите ръка за ръка с тях наглост, суетност и самохвалство, но преди всичко неутолимата алчност, продължават да бъдат ценности по нашите земи. Докога?

 

Ако вас не ви е срам, аз се изчервявам всеки път, колчем зърна трътлестата имитация на мутра с поведение на селски ерген, пристигнал непоканен на вечеринка…

 

Такъв гнусавец, какъвто е Никола Инджов, не измени особено на пристрастията си и остана верен на БКП-БСП. Което му дава правото, да одумва политическите еквилибиристи сред писателската гилдия:

 

„Господин Инджов, зная, че застъпвате тезата: голямата литература се създава и от големи характери. Във връзка с годишнината от 10 ноември 1989 г. да ви попитам има ли ярки писателски метаморфози след сакралната дата?

 

– Да. И една от тях е метаморфозата в гражданското поведение на някои писатели. Когато например един Любомир Левчев започне да се самоописва като противник на тоталитаризма и дори като жертва на своя покровител и благодетел Тодор Живков, комуто целуваше ръка в буквалния смисъл на думата.

 

Но други случаи с такива „личностни“ метаморфози са много по-смущаващи. Например Георги Данаилов, който лансира навремето няколко свои пиеси с контрактации и поддръжката на МВР; който е получавал какви ли не награди по внушения от силните на деня. Та той в кипящите от обществена енергия дни след промяната се изяви като най-върл демократ… Казах, именно „върл“, а не убеден, защото помня как на заседанията на УС на СБП през есента на 1989 г. той инициираше наказателни публични акции в писателските среди. Свидетел съм и на това каква подла роля изигра в открадването на „Литературен фронт“ от СБП и в кадровия разгром на издателство „Български писател“… Слушахме го по радиото и го гледахме по телевизията като изобличител на преживения от всички нас живот. А Жожко, както го наричат, в края на краищата се оказа агент на Държавна сигурност, при това информатор на отдела, който е следил какво всъщност мислят интелектуалците. Доносите му, според някои публикации, засягали дори и най-близките му хора…

 

– Това като опит за мимикрия ли го идентифицирате, или…?

 

– Ако приемете, че мимикрия означава цветово приспособяване към околната среда, характерно свойство на някои влечуги и отровни растения… В този стил опит да си изгради светло борческо минало направи и Стефан Цанев. Той навремето публикува хвалебствени стихове за чекистите, това се знае от всички. Но не всички знаят, че тези стихове бяха платени по силата на творческа контрактация от МВР. Метаморфозата у Стефан Цанев изглежда още не е завършила, той продължава да се изживява като нравствен максималист. Но едва ли всички са забравили, че измежду писателите именно Стефан Цанев бе вреден от Августин Пейчинов да пътува със специалния „самолет на демокрацията“ за Ню Йорк на „сгледа“ със Симеон Кобургготски… Той и досега се изкарва жертва на комунистическия режим, който го бе изпратил да учи в Москва цели седем години. Гледахте ли го как се изтъпанчи по националния екран да огласи подхвърления му призив за свалянето на Жан Виденов? Стигна и до спомени за мъртвите си „приятели“, някои от които, като Георги Джагаров, го презираха… и така нататък… Стефан Цанев винаги е нечий рупор – ту на чекисти, ту на „свободни демократи“… А нравственият му максимализъм се изчерпваше със синекурна служба – драматург в театър, където директор бе съпругата му и където се поставяха главно негови пиеси с конюнктурни сюжети.“[88]

 

Туй то. Население, което не просто понася подобна нравствена низост, но дори тайно мечтае да е на мястото на мерзавците, няма бъдеще. И това е добре.

 

Същата тази тълпа хвърля словесни камъни по всеки, който се постарае да подири истината и справедливостта. Научиха я да използва английската думичка hater – отглаголно съществително от hate – мразя. Сиреч, който държи на морала, е… мразещ?!

 

Ама това е проява на лудост, без ни най-малко извинение. Диагнозата ми е съвсем прецизна.

 

 

 

 

 

*    *    *

 

 

 

 

Признавам, че ако другарите от YouTube допуснат, ще ви представя музикант, който никога не е бил сред моите любимци. Но съзнавам, че е всепризнат и дори провъзгласен за легенда. Записът, който евентуално ще видите, е отпреди точно половин век. Но самата песен е две години по-стара – от 1962 г.

 

Става дума за Рей Чарлз и за неговата композиция „Освободи сърцето ми от оковите“ – “Unchain My Heart”.

 

Смятат ослепелия на седемгодишна възраст Рей Чарлз Робинсън за един от двамата основатели на стила Soul в популярната музика. Другият беше Джеймс Браун. Питах го за това. Засмя се, но не изрече нищо срещу Рей. Каза ми само едно:

 

“I am Soul Brother Number One!”[89]

 

Нищо повече.

 

Думата “soul” означава „душа“. Смята се, че двамата споменати наследници на чернокожи, слушали песните на своите предци. Докато превивали гръб из памуковите плантации на американския Юг, бабите и дядовците на Джеймс Браун и Рей Чарлз пеели протяжни балади с религиозни текстове. Музикантите постепенно преформатирали т. нар. Spirituals в онова, което днес се възприема като Soul. Това – казано на съвременен език.

 

Излишно е да обяснявам, кой беше Рей Чарлз. Всеки, който се интересува, сигурно е гледал поне игралния филм, посветен на него. Нямам намерение да изброявам и десетките му композиции, оплодили творчеството на много други изпълнители – от Били Холидей, Ела Фитсджерълд, Елвис Пресли, Бил Хейли, Луи Армстронг, Джери Лий Луис, Франк Синатра, Еди Кокрън, Рой Орбисън, Джони Кеш, Рики Нелсън, Бренда Лий, Сами Дейвис Джуниър, самия Джеймс Браун, Боби Дарин, Клиф Ричард, “The Ronettes”, “The Beatles” (само на концерт), “The Animals”, “The Spencer Davis Group”, “Them”, Eric Clapton with John Mayall & the Bluesbreakers, Нанси Синатра, Стиви Уондър, Том Джоунс, Джо Кокър, до Гледис Найт, “Tom Petty and the Heartbreakers”, Майкъл Болтън  и “Toots & the Maytals”!

 

Но няма как да пропусна, че тъкмо Рей Чарлз за първи път въвежда електрическото пиано в популярната музика. Това става през 1959 г. по време на записа на прочутата песен “What’d I Say” – „Какво бих казал“. Използвал е т. нар. “Wurly” от “Wurlitzer electric piano”, което е първият патентован вариант на този инструмент.

 

Може би и това не е толкова важно. Въпреки всичко, за мен концертът му в софийската зала „Универсиада“, на който успях да присъствам, е скъп спомен.[90]

 

Може би и това не е толкова важно.

 

Приятно гледане и слушане, ако изобщо е възможно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Следва

 

 

 

 

 

 

За връзка с автора:

mejdu_redovete@abv.bg

 

 

 

 

 

От сърце благодаря на всички дарители.

 

 

Този път специално за щедростта на Красимира Н. от Пловдив и на Анна Мария И. от Добрич.

 

 

Признавам, надявах се, че поне половината от регистрираните посетители са съмишленици. И биха подкрепили тази медия с 1 лев месечно. Уви…

За улеснение, в страницата за дарения вече прилагам и адрес за изпращане на пощенски записи.

 

Сметката е така устроена, че не мога да известявам имената и броя на дарителите по банков път.

 

Съдейки по сумите, за себе си съм сигурен, че повечето дарители са едни и същи хора, които искрено помагат за съществуването на тази медия. Няма как да издържа дълго по този начин. Никой от тези благородни сърца не е длъжен на останалите, нито на мен.

 

Повтарям, че сметката е направена така, та да не се узнава нищо, в т.ч. броят, имената, адресите на дарителите и изпратените суми. Понякога научавам само броя на постъпленията от страната и чужбина и то само благодарение на ласкавото отношение на служителките.

 

Истина ви казвам: за да продължи да действа тази медия, е необходима вашата щедрост. Не преувеличавам. И няма как това да става с доброволните пожертвования само на едни и същи предани читатели.

 

Преди известно време в „Агора“ един анонимен подлец и клеветник ви посъветва: „Не хранете Ифандиев!“

 

Изглежда мнозинството послуша съвета му.

 

 

Не желая никой „да ме храни“. Но не съм в състояние да работя по 12-14 часа дневно, без моят труд да намери поне елементарна материална оценка. Пък и обикновено безплатните неща не са качествени.

 

В интерес на истината, с парите от вашите дарения успявам не само да поддържам сайта, който премина на по-висока такса, но и да си платя сметката за достъп в интернет. Може би още някои съвсем дребни неща. Толкова.

 

Преди доста време един от вас, който не се крие – чудесният специалист по английски език, преводач и преподавател Петър Коритаров, ми изпрати прилична за моите разбирания сума – 50 лева. Когато предложих да я върна, защото ми се стори прекалена, той ми писа, че „това е най-изгодната сделка в живота му“. Защото срещу тези „нищожни пари“ получава „огромен обем информация“.

 

 

Явно само шепа приятели на медията мислят така. Регистрираните посетители са повече от 1100. Гастрольорите са поне още толкова. Дори половината от редовните да са злонамерени, остават 550. Всеки от тях да внася по 1 лев месечно – 10 до 12 лева годишно, бих могъл да продължа.

 

Не става… Но ще се боря, докато мога.

 

 

Освен това очаквах съдействие – с ваши статии. Вярно, без хонорар.

Но нима на повечето останали места плащат за публикации?

 

Явно няма необходимост от такъв тип публицистика. Истината вълнува малцина. Има по-важни неща…

 

Не съдя никого. Изцяло приемам, че вината е в мен, защото не откликвам на злободневието.

 

Признавам, че ми е късно да се променям.

 

 

Въпреки всичко, съобщавам, че можете да изразите щедростта си като изпращате малки суми на един пощенски адрес и на две сметки с един и същ титуляр, обявени в рубриката „Дарения“ под главата на сайта или вдясно на основната страница, както и по пощата чрез запис на посочения адрес.

 

 

Достатъчно е да натиснете този бутон (позиция) и цялата информация ще се покаже.

 

 

Неудобно е, но поради преследванията няма друг начин.

 

 

По-добре е повече хора, и по разбираеми причини имигрантите, да помагат с малки суми, отколкото обратното – малцина – с големи.

 

 

 

 

 

 

 

ДОСТЪП ДО ПРОЕКТОЗАКОНА ЗА ДЕКОМУНИЗЦИЯ

 

 

Всеки, който прояви желание да разполага с копие от текста на Проектозакона за декомунизация, може да го прочете или придобие от online:

http://diagnosa.net/diagnosite-mi/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%83%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0

 

 

 

 

 

 

ГЛЕДАЙТЕ В ИНТЕРНЕТ

 

Побързайте да гледате видеозаписите на старите издания на предаването „Диагноза с Георги Ифандиев“ YouTube, защото вече ги изтриват. Ето връзка (link):

 

http://www.youtube.com/results?search_query=%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2&suggested_categories=25&page=3

 

и във VBOX7 от:

 

http://vbox7.com/tag:%D0%B8%D1%84%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%B2

 

Записите са достъпни благодарение на усилията на Юри Комсалов от Скандинавия и на Марко П. от Великобритания.

 

 

 

 

 

 

 

ТЕХНИЧЕСКИ УТОЧНЕНИЯ

 

Ако размерът на текста ви затруднява и използвате търсачката Google, отидете в менюто горе на страницата, спрете върху третата възможна позиция отляво надясно и щракнете (кликнете) върху нея – View – Изглед. Щракнете (кликнете) веднъж, за да се отворят възможностите. След което слезте надолу до седмата възможна – Zoom – Увеличение, и изберете процента, с който да увеличите размера на страницата, без да я повреждате. Препоръчвам 150 процента.

 

Ако щракнете (кликнете) върху която и да е илюстрация, тя се увеличава. За да я върнете в предишния й размер, натиснете върху „хиксчето“ в горната лява част на илюстрацията.

 

Ако щракнете (кликнете) върху номер на бележка под линия, автоматично ще попаднете на нея. За да се върнете в текста, моля, щракнете (кликнете) отново върху същия номер, но на бележката под линия.

Вече спокойно можете да четете всички публикации. Достатъчно е да влезете в някоя страница, например в „Диагнозите ми“, и горе вдясно да намерите бутона „Назад“. Натискате го (щраквате, кликвате върху него) и всички публикации се показват.

 

 

Системите за форуми работят по следния начин:

 

 

Има категории и всяка от тях има един или повече форуми. Във всеки един форум се пускат теми (posts), които хората дискутират.

В нашия случай, няма нужда от излишно категоризиране. Ето я структурата за момента:

 

 

Форум: „За сайта“:

 

 

Описание: „Тук можете да споделите Вашата градивна критика относно сайта и да докладвате грешките, които сте открили в него.“

 

 

Форум: „За предаването“:

 

 

Описание: „Тук можете да обсъждате проблемите, посочени в предаването и в статиите. Какво е Вашето мнение? За или против? Защо?“

Форумната система, която ползваме, има екстрата да създава нова тема в момента, в който Вие пуснете статия. Активирано е. Също така има възможността за показване на профил на човек или пък за редактиране на собствения.

 

 

Как да създадете нова тема във форума?

 

 

Отидете в страница „Агора“. След което изберете в кой форум ще пишете – да речем избирате „За сайта“. Зарежда се нова страница в която ще видите бутон „Нова тема“. Оттам писането на тема е ясно.

 

 

Как да редактирате профила си през форума?

 

 

Отидете на страница „Контакти“. Има директна връзка „Редактиране на профила“.

 

 

 

                  Иван Занев, WEB-дизайнър

                  Единствено за отстраняване на технически проблеми:

      support@diagnosa.net

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

---